vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Tag: Alvaro de Campos

Алвару д’Кампуш „През мъгливия ден спохожда нещо като забрава“

 

През мъгливия ден спохожда нещо като забрава.
Идва меко със следобеда благоприятният случай за загуба.
Унасям се, без да заспивам, изложен на живота.

Няма смисъл да ми се казва, че действията имат последствия.
Няма смисъл да зная, че действията ползват последствията.
Няма смисъл нищо, няма смисъл нищо, няма смисъл нищо.

През мъгливия ден не спохожда нищо.

Имах сега желание
Да отида да чакам влака от Европа с предизвестения пътник,
Да отида на кейовете да видя влизането на кораба и да ми е жал за всичко.

Със следобеда не идва никакъв благоприятен случай.

 

Алвару д’Кампуш „Инсомния“

 

Не спя, нито очаквам да заспя.
Дори в смъртта – не очаквам да заспя.

Очаква ме безсъние с протяжност до звездите
И напразна прозявка с широтата на света.

Не спя. Не мога да чета, щом се събудя нощем,
Не мога да пиша, щом се събудя нощем,
Не мога да мисля, щом се събудя нощем –
Боже, не мога да сънувам, щом се събудя нощем!

О, този опиум да си който и да е друг!

Не спя, лежа, пробуден труп, усещайки
И моите усещания са празна мисъл.
Преминават през мен, безредни, случили ми се неща –
Всички онези, за които съжалявам и се обвинявам.
Преминават през мен, безредни, неслучили ми се неща –
Всички онези, за които съжалявам и се обвинявам.
Преминават през мен, безредни, неща, които са нищо
И дори за тези съжалявам, обвинявам се и не спя.

Нямам сили да имам енергия да запаля цигара.
Вторачвам се в отсрещната стена на стаята, сякаш тя е вселената.
Навън цари тишината на цялата тази тоталност на нещата.
Една голяма тишина, вдъхваща страх в друг някой случай,
В друг някой случай, в който бих бил в състояние да чувствам.

Пиша наистина мили стихове –
Стихове, които казват, че нямам нищо за казване,
Стихове, упорстващи да казват това,
Стихове, стихове, стихове, стихове, стихове…
Толкова стихове…
И цялата истина, и целият живот извън тях са мои!

Спи ми се, не спя, чувствам и не знам какво да чувствам.
Усещане съм без лице, което да му отговаря,
Абстракция на самосъзнание, без да е ясно на какво
Освен необходимото, за да се чувства имането на съзнание,
Освен – знам ли аз освен какво…

Не спя. Не спя. Не спя.
Какъв тежък сън в цялата глава и над очите и душата!
Какъв тежък сън във всичко освен във възможността да спя!

О, съмване, толкова се бавиш… Ела…
Дойди напразно
Да ми донесеш друг ден, подобен на този, последван от друга нощ, подобна на тази…
Ела да ми донесеш радостта на тази тъжна надежда
Защото ти винаги си радостно и винаги носиш надежда
Съгласно старата литература на чувствата.
Дойди, донеси надеждата, дойди, донеси надеждата.
Моята умора просмуква вътрешностите на дюшека.
Боли ме гърбът, защото не лежа на една страна.
Ако лежах на една страна, щеше да ме боли гърбът, защото лежа на една страна.
Дойди, разсъмване, дойди!

Колко е часът? Не знам.
Нямам енергия да протегна ръка към часовника
Нямам енергия за нищо, нито дори за нищото…
Само за тези стихове, написани на другия ден.
Да, написани на другия ден.
Всички стихове са винаги написани на другия ден.

Абсолютна нощ, абсолютен покой там навън.
Мир в цялата Природа.
Човечеството почива и забравя своите горчивини.
Точно така.
Човечеството забравя своите радости и горчивини.
Обикновено се казва така.
Човечеството забравя, да, човечеството забравя
Ала дори будно, човечеството забравя.
Точно така. Но не спя.

 

Алвару д’Кампуш „В една ужасна нощ, естествена субстанция на всички нощи“

 

В една ужасна нощ, естествена субстанция на всички нощи,
В нощ на безсъница, естествена субстанция на всички мои нощи,
Припомням си, бдейки в мъчителна сънливост,
Припомням си какво съм направил и какво можех да направя в живота си.
Припомням си – и едно гнетящо безпокойство
Се разпростира навсякъде в мен като някаква телесна студенина или страх.
Непоправимото на моето минало – това е трупът!
Всички други мъртви тела може и да са илюзия.
Всички мъртъвци може и да са живи някъде другаде.
Всички моменти от моето собствено минало може и да съществуват някъде,
В илюзията на пространството и времето,
В неистинността на протичането.

