Толкова бавно се учим
Поредното доказателство за безсмъртието на душата
Удар в носа от гниещия бъз на детството
Съзвездието тръни на първото усещане за поет
Огромната олмекска глава на каменоделеца
Пресния надпис още бял върху черния гранит
Слънцето на пицата на парче преполовено
В десет сутринта неработен ден
тази нощ ми се отвори глътка за работа и спретнах ръкописа за второто издание на „Работникът и смъртта“
изпитах нещо, което отдавна го знам на теория, но сега го изпитах в реалното време на нощта
теорията остарява, поезията не
или хайде по-обрано, въпреки младостта на нощта: теорията остарява по-бързо от поезията
ето детайлите: през първата половина на 2016-та написах поетическата книга „Работникът и смъртта“, която до момента смятам за най-силната си книга
след написването й усетих, че съм направил нещо, което може да породи нещо извън поезията – и написах Манифеста на Нова социална поезия
с други думи, поезията породи теорията, която породи практиката под формата на списание
сега във второто издание на книгата седем години по-късно реших да включа Манифеста като пряко следствие от първото издание на „Работникът и смъртта“
и усетих, че Манифестът се е състарил повече от поезията, която го породи
може би това е донякъде ефект на младостта на нощта, но това е, което изпитах
тя каза: Аз съм Алфата и Омегата
от нея тръгва всичко и към нея покаяно се връща, ако е истинско, т.е. ако смее да си признае произхода
Снощи случайно видях един пост, който ме накара да се замисля за работата ми в Нова социална поезия, нещо, за което за щастие имам все по-малко поводи да мисля.
От самото начало преди 7 години гледам на Нова социална поезия като на втората ми дъщеря, по-малката сестра на първородната. Този септември можеше да тръгне на училище с кака си, ако буквализираме метафората.
Когато реално се грижиш за дете, като цяло не го мислиш много, не го възприемаш като работа, въпреки че е работа и че като закоравял работохолик поначало имам подобна нагласа. Това обаче е благодат и дар, който не може да бъде сведен до етиката на труда, която иначе е гръбнакът на моята вяра и творчество. Икономиката на дара просто е различна от икономиката на труда.
В еуфорията на началото, когато около новороденото се беше насъбрало доста народ, имах откровено нереалистични планове за бъдещето на Нова социална поезия. След първите седем години с резигнация и благодарност мога да констатирам, че това, което в политическата суматоха след горещото лято на 2016-та беше привидяно като проект, всъщност е обикновено отношение между дъщеря и баща.
Като всеки нормален баща искам най-доброто за дъщеря си. Отговарям лично за най-добрата среда за развитие, която за разлика от тази на децата ни в реалния свят, зависи изцяло и индивидуално от мен и съответно за всяка грешка отговарям лично аз, не всевъзможните мутри наоколо, от зърнените до литературните.
През годините се разделих с мнозина, чиито очаквания за израстването на детето бяха фрустрирани от неговата резервираност спрямо успешните игри в един все по-вмирисан на котешка пикня и фекалии пясъчник. Колкото по-високо се вдигаше прахолякът, толкова повече се отдръпваше тя. В крайна сметка става дума, надявам се, за вродено чувство за хигиена.
За някои от напусналите референцията Нова социална поезия е важна точка в сивито и биографията им, други гледат на нея като на стигма, която може да попречи да кариерата им, на трети тепърва им предстои да научат в какво са се били забъркали. Под чертата обаче остава и се затвърждава усещането, че не става дума за краткосрочен или дори дългосрочен проект, в който си заслужава да участваш.
Благодаря на всички, участвали в затвърждаването на това усещане. Нова социална поезия не е проект в рамките на съвременната българска литература, а отношение между баща и дъщеря, което може да предизвиква симпатия с екзотизма си по тези земи или антипатия поради същата или друга местна причина.
Към момента, както казват политиците, в рамките на съвременната българска литература има два основни работещи модела за правене на периодично литературно издание: 1) академично-апаратен и 2) роднински (в буквалния смисъл на българската дума „родà“). При първия модел редакторите са в отношение на университетски апаратни зависимости, при втория са кръвно свързани по характерния за българската култура аграрно-родови принцип.
В този контекст е страно наистина да съществува работещ модел на периодично издание за литература, в който редакторите на изданието да не са в академични зависимости и да не са родà, въпреки метафората за дъщерята и бащата. Неметафоричната реалност на принципа на функциониране на настоящата българска литературна периодика е тази: апаратчици или роднини.
