vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Сара Кирш „Tempus hibernum“

 

Когато омагьосването отстъпва студът
Прави пауза събира сили ливадите
Лежат почти като през лятото снегът
Е мръсен остатък блесналите езерца
Изпълва снежна вода когато селото
Отваря вратите на оборите си пускат миналогодишните
Телета следобед да припкат и навред
Мирише на тор краварник и царевични ровници
Когато селяните секат дърва в гората кълвачите
В градината се сбират слънцето предпазливо
И спаружено в непрестанните мъгли
Немощно и все пак по-рано поема в етера пътя си
Едно селско издание полезно и просто
Слънце за което още ще има да се чува
Когато полята събличат изисканите одеяния
Показва се занемареността порутено
Обикновено битие фъшкии от миналото лято
Изникват по местата си дървета руини
Под бесни облаци блуждаят
Черните души на враните
Възземат се във вятъра когато животът
Тъй монотонно тъжен и вулгарен е
Сред неблагосклонни навъсени хора аз съм
Ведра в обичайното си обкръжение.

 

Октавио Пас „Затворникът (Д. А. Ф. дьо Сад)“

 

à fin que … les traces de ma tombe disparaissent
de dessus la surface de la terre comme je me flatte
que ma mémoire sʼeffacera de lʼesprit de hommes…

Завещанието на Сад

 

НЕ СИ се изличил.
Буквите на твоето име все още са рана, която не се затваря
татуировка на позора върху нечии чела.
Комета с тежка и блестяща диалектическа опашка
прекосяваш деветнадесети век с граната истина в ръка
и се взривяваш достигнал нашето време.

Маска, която се усмихва под розово домино
изработено от клепачите на екзекутиран
истина раздробена на хиляди огнени отломки
какво идат да кажат всички тези гигантски фрагменти,
това стадо айсберги отплуващи от перото ти и в открито море поемащи курс
към безименни брегове
тези фини хирургически инструменти за изрязване на сифилистичната язва Бог
този вой, който прекъсва величествените ти разсъждения на слон
тези свирепи повторения на повреден часовников механизъм
целият този ръждясал инструментариум за изтезания?

Ерудитът и поетът
мъдрецът, литераторът, влюбеният
маниакът и бленуващият премахването на гибелната ни действителност
се боричкат като псета над останките на творбите ти.
Ти, който бе срещу всички
сега си име главатар знаме.

Надвесен над живота като Сатурн над децата си
проследяваш с втренчен любовен поглед
обгорените бразди оставени от семето, кръвта и лавата.
Телата – едно срещу друго като бесни небесни светила –
направени от същата субстанция като слънцата.
Това, което наричаме любов или смърт, свобода или жребие
нима не се нарича катастрофа нима не се нарича хекатомба?
Къде е границата между спазъм и земетресение,
между изригване и съвъкупление?

Затворник в замъка си от планински кристал
прекосяваш галерии, спални, подземия
широки дворове където лозата се увива о соларни колони
прелестни гробища където танцуват недвижните черни тополи.
Зидове предмети тела те повтарят.
Всичко е огледало!
Твоят образ върви по петите ти.

Човек е обитаван от мълчание и празнота.
Как да утолиш този глад
как да приглушиш и населиш празнотата му?
Как да се изплъзна на образа си?
В другия се отричам, утвърждавам, повтарям
само кръвта му удостоверява моето съществуване.
Жюстин живее само заради Жюлиет,
жертвите пораждат палачите.
Тялото, което днес принасяме в жертва
нима не е Бог, който утре ще жертвопринася?
Въображението е шпората на въжделението
царството му е неизчерпаемо и безкрайно като скуката –
неговото опако, близнака му.

Смърт или наслада, наводнение или повръщане
есен подобна на заника на дните
вулкан или чресла
повей, лято подпалващо жетвата
небесни тела или кучешки зъби
вкаменелата грива на ужаса
червената пяна на въжделението, касапница в открито море
сините скали на делириума
форми образи мехури гладът да бъдеш
мигновени вечности,
извънмерности – твоята мяра на човека.
Дръзни:
бъди лъка и стрелата, тетивата и стенанието.
Съновидението е взривоопасно. Избухни. Бъди отново слънце.