Ала това, което не бях, което не направих, което дори не сънувах
Което едва сега виждам, че е трябвало да направя,
Което едва сега отчетливо виждам, че е трябвало да бъде –
Това е то мъртвото отвъд всички Богове,
Това е – а то бе всъщност най-ценното в мен – което дори Боговете не могат да накарат да оживее…

Ако в определен момент
Бях свърнал наляво вместо да свърна надясно;
Ако в определен момент
Бях казал „да“ вместо „не“ или пък „не“ вместо „да“;
Ако при даден разговор
Бях произнесъл фразите, които едва сега, в полусън съставям –
Ако всичко това беше било така,
Бих бил друг сега и може би цялата вселена
Незабележимо също би станала друга.

Ала не свърнах в непоправимо изгубената посока,
Не свърнах, нито ми хрумна да свърна и едва сега си давам сметка за тази посока;
Не казах „не“ или не казах „да“ и едва сега виждам какво не съм казал;
Фразите, които пропуснах да кажа, в този момент до една изплуват в мен,
Ясни, неизбежни, естествени,
Разговорът е приключен убедително,
Въпросът изчерпателно разрешен…
Ала едва сега си представям това, което никога не е било, нито ще се върне назад.

Това, което в действителност съм говорил, е лишено от всяка надежда
В която и да било метафизична система.
Може би в един друг свят бих могъл да отнеса сънуваното от мен,
Но бих ли могъл да отнеса в един друг свят това, което пропуснах да сънувам?
Тези, несъстоялите се сънища са трупът в мен.
Погребвам ги в сърцето си завинаги, за всички времена, за всички вселени
В тази нощ, в която не спя, и покоят ме обгражда
Като истина, към която не съм причастен,
А навън луната, като надеждата, от която съм лишен, за мен е невидима.

 

Алвару д’Кампуш „Най-добрият начин да пътуваш в крайна сметка е да чувстваш“

 

Най-добрият начин да пътуваш в крайна сметка е да чувстваш.
Да се чувства всичко по всевъзможни начини.
Да се чувства всичко с прекомерност,
Защото всички неща са всъщност прекомерни
И цялата действителност е един ексцес, едно насилие,
Една небивало отчетлива халюцинация
Която всички съвкупно живеем с беса на душите си,
Средоточието, към което тежнеят причудливи центростремителни сили –
Човешките психики в съгласуваността на своите възприятия.

Колкото повече чувствам, колкото повече чувствам като няколко различни души,
Колкото повече личности имам,
Колкото повече чувствам едновременно с всички тях,
Колкото повече единено различен, разпръснато съсредоточен
Бъда, чувствам, живея, съм –
Толкова повече ще притежавам съвкупността на съществуването на вселената,
Толкова по-цялостен ще бъда в цялото пространство вън,
Толкова по-подобен ще бъда на Бог, който и да е той
Защото, който и да е той, със сигурност е Всичко
И извън Него има само Него, и Всичко за Него е малко.

Всяка душа е стълба към Бог,
Всяка душа е коридор-Вселена към Бог,
Всяка душа е река, течаща по краищата на Извъннаходимото
Към Бог и в Бог с ужасяващо шумолене.

Sursum corda! Възнесете душите! Цялата Материя е Дух,
Защото Материя и Дух са само смътни наименования
Дадени на голямата сянка, която просмуква Външното в съня
И сплавя в Нощ и Тайнство Ексцесната Вселена!
Sursum corda! Събуждам се в нощта, тишината е голяма,
Вещите, със скръстени на гърдите ръце, наблюдават
С благородна тъга отворените ми очи
Които ги съзират като смътни нощни очертания в черната нощ.
Sursum corda! Събуждам се в нощта и се чувствам няколко души.
Целият Свят с обичайната си видима форма
Почива на дъното на кладенец и издава смътен шум,
Вслушвам се в него и в сърцето ми изхълцва едно голямо смайване.

Sursum corda! О, Земя, висяща градина, люлка
Която люлее разпръснатата Душа на идещите едно след друго човечества!
Зелена и с цветове отрупана ежегодно свежо наскорошна,
Ежегодно пролетна, лятна, есенна, зимна,
Ежегодно празнуваща с пълни шепи празненствата на Адонис
С обред, предшестващ всякакви значения,
С велик култ в безпорядък по планини и долини!
Голямо сърце, пулсиращо в голата гръд на вулканите,
Голям глас, пробуждащ се в океани и водопади,
Голяма вакханка, опиянена от Движението и Промяната
В похотливата разгоненост на растителност и избуяване разкъсваща
Своето собствено тяло от почва и твърд, тялото си покорно
На своята собствена воля, разбъркваща и вечна!
Майка ласкава и единна душа на ветрове, морета и пасбища
Шеметна майка на бури и циклони,
Майка капризна, която носи избуяване и сухота,
Която разбърква самите сезони и смесва
В нематериална целувка твърдта, дъждовете и вятъра!