Спомням си обаче и постоянно си напомням, че още от дете си мечтая да бъда част от някакво въображаемо семейство и литература. Най-добре в ролята на детето. Но когато това е обективно невъзможно, може и в ролята на работещ родител номер едно.
Вия като кучка на турски гробища
Вия като кучка на пресен гроб не знам
Кой беше правилния израз на български
Вия като кучка която както обикновено си измисля
Вия под черницата вия над спечените буци пръст
Вия над сухите бурени вия над наричащия
За скрития живот на корените циганин
Сълзите и сополите са истински усещам
Допрял устни до коравата десница на отчето
Протегната за ръкостискане
Рояк есенни оси около чешмичката на детската площадка
Страх те е да си измиеш устата от шоколадовия сладолед
Но всъщност имаш нужда от малко помощ
Разгонваме осите миеш се
За първи път чух името, което не искам да си спомням, на кандидата за кмет на София на левицата от анархосиндикалист, за когото си спомням с носталгия.
По онова време тя агитираше за прехвърлянето на парите за втората пенсия на родените след 1959-та от частните фондове към държавния. Не разбирам нищо от финанси, но като роден преди 1989-та не го направих. След има няма десет години ще разбера дали съм взел правилното решение.
Пенсионното ми решение обаче, изцяло лично мнение, което не е препоръка за взимане на инвестиционни решения, не ми попречи да се интересувам от нея като профсъюзен деец, май дори й писах на лични да даде текст за списанието, май не ми отговори, зает с реални неща човек, няма лошо.
После я изгубих от полезрението си на занимаващ се с нереални неща литератор, докато не дойде войната – и тя много реално се забори за мир.
Еми това си е краят на реката, нали така.
София не е Камчия.
Възможни ли са аплодисменти след филм в IMAX зала на средностатистически мултиплекс в средностатистически мол? В биографията ми на зрител отговорът е „не“ – до премиерата на Опенхаймер на Кристофър Нолан. Да, далеч не овации на крака, да, седнали и плахи, почти неразличими от раздвижването на очевидно замрялата за три часа публика, но все пак някакви аплодисменти в IMAX зала на средностатистически мултиплекс в средностатистически мол.
Отбелязвам това като факт преди всяка интерпретация, защото мисля, че мога да кажа още отсега, че това няма да е любимият ми филм в биографията ми на поклонник на Нолан. Макар че същото усещане остави у мен преди тринайсет години първият негов филм, на който попаднах случайно в провинциален мол, за да се превърне по-късно през дългите години на гледането му у дома в любимия ми негов филм. Не знам дали с Опенхаймер ще се случи същото, което ми се случи с Inception, и вероятно няма да го разбера в близките години. Това дълго време обаче, този все по-оскъден естетически ресурс със сигурност е материята, от която са направени произведенията на Нолан.
Това дълго време изключва същевременно всякакви бързи алегории на настоящето – ако не си успял с алегорията на пандемията, пробваш се веднага с алегорията на войната. Опенхаймер не се пробва с натрапващата се алегория на настоящия ядрен шантаж, макар че поне част от плахите аплодисменти може би са на нови леви миролюбци, фенове на руския атом за мирни цели. Нолан няма проблем да направи насред този шантаж филм за интелектуалец симпатизант – fellow traveller – на комунизма, съвпадащо тогава, а и сега със СССР, доколкото мощната автономност на това, което прави от четвърт век в светая светих на изкуството от епохата на комерсиалната му възпроизводимост, го освобождава от необходимостта да търси неолиберални убежища във всяка следваща политикономически правилна алегория на настоящето.
От Кубрик знаем – Нолан е негова реинкарнация: производителят на драматургични шедьоври от Шекспир насетне просто и систематично търси да покрие целия жанров спектър. Започвайки с нео-ноар криминалния (Following) и психологически трилър (Memento), продължавайки с по-традиционно жанровите психологически трилъри на Insomnia и Престиж (и чисто жанровата трилогия за супергероя Батман), преминавайки към научно-фантастичния екшън (Inception) и научно-фантастичния епос (Interstellar), демонстрирайки после, че умее и жанровия tour de force на военния епос (Дюнкерк) и затвърждавайки по време на пандемията уменията си в научно-фантастичния екшън-трилър, чието действие започва в Украйна (Tenet) – в Опенхаймер Нолан усвоява по време на война новия за него жанр на биопика.
