vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Vladimir Sabourin „Short Song of a Provincial“

 

I love the entry into Sofia
autumn the constellations thorns in the stubble-fields
of newly advertised plots for sale

I love the entry into Sofia
at night the concrete spectral
structures of former
future office buildings

I love the neon lights
missing letters.

 

English translation: Jonathan Dunne

 

Реклами

Vladimir Sabourín „La princesse cubaine“

 

Chambre dans un foyer au plafond inhabituellement haut
Le cube est un espace
Qui s’avère soudain aussi large
Que long et haut
permutation soudaine entre
deux roues dentées distantes, coup de fouet en travers
de la poitrine, du ventre et de l’aine, affaissement bilatéral
de quelque chose qui n’était ni dedans ni dehors.
Ce que nous nommons « large »
Pourrait aussi être nommé « profond »
Mais le haut peut-il être
Nommé profond ?

Lors d’une perte d’orientation
Dans le grand espace vide
Du palier où nous sommes assis
Sur des tabourets une table un divan un fauteuil
Apportes d’on ne sait où
Sur le chemin de toute chair
Tombés des années plus tôt
À la même époque j’avais fait quelques tentatives ratées
pour lire le temps sur l’horloge murale dont les tourbillons
en forme de symétries spéculaires semblaient immobiles en raison de leur vitesse :
11h15, 19h45, 11h05, 16h35, etc.,
je supposais néanmoins qu’il était plutôt 11 heures du soir environ
Meubles tombés donc du bureau d’accueil
Et avant, peut-être, du bureau lui-même,
Le bureau de quelqu’un, le temps de quelqu’un, les heures de réception de quelqu’un,
Du concierge ou de la concierge du foyer.

Dans le cas d’une perte d’orientation
Sur le palier
Du foyer vide
Il est d’importance primordiale
De te souvenir d’où tu viens
Les bachelières sont de Varna
Le petit ami d’une d’entre elles répète uniformément souriant
– Mais nous sommes tous souriants – une seule phrase :
Je suis touriste
Tous deux ne s’engagent pas à se tenir la main
À se donner des baisers ou à embrasser l’air
distants l’un de l’autre bien qu’assis
L’un près de l’autre, et le gars roule un joint interminablement
Pour la deuxième fois depuis qu’ils sont là
Déjà nous parlons du temps passé à rouler longtemps
Nous nous en souvenons pour oublier à nouveau
Et nous nous ressouvenons qu’il s’en roule un à nouveau

Alors donc ils seraient de Varna
je me réveille à Choumen tous les samedis et dimanches
avec les mêmes pensées. À présent je me trouve
dans un des services du centre hospitalier de Sonneberg.
Il n’est pas nécessaire que je sois cryptique
Tant je déploie d’efforts inhumains, surhumains peut-être,
Pour formuler et adresser ma phrase
Elle se fiche de mes efforts, je me demanderai
Plus tard si l’effet qu’elle lui fait
Consiste en une négligence de mes efforts
Ne parlons-nous pas de légèreté, d’une banale phrase d’introduction :
Ce que j’aime le plus, c’est me faire enculer
C’est en ce sens que, depuis un temps indéfini,
Je m’efforce de formuler une phrase, une question
Mais ce n’est visiblement pas si important

Varna est tout de même un repère bien clair
Tandis que perdu je reste assis sur le palier
Au moment où la conscience me quitte
Et qu’elle se met à tourner dans le cercle des gens assis
J’avais déjà vu cette ville quelque part. Comme si mère
Plutôt de me décharger du pétrolier à Varna,
L’avait fait ici ; le grand bateau rouillé
S’était pas mal avancé sur le fleuve, et je l’ai vu
pourrir dans les eaux stagnantes de l’après-midi dominical
au moment où la conscience m’avait quitté et qu’elle s’était mise à tourner
dans le cercle des gens assis : Du bout du divan où j’étais
En suivant toute la longueur du divan jusqu’à moi
Puis de l’autre côté de la table
Le petit ami prononçant Je suis touriste
Elle puis sa petite sœur Esther
Puis l’homme avec qui elle parle
Je ressens fortement que je ne suis pas l’homme
Avec qui elle parle, je crois néanmoins,
je me souviens avec insistance,
que le cercle a un diamètre également

Je crois mais je sais cependant
Que mon rayon atteint et touche
Les croquettes de viande déjà froides
Le dessèchement progressif de la bouche
et le sourire durcissaient
en un masque douloureux de plâtre,
l’extrême soif et l’impossibilité
de la bouche de s’ajuster au rebord du verre
Or sa tangente touche
Le cercle dans le point de mon collègue
Le verre s’était lui aussi éloigné et rapetissé
devenu plus compact et renfermé
tels les verres pour bébés dont le double fond
empêche le liquide de déborder.

