vs. archives

Древните призоваваха Музите.
Ние призоваваме самите себе си.
Не знам дали Музите са се явявали –
Сигурно е ставало съобразно призовавания и призоваването –
Но знам, че ние не се появяваме.

Колко пъти съм се надвесвал
Над кладенеца, който предполагам, че съм,
И съм изцепвал едно „У!“, за да чуя ехо,
Но не съм чувал друго освен видяното:
Смътното тъмно проблясване, с което водата мъждее
Там, в напразността на дъното…
Никакво ехо за мен…
Само смътно едно лице,
Което сигурно е моето, не можейки да е на друг,
Нещо почти невидимо,
Като изключим онова, което виждам да проблясва
Там на дъното…
В тишината и лъжливата светлина на дъното…

Каква Муза!…

Всички любовни писма са
Нелепи.
Нямаше да са любовни писма, ако не бяха
Нелепи.

И аз писах едно време любовни писма
Като останалите
Нелепи.

Любовните писма, ако има любов,
Трябва да са
Нелепи,

Ала, в крайна сметка,
Само създанията, които никога не са писали
Любовни писма,
Са всъщност
Нелепи.

Да можех да върна времето, когато пишех,
Без да му отдавам значение,
Любовни писма –
Нелепи.

Истината е, че днес
Моите спомени
За тези любовни писма
Са всъщност
Нелепи.

(Всички думи с ударение на предпоследната сричка,
Както и подобни чувства
Са естествено
Нелепи.)

21.10.1935

В къщата отсреща, къщата на моите сънища
Колко радостно е винаги!

Там живеят хора, които не познавам, които съм мяркал, но така и не видях.
Щастливи са, защото не са моето аз.

Децата, които играят по високите балкони,
Живеят сред саксии с цветя,
Несъмнено вечно.

Гласовете, които се издигат от вътрешността на дома,
Несъмнено винаги пеят.
Да, сигурно пеят.

Когато има празник тук навън, има празник и там вътре.
Така трябва да бъде, където всичко пасва така –
Човек и Природа, защото градът е Природа.

Какво щастие да не бъдеш своето аз!

Но другите нима не чувстват същото?
Кои други? Няма други.
Това, което чувстват другите, е къща със затворени прозорци,
Или, когато се отварят,
То е, за да играят децата на верандата с ограда,
Всред саксиите с цветя, които така и не видях какви са.

Другите не чувстват никога.
Тези, които чувстват, сме ние,
Да, всички ние,
Аз дори, който в този момент не усещам вече нищо.

Нищо? Не знам…
Едно нищо, което боли…

И сиянието на географските карти, абстрактни пътища за конкретното въображение,
Неравномерни букви и начертания, отварящи към чудото.

Това, което почива като сън в древните корици,
В автографите заплетени (или пък прости и източени) на старите книги.
(Далечно и избледняло мастило, присъстващо тук отвъд смъртта,
О, осезаема загадка на времето, живото нищо, в което пребиваваме!)
Това, което се съдържа като отказано на всекидневния ни живот в илюстрациите,
Това, което някои гравюри на известия, без да искат, известяват.

Всичко, което ти внушава или изразява онова, което то не изразява.
Всичко, което казва онова, което не изказва,
И душата сънува, различна и разсеяна.

Никога, колкото и да пътувам, колкото и добре да познавам
Излизането от някое място, пристигането на някое място, познато или непознато,
Не губя на тръгване, при пристигане и на подвижната линия, която ги свързва,
Усещането – за настръхване, страха от новото, гаденето –
Онова повдигане при чувството, което знае, че тялото има душата,
Трийсет дни пътуване, три дни пътуване, три часа пътуване –
Винаги угнетеността се процежда до дъното на сърцето ми.

На волана на Шевролета по шосето за Синтра,
Под лунната светлина и съня, на пустинния път
Шофирам сам, карам бавно почти и почти
Ми се струва или малко се насилвам да ми се струва,
Че продължавам по друго шосе, в друг сън, в друг свят,
Че продължавам, без да е бил напуснат Лисабон и да съществува Синтра като цел на пътуването,
Че продължавам и в какво друго се състои продължаването, освен да не спираш, а да продължиш?
Ще прекарам нощта в Синтра, защото не мога да я прекарам в Лисабон,
Но като стигна в Синтра, ще съжалявам, че не съм останал в Лисабон.
Все това безпокойство без причина, без връзка, без последствие,
Все, все, все
Тази прекомерна угнетеност на духа, непредизвикана от нищо,
На шосето за Синтра, или на пътя на съня, или на шосето на живота…

Послушна на неосъзнатите ми движения на волана,
Потръпва под мене с мен колата, която ми заеха.
Усмихвам се на символа, мислейки за него и свивайки вдясно.
С колко неща назаем прекосявам света!
С колко заети неща боравя като със свои!
Каквото съм получил назаем, човече, това съм самият аз!

Отляво невзрачна къща – да, някаква бедняшка колиба – край шосето.
Отдясно надалеч се простира полето под лунната светлина.
Автомобилът, който до скоро сякаш ми даваше свобода,
Е сега нещо, в което съм затворен.
Нещо, което мога да управлявам само затворен в него,
Нещо, над което господствам, само ако съм включен в него, ако то включва мен.

Отляво, някъде назад остана скромната къща, всъщност повече от скромна.
Там животът сигурно е щастлив, само защото не е моят.
Ако някой ме е съгледал от прозореца на колибата, ще сънува: Онзи е щастливият.
Може би за детето, наблюдаващо през прозореца на горния етаж
Оставам запечатан (с колата назаем) като някакъв сън, някакво реално вълшебство.
Може би за момичето, което надзърна, дочуло мотора, през прозореца на кухнята
На приземния етаж
Съм нещо като принц от всяко сърце на момиче,
И тя ще ме проследи, скосила поглед през стъклата, до завоя, зад който се изгубих.
Оставям ли сънища след себе си или пък автомобилът ги оставя?
Аз, водачът на взетата на заем кола, или автомобилът назаем, който управлявам?

На шосето за Синтра, под лунната светлина и тъгата, всред полята и нощта,
Карайки безутешно Шевролета назаем,
Изгубвам се по бъдещия път, разтварям се в далечината, която достигам,
И с ужасно, внезапно, необуздано, непостижимо желание
Ускорявам…
Ала сърцето ми остана край купчината камъни, която заобиколих, доловил я, без да я видя,
Край вратата на колибата,
Моето празно сърце,
Моето неутолено сърце,
Моето сърце, по-човечно от мен самия, по-прецизно от живота.

На шосето за Синтра, почти в полунощ, под лунната светлина, на волана,
На шосето за Синтра, каква умора само от собственото ми въображение,
На шосето за Синтра, все по-близо до Синтра,
На шосето за Синтра, все по-малко близо до себе си…