В твоя диамантен замък образът ти се раздробява и възстановява неуморен.

 

 

 

 

 

 

Хуго Бал „Прехласнатият“

А понякога ме връхлита лудо блаженство.
Всички неща намятат орхидеената мантия на радостта.
Всички лица изнасят на златни пръти на показ своята сърцевина.
Надписите на природата започват да гукат, лесни за разчитане.

Всички чудеса напират като морски звезди към повърхността.
Въздушните гълфстриймове кръжат и се носят като диамантени потоци.
От всяко мъртво сечиво се надигат в почуда стотици зеници.
Във всеки камък прескача искрата на диво ревнив живот.

Камбанариите – пламтящи господни мечове. С тътен отбиват часовете.
Езикът ми – йерихонска роза. Ухание струи и музика от устата ми.
Връхчетата на пръстите ми, които се превиват в заклинания –
Споходени от всички залутани целувки, пронизващи вселената.

Затова се случва, че над летящите покриви на града,
Който ме подслонява, сияйната луна простира арката си
Като от опал източен високосводен виадукт.
И няма нищо действително, освен привиждащото се под него.

Призрачни оркестри се долавят, които бродят там.
Като че изпод паважа изплуват пещери от светлина.
Минувачите крачат на кокили от слонова кост.
Сградите, възправящи се там, се перчат с пурпурни мантии, гала одеяния.

Образи и лица изникват като пияни тропически пеперуди,
Когато в червени нощи крачиш през жежките градини на Цейлон.
По ръкавите и колената накацват тегнещи тъй много,
Че отмалял накрая, в пълен шемет и олюлявайки се стоиш сред цъфнала отрова.

Хуго Бал „Насекомото“

 

Нека основем богослужението на насекомото!
Да се поклоним на бог, който има очи, жилещи като рубини!
Който има криле, изпъстрени с йератически тръпнеща възбуда на ранноготически прозорци.
И червено тяло.

Нозете му са дълги като нишките на лотовете, които се спускат от корабите
В мрачните морета. Тялото му е съчленено с непристойната гъвкавост
На танцьорите върху въже, акробатите и кабаретистките. При гърч на похотта
Той е в състояние да ближе своето обствено жило.

Съвсем мънички са ръцете на представителите на племето. Те обитават във влажните смърчове.
Обхваща ги полуда от прекалена чувствителност. Гърчат се от болка при всеки полъх
Очите им са живи скъпоценни камъни. Ала има и секти и жречески касти
Които апатично само втренчено гледат пред себе си.

Те се впускат в многобройни донкихотовски походи срещу небето. Бръмчат като летателни машини.
Те спадат към рода на откривателите и познават трагикомедиите на дързостта.
Денем те се укриват в горите, покрити от палатковите лагери на паяците
И чудни бели балдахини.

Някои изсред милионните редици на народа се впускат към ореолите на слънцето:
Мънички фатаморгани, лъчисти портици на въздушни замъци пред лицето на върховното светило.
Там те се отдават на химнозлатно битие с танци и буйство, и се строполяват
Главоломно върху градинските масички и яростно се чифтосват.

Други се насочват покрай камбанарии, комини на фабрики и падащия здрач
Над адски градове, сводове на мостове и айфелови кули
Над заплашителни пристанищни кранове, небостъргачи на нюйорк
Упътени към неразгадаемите крайни цели на тъгуването.

Помежду си те образуват народи, богове и митове.
Стародавни най-свети обичаи
И философии. Те са огнепоклонници. Те култивират самоубийството.
Избягват земята и нейната тромавост. Няма кой да ги удържи
От тяхната погибел.

Приближават се на големи процесии до улични лампи, до публични представления
И чакални на гари. Дето в забутан кабинет на учен в планинско селце
Гори лампа, видима надалече – там те заседават в големи събрания,
В пълен екстаз и безмерно втренчени във светлината.

Три пъти, четири пъти, десет пъти с яростта на вманиачените и обречените на смърт
Надуто и алчно се хвърлят в магията на това море от огън.
Докато най-сетне застигнати от някоя искра те изпращяват, избарабанват, претърпяват корабокрушение
Като платноходи с лумнал такелаж.