J’ignore si je trouverai
le chemin du retour vers ma chambre
De ce palier partent
Des vecteurs d’un mouvement possible dans le vide
Du foyer déployés tel un éventail
S’ouvrant sur 360 degrés dans la nuit caniculaire
Non seulement dans le plan du palier
Mais aussi dans une sphère dont il est le centre
Le palier vide du foyer est
Une sphère dont le centre est partout
À présent j’y vais tous les vendredis, je ne sors pas de chez moi,
que c’est bon de rester allongé dans une ville à 400 km de distance
et de sentir le parfum des tilleuls.

C’est tout de même un certain point de repère
moins il reste de temps, plus tout est temporaire
j’ai, moi, le sentiment que plus tout est permanent,
moins il reste de temps.
Une chose est sûre : que la matière première de Varna
N’en est pas moins bonne
Que le gâteau à Sarrebruck
Je rentre à la maison à quelques centaines de kilomètres
du bout du monde, je me couche dans les draps tendus
au parfum de tilleul et j’écoute la musique de la fontaine
sous ma fenêtre, qui déverse de l’eau thermale.
Pourvu que je n’aie pas à me lever
Pourvu que je n’aie pas à le faire en ce moment précis
Est-ce une belle chambre ? Dans une chambre, je pense
que le plus important c’est d’avoir un lit et Internet…
La sphère dont le centre est partout
Et la surface nulle part

Il est à noter que de nombreux établissements similaires
du monde germanophone contiennent dans leur nom la racine Berg.
Je reviens tout juste d’une longue promenade dans la forêt voisine.
C’était très beau, ensoleillé et sec.
Les flaques d’eau étaient gelées,
une épaisse couche de givre recouvrait les feuilles mortes.
J’ai marché longtemps
avant de me perdre au bout d’un moment.
Pourvu que je n’aie pas à me lever en ce moment précis
Quelle direction puis-je emprunter à partir du palier
Dans un rayon de 360 degrés
la désintégration et l’extension des pensées dans le temps,
d’une part, et les volontés psychomotrices
– mots et mouvements –, de l’autre. Les mouvements à leur tour
se désintégraient dans des séries d’images saccadées.
En raison du ralentissement et des pauses entre les perceptions et les réactions,
les moindres gestes et paroles des autres semblaient me percer
jusqu’au fond de mon être.
Je suis touriste – cette fois je réussirai
À formuler et à adresser ma phrase
La pure banalité, la pureté du parler
Qui est pour elle qui n’écoute guère :
Vous êtes nos invités, et nous avons emménagé ici hier.

Je suis touriste, le plus agréable pour moi c’est de me faire enculer
La conversation est un cube – également long, large,
Haut et profond : Mon ami
M’appelait la Princesse cubaine
La sphère dont le centre est partout
Et la surface nulle part

 

Version française par Krassimir Kavaldjiev

 

За смъртта и политическото

Смъртта и политическото черпят своята автентичност от радикалната си екзистенциална/теологическа еднократност и непредвидимост.

Да говориш за тях като за литературно вече описани е или противоречие в понятието, или паразитираща подмяна.

Георги Господинов си позволи да говори така за смъртта на Мария Вирхов (като персонаж на негов роман) (1). Сега отново говори така – „Преди време написах“, „Пак преди време писах“ (2) – за настоящите политически събития.

Това е подмяна, при която една приватна литературна митология паразитира върху всяко следващо вписвано в нея събитие. Подмяна, за която в крайна сметка няма нищо извън вечното завръщане на митологията на себе си.

 

(1) Г. Господинов „Мария Вирхов (1969 – 2011)“.
(2) Г. Господинов „Протестиращият човек е красив“.

 

Пуси Райът „Като в червен затвор“

 

Чорба-пропаганда, чорба-пропагандааааааа!

Практиката на машинния труд
Усвоена е от страната едва ли не успешно.
В разгара на производството груба
Съм все по-често – не знам дали уместно.

По тръбата текат низови активисти,
Изпълват я с живот – и искат погром!
ГУФСИН, МВД, МЧС, и Роснано,
Лукойл, ТНК, Роснефт и Газпром,

Чорба-пропаганда, чорба-пропагандааааааа!

Получи регистрация,
Злодеи на кулите,
Нефт на трапезата,
Сечин (1) с крокодилите,
Като в червен затвор.

Изкъпи работника в норвежки фиорд,
Отрежи си члена като героя на Депардьо,
Имаш си президент като аятолах в Иран,
А твоята църква е като в някой емирстан.

За да е всичко като в Катар,
Злодеи на кулите,
Да помпаш без остатък.
В МИФИ (2) – теология.
Пагони и нефтени кладенци,
Навални (3) – в затвора,
Уго Чавес е жив,
Като в червен затвор.

Злоеблив сексист, откъсни се от дупчицата!

Гаден хомофоб, вън от историята!

Не й шибай писанката –
Тя не харчи за т’ва нефта.
В мордовската тишина на дните
Приготвя салати и понякога ги яде.

