vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Jorge Luis Borges

Хорхе Луис Борхес „Друго стихотворение за даровете“

 

Да благодаря искам на божествения
Лабиринт на причините и следствията
За разнообразността на създанията
Които тази особена вселена съставят
За разума, който няма да спре да сънува
Плана на лабиринта
За лицето на Елена и постоянството на Одисей.
За любовта, позволяваща да видим другите
Както ги вижда окото на божествеността
За твърдия диамант и свободната вода
За алгебрата, дворец от скъпоценни стъкла
За мистическите монети на Ангелус Силезиус
За Шопенхауер
Който може би е разшифровал вселената
За блясъка на огъня
Който няма човек, който да може да гледа без древна почуда
За махагона, за кедъра и сандаловото дърво
За солта и за хляба
За тайната на розата
Която прахосва цвят и не вижда това
За някои навечерия и утрини на 1955-та
За суровите говедари, които в равнината
Подкарват животните и зората
За утринта в Монтевидео
За изкуството на приятелството
За последния ден на Сократ
За думите, които при един залез се казаха
От единия кръст на другия
За онзи сън на исляма, обхванал
Хиляда нощи и една нощ
За другия сън за ада
Огнената кула, която пречиства
И за райските сфери
За Сведенборг
Който разговарял с ангелите по улиците на Лондон
За тайните и незапомнени реки
Които в мен се стичат
За езика, който преди векове съм говорил в Нортумбрия
За меча и арфата на саксонците
За морето, сияйна пустиня
И шифър на неща, в които сме невежи
Епитаф на викингите
За музиката на думите на Англия
За музиката на думите на Германия
За златото, което проблясва в стихотворенията
За епическата зима
За заглавието на книга, която не съм прочел: Gesta Dei per Francos
За Верлен, невинен като птиците
За кристалната призма и бронзовите везни
За шарките на тигъра
За високите кули на Сан Франциско и остров Манхатън
За утрините на Тексас
За онзи севилец, написал Моралното послание
Чието име не знаем, каквото е било предпочитанието му
За кордовците Лукиан и Сенека
Които преди испанския написали
Цялата испанска литература
За геометричния и сияен шах
За костенурката на Зенон и картата на Ройс
За лечебната миризма на евкалипта
За езика, който може да наподобява мъдростта
За забравата, която отменя или променя миналото
За навика
Който ни повтаря и утвърждава като огледало
За утринта, която ни предоставя илюзията на едно начало
За нощта, мрака й и астрономията
За ценността и щастието на другите
За родината, усещана в жасмините
Или в стара сабя
За Уитман и Франциск от Асизи, написали вече това стихотворение
За това, че стихотворението е неизчерпаемо
И се слива със съвкупността на създанията
И никога няма да стигне до стиха заключителен
Променяйки се в зависимост от читателя
За Френсис Ан Хаслън, която помоли за прошка децата си
Че умира толкова бавно
За минутите, които предшестват съня
За съня и смъртта
Тези две тайни съкровища
За съкровените дарове, които спестявам
За музиката, загадъчна форма на времето.

 

 

 

 

 

Реклами

Хорхе Луис Борхес „Някой“

 

Човек, изнурен от времето
човек, не очакващ дори смъртта
(доказателствата за нея са статистики
и няма човек, неизложен на риска
да стане първият безсмъртен)
човек, научил се на благодарност
за скромните подаяния на деня:
рутината, сънят, вкуса на водата,
неподозирана етимология,
латински или саксонски стих
спомена за жена, която го е изоставила
преди толкова много години
че днес може да си я спомня без горчивина
човек, който знае, че настоящето
вече е предстоящото и забравата
човек, който е бил нелоялен
и с който са били нелоялни –
този човек може изведнъж да усети, пресичайки улицата
едно загадъчно щастие
което не идва от страна на надеждата
а от една древна невинност,
от неговия собствен корен, от един разпръснат бог.

Той знае, че не бива да го поглежда отблизо
защото има причини, по-страховити от тигри
които ще му докажат неговия дълг
да бъде нещастен –
затова смирено приема
това щастие, тази светкавица.

Ще бъдем може би в смъртта завинаги
когато прахта стане прах
този неразгадаем корен
от който ще израстне завинаги
спокойно или свирепо
нашето самотно небе или нашият самотен ад.

 

 

Хорхе Луис Борхес „Чужденецът“

 

Изпратил писмата и телеграмите
той върви по неопределени улици
и открива незначителни разлики, които за него нямат значение
и мисли за Абърдийн или Лайден
по-живи в съзнанието му от настоящия лабиринт
от прави линии (не от сложност)
където го отвежда времето на човек
чийто истински живот е далече.
В нумерирана стая
ще се обръсне по-късно пред огледало
което няма да го отрази повторно
и ще му се стори, че това лице
е по-непроницаемо и твърдо
от душата, която го обитава
и която през годините го е издялвала.
Ще кръстоса пътя си с теб на някоя улица
и може да забележиш, че е посивял и висок
и че се вглежда в нещата.
Безразлична жена
ще му предложи своята вечер и случващото се
от другата страна на вратата. Мъжът
мисли, че ще забрави лицето й – ще си спомни
години по-късно, някъде край Северно море
щората или нощната лампа.
Тази нощ очите му ще съзерцават
в правоъгълник от някогашни форми
ездач и епическата му равнина
защото Дивият запад обхваща планетата
и се отразява в сънищата на хора
които там през живота си не са стъпвали.
В напластената полусянка непознатият
ще си представи, че е в своя град
и ще го изненада да излезе на друго място
с друг език и друго небе.