 

Фридрих Хьолдерлин „Раздялата (Втора редакция)“

Нима искахме да се разделим? Нима си въобразявахме,
че е добро и разумно? Щом го направихме, защо ни ужаси
стореното, сякаш бяхме убийци? Едвам познаваме себе си,
защото в нас се разпорежда божество.

Него ли да предадем? Него, който всичко –
смисъл и живот сътвори за нас, него, одушевяващия
Бог-пазител на нашата любов –
това, това единствено не мога да направя.

Ала духът на този свят ни въвежда в друга грешка,
друга желязна повинност налага и друго право,
и ден след ден с хитрост
обичаят да свиква ни отнема душата.

Нека. Знаех това отпреди. Откак преплетеното коренище
на лишения от образ страх разделя богове и хора
трябва – за да го изкупи с кръв –
трябва да погине сърцето на влюбените.

Нека замълча! Никога вече да не виждам,
макар и в мир, занапред тази смърт
на отдалечаването в самота
и тази раздяла да е нашата!

Подай ми чашата сама, за да изпия спасителната
светата отрова и тя да ми стигне
да отпия с теб глътката от водите на Лета,
за да бъде забравено всичко – омраза и любов.

Искам да тръгна. Може би ще те видя, Диотима,
пак тук в далечината на времето. Ала ще е пролята
тогава кръвта на желанието и мирно
като блажените души ще бродим чужди

един на друг наоколо, ще ни води разговор,
колебливо, потънали в мисли, но сега на забравените
напомня тук мястото на раздялата,
сгрява в нас едно сърце,

в почуда те гледам, дочувам гласове и сладост на песен,
като от време отминало и игра на струни,
и лилията ухае за нас
златопръстта над ручея.

Фридрих Хьолдерлин „Среда на живота“

 

Надвиснала със жълти круши
И пълна с диви рози
Земята в езерото
Вие, свидни лебеди
И пияни от целувки
Потапяте глава
В свещенотрезвите води.

Горко ми, отде да взема, щом
Зима е, цветята и къде
На слънцето блясъка
И сенките на земята?
Стените стоят
Безмълвни и хладни, във вятъра
Звънтят ветропоказателите.

 

 

 

 

 

Ингеборг Бахман „Отплуване“

 

От сушата се вдига дим.
Не изпускай от поглед малката рибарска колиба,
защото слънцето ще потъне
преди да си изминала десет мили.

Тъмната вода, хилядоока
отмята мигли бяла пяна,
за да те погледне, широко и продължително
трийсет дни наред.

Нека корабът тъпче усилно
и несигурно да стъпва
ти стой спокойно на палубата.

На масите сега те ядат
пушената риба
после мъжете ще приклекнат
и ще кърпят мрежите,
ала нощем ще се спи
един или два часа
и техните ръце ще бъдат меки
без сол и мазнина,
меки като хляба на съня
от който отломяват.

Първата вълна на нощта плисва в брега,
втората достига вече тебе.
Но ако впиеш поглед нататък,
ще съгледаш все пак дървото,
което опърничаво вдига ръка
– едната вече е откършена от вятъра –
и ти се питаш: колко дълго още
изкривено то ще устоява на несгодите на времето?
Земята изчезна вече напълно от погледа.
Трябваше да се вкопчиш с едната ръка в пясъчната плитчина
или с къдрица на крайбрежната скала да се усучеш.

Надувайки раковини, морските чудовища се плъзгат
по гърбовете на вълните, препускат и разсичат
с блестящи до бяло саби дните на парчета, червена следа
остава във водата, там те полага сънят,
върху остатъците на часовете ти
и потъваш в несвят.

Нещо не е наред с корабните въжета,
викат теб и ти си щастлива,
че имат нужда от теб. Най-хубаво
е да работиш на кораби
които плават надалече,
да връзваш въжета, да изпомпваш вода
да уплътняваш бордовете и да пазиш товара.
Най-хубаво е да си изморена и вечер
да не те държат краката. Най-хубаво е сутрин
с първите лъчи да ти става светло,
да се възправяш пред непоклатимото небе
да нехаеш за непроходимите води
и да надигаш кораба над вълните
към винаги завръщащия се бряг на слънцето.