 

 

(1) Игорь Сечин, президент на държавната петролна компания „Роснефт“ (б. пр.).
(2) МИФИ – Национальный исследовательский ядерный университет „МИФИ“ (б. пр.).
(3) Алексей Навални – руски юрист, политически и обществен активист (б. пр.)

 

 

На паметта на Мария Вирхов (1969-2011), пънкарка, анархоактивист, преводач

 

 

 

Сара Кирш „Снегът се стеле черен в моя град“

 

Снегът се стеле черен в моя град
И псета бродят цели в кал и пара
По него време обикновено хората
В някой просторен шезлонг
Хапват топъл хляб

Само гълъбите реват на покрива
Те търсят навес за подслон
Те мислят вече за следващо гнездо
Едно перо си отскубват
И го полагат в керемидено легло

Аз се нося в черно кожено манто
Предумвам кучетата дружелюбно
А те надават вой въртят опашки вяло
Обръщат ми внимание колко бял е снегът
Който покрива еврейските гробища

 

Сара Кирш „Пребиваване на село“

 

Сутрин храня лебеда вечер котките помежду туй
Вървя по тревата прекосявам западналите овощни насаждения
Тук раснат круши в ръждиви кюмбета, прасковни дръвчета
Тънат в буренак, оградата отдавна се е предала, желязо и дърво
Всичко гние и гората огражда градината с жив плет от люляци

Стоя плътно до храсталака с мокри крака
Дълго валя и виждам в тревата мастилено сини съзвездия, небето
Изпъстрено като попивателна хартия
Вие ми се свят от цвят и ухание ала пчелите
Оставата в кошера дори раззинатите муцуни на копривените цветчета
Не ги привличат, може би царицата
Внезапно е починала тази сутрин дъбовете

Мътят шикалкотворки налетите розови топчета ще се пръснат скоро
На драго сърце бих облекчила овошките ала ябълчиците
Са в излишък те се покатерват леко по короните и ме докосват 
Енювчета, различавам камъш и острица толкова много природа

Птиците и черните охлюви освен това и навред трева трева която
Навлажнява краката ми сочнозелена тя се прахосва
Дори върху могилата от развалини крие стъкла прораства в цъфнали дюшеци спасявам се
По сгуриения път и сигурно скоро
Ще се върна в своя бетонен град тук не бях в света
Пролетта с безмерната й алчност не спира, запушва
Очи и уши с трева вестниците се изпразват
Преди да стигнат тук гората пази всеки свой лист и не знае
Нищо за огъня

 

Сара Кирш „Отрязък“

 

Ето заплющя дъждът.
Ето издълбава дупки в пясъка.
Ето поръсва пътя.
Ето пътят посивява.
Ето сивото става черно.
Ето дъждът размеква пясъка.
Ето потичат ручейчета през калта.
Ето ручейчетата стават на потоци.
Ето потоците обкръжават мравката.
Ето мравката се спасява на един полуостров.
Ето провлакът се скъсва.
Ето полуостровът е вече остров.
Ето островът бива залят.
Ето мравката е завлечена във водовъртежа.
Ето тя се бори за живота си.
Ето силите на мравката отслабват.
Ето тя не може повече.
Ето вече не помръдва.
Ето тя потъва.
Сега вече дъждът спира.

 

Сара Кирш „Далечна светкавица“

 

Белите свине със сресана на път четина
Отдъхват в здрача на кочината.
Що за уплах предизвиква едно бързо движение вдигната-
Та високо ръка. Паника изпълва клетката
Купища мухи излитат нагоре към гредите на тавана.
Остаряващото дворно куче крета през прохода.

 

Сара Кирш „Земна любов“

 

Дори гърбушко изпаднал в припадък
Е прекрасен в край като този
Въздухът зелен низпадащ нежно към
Земята големи птици накацали по дървета
По-високи от облаците когато водачите на
Тороразпръсквачките по цели нощи работят
До утринта техните яки фантазии два персона
Процеждат се в моите сънища слаб спомен
За петнайсет забравени мъже и единствено
Съответните пейзажи са останали в
Паметта всъщност всеки тук
Безсънен се върти което в
Толкоз озарени нощи не е за
Учудване чуден е само моят
Живот и ако не бяха на тороразпръсквачките
Водачите които сега
С бодливо покарала брада и със засукани
Ръкави се засрещат препречвайки единствения път
Между мочурите би било
Възможно сегичка със собствената умирачка да
Се срещнеш която ще прорасне в този 
Благодатен край дето обикновено
Се срещат същества чиито студени зеници
Карат желязната вила надигната в самоотбрана
Да клюмне както малко по-нататък
Морският вятър потапя яхтите на гражданята.

 

Сара Кирш „Епитафия“

 

Крачеше в залетите с течен тор ниви сякаш
Раят е почти изгубен в
Мартенската бира селянинът
Се обеси наесен.