Sursum corda! Обръщам лице към теб и целият съм химн!
Всичко в мен като сателит на съкровената ти динамика
Кръжи извивайки се и застивайки като мъглив
Пръстен от усети – угаснали спомени, смътности –
Около твоя вътрешен облик, набъбнал от сокове, възкипяващ.

Обземи с всичката си сила и с цялата гореща мощ
Сърцето ми, отворено към теб!
Като меч, пронизващ моето изпънато и екстатично естество
Сечи през кръвта ми, през моята кожа и нерви
Непрестанното си движение в допирателна винаги със самата теб.

Разбъркано скупчване съм от сили, пълни с безкрая
Тежнея във всички посоки към всички страни на пространството.
Животът, това огромно нещо, е което съединява и свързва всичко
И кара всички сили, дето беснеят вътре в мен
Да не преминат извън своето себе си, да не счупят моето същество, да не строшат моето тяло
Да не ме запокитят като бомба на Духа, избухваща
В кърви, плът и душа, одухотворено запокитени чак насред звездите,
Отвъд слънцата на други слънчеви системи и на далечни светила.

Всичко, което е вътре в мен, тежнее отново да се потопи във всичко.
Всичко, което е вътре в мен, тежнее да ме пролее върху твърдта
Върху необятна височайша твърд, която е нито горе, нито долу
А над звездите и слънцата, над душите и телата
В модуса на някаква наклонена способност на интелектуалните ни сетива.

Издигащ се пламък съм, ала надолу и горе въздигам се
Издигам се на всички страни едновременно, кълбо съм
От взривоопасни пламъци, търсещи Бог и прогарящи
Кората на сетивата ми, зидовете на моята логика,
Моят интелект, ограничаващ и смръзнал.

Голяма машина съм, задвижвана от необятни трансмисии
От които съзирам само участъка, който плющи по моите тъпанчета,
Останалото се отнася отвъд светилата, минава отвъд слънцата
И сякаш никога не достига до барабана, от който изхожда…

Тялото ми е средоточие на удивителен и безкраен волан
Непрестанно в шеметно движение около себе си
Пресичайки се във всички посоки с други волани
Взаимопроникващи и смесващи се, защото това не се случва в пространството
А в незнайно каква пространственост на друг модус-Бог.

Вътре в мен за затворени и привързани към твърдта
Всички движения, които съставят вселената
Беса на грижливо изпипаното * и на атомите
Бесът на всички пламъци, беснеенето на всички ветрове,
Бясната пяна на всички низвергващи се реки
И дъждът като порой от камъни, запратени от катапулти
На огромни войски от джуджета, скрити в небето.

Шеметна динамичност съм, задължена да пази равновесие
Да се намира вътре в тялото си, да не прелива от душата си.
Реви, избухвай, надвивай, троши, ехти, потрисай,
Бучи, тръпни, пени се, фучи, насилвай, експлодирай,
Губи се, прекрачвай се, заобикаляй се, живей се, чупи и убягвай,
Бъди с цялото си тяло цялата вселена и животът,
Гори с цялото си същество във всички светлини и огньове,
Набраздявай с цялата си душа всеки пламък и светкавица
Надживей се в своя живот във всички посоки!

 

*Интервал в ръкописа.

 

Алвару д’Кампуш „Моето въображение е Триумфална арка“

 

Моето въображение е Триумфална арка.
Отдолу минава целият Живот.
Минава комерсиалният днешен живот, автомобили, камиони,
Минава животът на традицията в униформите на някои полкове,
Минават всички социални класи, минават всички форми на живот
И в момента, в който минават под сянката на Триумфалната арка
Нещо триумфално ги осенява
И те за момент са дребни и велики.
В този момент са триумф, в който аз ги превръщам.

Триумфалната арка на моето въображение
Стъпва от едната страна върху Бог и от другата
Върху всекидневното, върху незначителното (за каквото се смята),
Върху занятието на всеки един час, усещанията на всеки един момент
И бързите намерения, които умират преди самия жест.

Аз самият, отделно и извън моето въображение
И все пак част от него
Съм триумфалната фигура, която наблюдава от висотата на арката,
Която изниква от арката и принадлежи на нея
И се втренчва в минаващите отдолу, възвисена и надвесена,
Чудовищна и красива.