Преди агонията
адът и раят са ни вече дадени –
сега се намират някъде в този град, в Буенос Айрес
който за чужденеца от съня ми
(чужденецът, който съм бил под други планети)
е поредица от неопределени изображения
изработени от забравата.

 

 

Хорхе Луис Борхес „На един второстепенен поет от Антологията“

 

Къде е паметта за дните
които бяха твои на земята и изтъкаха
сполука и болка, и бяха за теб вселената?

Изчислимата река на годините
ги е изпуснала. Ти си дума в едно съдържание.

Боговете дариха други с нескончаема слава
с надписи, изсичания в монети, паметници и прецизни историци.
За теб само знаем, безславни приятелю
че една вечер си слушал славея.

Всред асфоделите на сянката безплодната ти сянка
мисли навярно, че боговете са постъпили скъпернически.

Ала дните са мрежа от тривиални мизерии
и нима има по-добра участ от тази пепел
от която е направена забравата?

Над други боговете изляха
неумолимата светлина на славата, която чете в сърцата и брои пукнатините,
на славата, която в крайна сметка измачква розата, която почита.
С теб са били по-милостиви, братко.

В екстаза на едно свечеряване, след което нощ няма
ти чуваш гласа на Теокритовия славей.

 

 

Хорхе Луис Борхес „Надпис на който и да е надгробен паметник“

 

Да не се осмелява дръзкият мрамор
да е бъбриво престъпване на всемогъществото на забравата
многословно изброявайки
името, съжденията, събитията, отечеството.
На толкова дрънкулки присъдата е мъглата
нека не казва мраморът това, което хората премълчават.
Същността на живота приключен –
тръпнещата надежда
безмилостното чудо на болката, почудата на насладата –
винаги ще пребъде.
Сляпо настоява на трайност душата произволна
осигурена й всъщност в живота на другите
когато си едновременно огледалото и отклика
на недостигналите времето ти
и други ще бъдат (и сега са) твоето безсмъртие на земята.

 

 

Хорхе Луис Борхес „Угризения от нечия кончина“

 

Освободен от памет и надежда
безпределен, абстрактен, почти бъдещ
мъртвецът не е мъртвец – той е смъртта.
Като Бога на мистиците
за Който трябва да се отрекат всички предикати
мъртвият, вездесъщо непричастен
не е друго освен загубване и липсата на свят.
Всичко негово си присвояваме
не му оставяме един цвят, една сричка –
тук е дворът, който очите му вече не споделят
там е тротоарът, където причакваше своята надежда.
Дори мисълта ни
би могъл да я мисли също и той
поделили сме си като крадци
притежанието на нощите и дните.

 

 

Хорхе Луис Борхес „Месарница“

 

По-долна от бордей
месарницата изчервява улицата все едно е оскърбление.
На тезгяха
сляпата глава на крава
председателстваща вещерското сборище
на груба плът и сетни мрамори
с далечното величие на идол.

 

 

 

 

Хорхе Луис Борхес „Празна гостна“

Махагонените мебели вечно продължават
посред нерешителността на броката
постоянната си раздумка.
Дагеротипите
заблуждават с лъжливата си близост
на времето, спряно в огледало
и пред погледа изпитателен се изгубват
като ненужни дати
на размити годишнини.
От дълго време
скръбните им гласове ни сподирят
и сега едвам достигат
начеващите утрини на детските ни години.
Светлината на днешния ден
възпламенява стъклата на прозорците
от улицата на вик и шемет
и загърбва и сподавя слабия глас
на предците.

Хорхе Луис Борхес „Наблизо“

 

Дворовете и тяхната пълна увереност
дворовете, закрепени
на земята и небето.
Прозорците с решетка
през която улицата
става позната като нощна лампа.
Дълбоките спални
където с тих пламък гори махагонът
и огледалото с крехки отблясъци
като дълбоки тихи води в сянката.
Тъмните кръстовища
хвърлящи копия на четири безкрайни разстояния
в предградия на тишината.
Назовах местата
където нежността се пролива
и съм сам и със себе си.

 

 

Хорхе Луис Борхес „Отвоюван квартал“

 

Никой не видя красотата на улиците
докато със страшен глас
зеленикавото небе не се сгромоляса
в падане на вода и сянка.
Бурята бе единогласна
и презрян предстана светът пред погледа
но щом дъга благослови
с цветовете на прошката свечеряването
и миризма на влажна земя
даде дъх на градините
ние се впуснахме да вървим по улиците
като по възтановено наследство
и бяха щедри на слънце стъклата
и върху блестящите листа
изрече трепетното си безсмъртие лятото.