На първо гледане историческите сюжети, било то Дюнкерк, или Опенхаймер не предоставят или поне стесняват полето за приложение и развихряне на свърхкомплексност, където сякаш е голямата – надхвърляща включително и собствената му висока мяра – сила на Нолан. Същевременно именно при ползването на исторически материал, ограничаващ възможното с оглед на действителното, най-ясно проличава чистата потенция на кинематографичния му език: колористично оголените митологични стихии на водата, в единия случай, и огъня (на макро- и квантово ниво), в другия.
Оголването на кинаджийските похвати при приложението им към биографичните дадености на биопика разкрива една от константите на филмите на Нолан, която може да бъде определена като метажанрова, пронизваща творчеството му от Following до Опенхаймер: ноара. Всяка биография (както на фикционални, така и на исторически фигури), казва ни Нолан, е неизбежим ноар: обезличаването до функция на и подмяна с някой друг (Following); разрушителното конституиране на себе си в меандрите на паметта (Memento); пребиваването в чужд сън и отглеждането на потенциално смъртоносни присадени чужди идеи (Inception); рационалният характер на инстинкта за самосъхранение като нагон към смъртта (Interstellar); обличане на чужда униформа, съблечена от труп (Дюнкерк); парадоксът на дядото като всекидневна (само)убийствена манипулация с времето (Tenet) – и американският или руски Прометей, слепият дарител на огъня и самоизпепеляването.
Ако биографичният филм на живота ни по необходимост е ноар, трябва да поддържаме като антидот определено ниво на сложност, определено ниво на епически театър, осуетяващо вчувстването в съдбата. От нискобюджетния си дебют за лондонския stalker, подведен да се впише в профила на извършителя на престъпленията, извършени от подвелия го, до тоталното кино на верижни термоядрени реакции, визуализирани без компютърно генерирани образи, чиято взривоопасна неуправляемост предполага умелото подвеждане на провидеца Прометей да даде огъня на сляпо, Нолан непрестанно прави това – поддържа нивото на сложност.
Роден съм на брега на океана
Но съм израсъл на брега на канала
Искаше се смелост да слезеш долу
Смелостта на мишка която не знае
Дали ще може да издрапа обратно
Искаше се смелост да минеш по мостчето
За непрокараното никога парно
Искаше се смелост когато канала преля
Веднъж на педесетипет години
Но аз бях на пионерски лагер
И само видях наводненото мазе
Което никога не изсъхна
Искаше се смелост да прескочиш канала
Толкова ме беше страх и толкова исках
Че така и не знам дали го направих
Искаше се смелост да се удавиш в него
И да бъдеш намерен надолу по течението
Като труп на клошарка
Сега ти вървиш по коритото на канала
Благодаря ти който и да си
Ти си вървящия по коритото на канала
Никога не съм сигурен
Къде точно трябва да сляза
Въпреки навигацията
Само едновремешните ориентири
Изникващи винаги изведнъж
Когато вече си се примирил
Че пак си пропуснал спирката
Църквата между надземните тръби на парното
И шоурума на великата стена
Двете празни асансьорни шахти
Изтърбушени в началото на демокрацията
Третата отвежда на тринайстия етаж
На стълбищната площадка
Има решетка
Упълномощавам поета Владимир Сабоурин със следното право във връзка с удостоверяване на мои права, както и всички произтичащи от това действия и процедури:
Да не е български поет.
Всяко действие, което противоречи на това генерално упълномощаване, влизащо в сила незабавно, да се счита за етически укоримо.
Във връзка с горното упълномощавам да ме представлява, отказвайки без изключение участия във всякакви по вид конкурси за поезия и журита на конкурси за поезия на български автори, в чиито статути и условия за участие присъства определението „български автори“.
Да ме представлява пред всички юридически и физически трети лица с правото публично и в личен разговор да опровергава принадлежността ми към българската литература.
Във връзка с горните права да има право да отклонява от мое име всякакви български награди за поезия, присъждани от български институции, държавни и общински, или физически лица.
В случай на спор между мен и поета Владимир Сабоурин правата на упълномощения да се тълкуват изцяло в негова полза.
Настоящото пълномощно е безсрочно и не подлежи на оттегляне поради настъпили необратими събития.
Упълномощител Vladimir Sabourín (подпис)
Към настоящото пълномощно се прилага книгата „Океана и брега който е умирането“, представляваща анкета, която излага детайлно биографичните и концептуални основания за упълномощаването и предстои да излезе от печат през месец юли 2023 г.
vs. archives 