Но през великите часове на моето усещане,
Когато вместо праволинейно, то е кръгообразно
И шеметно се върти около самото себе си,
Арката изчезва, слива се с хората, които преминават
И чувствам, че аз съм Арката и пространството, която тя обгръща,
И всичките хора, които минават,
И цялото минало на хората, които минават,
И цялото бъдеще на хората, които минават,
И всичките хора, които ще минат,
И всичките хора, които вече са минали.
Усещам това и, усещайки, се превръщам все повече
В изваяната фигура, възвисяваща се там горе на арката
Която се втренчва надолу
В преминаващата вселена.
Но аз самият съм Вселената,
Аз самият съм субект и обект,
Аз самият съм Арка и Улица,
Аз самият опасвам и оставям да мине, обгръщам и освобождавам,
Вторачвам се отвисоко и отдолу се вторачвам в себе си как стоя вторачен,
Минавам отдолу, оставам отгоре и от двете страни,
Оцелостявам и трансцендирам,
Осъществявам Бога в триумфално построение
На Триумфална арка, прехвърлена върху вселената,
На триумфална арка, изградена
Върху всички усещания на всички, които усещат,
И върху всички усещания на всички усещания…

Поезия на стремителността и оборотите,
На шемета и на експлозията,
Поезия на динамиката, на усещанията, свистейки
През въображението ми вън в порой от огън,
В големите реки от пламък, в големите вулкани от сияние.

 

Алвару д’Кампуш „О, тези първи минути в кафенета на непознати градове“

 

О, тези първи минути в кафенета на непознати градове!
Пристигането сутрин на кейове и гари
Изпълнени с умиротворена и отчетлива тишина!
Първите минувачи по улиците на градовете, в които пристигаш…
И особеното звучене, което на път има протичането на часовете…

Омнибусите, или трамваите, или автомобилите…
Новият облик на булевардите в нови земи…
Мирът, предназначен сякаш за нашата болка
Радостната глъч – за нашата тъга
Липсата на еднообразие – за нашето уморено сърце!…
Площадите, блестящо квадратни и просторни,
Булевардите със сгради, които убягват към края,
Преките, разкриващи изневиделица гледки,
И, пронизвайки всичко това, като наводнение, което никога не излиза извън бреговете,
Движението, движението
Нещо стремително пъстроцветно и човешко, което отминава и остава…

Пристанищата със спрели плавателни съдове,
Прекомерността на всички тези кораби на пристан
С малки буксири до тях в очакване…

 

Алвару д’Кампуш „Из „Сонети на Алвару д’Кампуш“

 

Когато се поглеждам, не се разпознавам.
Манията ми да чувствам е такава
Че понякога се изгубвам, когато излизам
От собствените си усещания, които ме посещават.

Въздухът, който дишам, този алкохол, който пия
Принадлежат на моя начин да съществувам
И никога не знам как да приключа
Усещанията, които въпреки волята си конципирам.

Нито пък всъщност съм обърнал внимание
Дали наистина чувствам това, което чувствам.
Дали съм такъв, на какъвто в себе си приличам? Дали

Съм такъв, за какъвто в действителност се смятам?
Дори по отношение на чувствата съм малко атеист,
И не знам със сигурност дали съм аз този, който в мен усеща.

 

Алвару д’Кампуш „Завръщане в бащината къща“*

 

От колко време не съм писал сонет
Но няма значение: сега пиша този.
Сонетите са детство и в този момент
Моето детство е само тъмна точка,

Която в една неподвижна и нищожна отсечка
На пътуването с влак, което съм, ме оставя навън.
И сонетът е като някой, който обитава
От два дни във всичко, което възнамерявам.

Слава Богу, още знам, че има
Едни и същи четиринайсет реда за правене
За да знаят хората къде се намират…

Ала къде се намират хората или пък аз не зная…
Не искам да знам повече за нищо повече
И майната му на онова, което някога още ще знам.

 

*(end of the book)

 

Алвару д’Кампуш „В просторната трапезария на старите лели“

 

В просторната трапезария на старите лели
Тиктакането на часовника отброяваше времето по-бавно.
О, ужасът на щастието, което не си познал
Защото си го опознал, без да го познаваш,
Ужасът на това, което е било, защото туй, което е, е тук.
Чай с препечени филийки в провинцията от едно време
В колко градове ми беше спомен и ридание!
Вечното дете,
Вечно изоставен,
Откакто чаят и филийките липсват на сърцето ми.

Стопли се, мое сърце!
Стопли отминалите дни,
Защото настоящето е само улица, по която минава този, който ме е забравил…

 

Алвару д’Кампуш „Мелодичната система на Вселената“

 

Мелодичната система на Вселената,
Грандиозният езически фестивал на слънцето и луната
И титаничният танц на сезоните
И мирният ритъм на еклиптиките
Нареждащ всичко да е смълчано.
И да се бди само над външния блясък на Вселената.