vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Tag: Alvaro de Campos

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

О, непрестанни бягства, отпътувания, опиянение от Различното!
Вечната душа на мореплаватели и мореплаване!
Отразени бавно във водите корпуси
Когато корабът напуска пристана!
Да се полюшвам на водите като душата на живота, да отпътувам като глас
Да живея трептящо мига върху вечни води.
Да се пробуждам в дни по-непосредствени от дните на Европа
Да съглеждам тайнствени пристанища в самотата на морето
Да свивам зад далечни носове, изневиделица изправяйки се пред необятните пейзажи
През неизчислими секващи дъха планински скатове…

Ах, далечните плажове, отдалеч съгледаните носове
И сетне тъй близките плажове, носовете, видени отблизо.
Тайната на всяко отпътуване и на всяко пристигане
Болезнената неустойчивост, непостижимост
На този невъзможен универсум
Изпитван с всеки морски час все по-осезаемо върху собствената кожа!
Абсурдното ридание, избликващо в душите ни
Пред простори на други морета с острови в далечината
Пред далечни острови на оставени далеч зад кърмата крайбрежия
Пред различимото нарастване на пристанищата с техните къщи и хора
Когато корабът ги наближава.

Ах, свежестта на утрините на пристигането
И на заминаването бледите сутрини
Когато свиват се утробите ни
И едно смътно усещане подобно на страх –
Прадревния страх да се отдалечиш, да отпътуваш
Загадъчното древно подозрение към Новото и към Пристигането –
Набръчква кожата ни, предизвиква гадене
И цялото ни тяло в смъртен страх изпитва –
Все едно е нашата душа –
Необяснимо въжделение да чувства по различен начин:
Носталгия, но по какво ли
Объркана привързаност към каква ли смътна родина?
Към какви брегове? Към какъв кораб? Към кой кей?
До степен да се поболее мисълта във нас
И да се отвори в нас голяма празнота
Куха ситост, отброявана от морските минути
И неопределим копнеж, който би бил скука или болка
Само да знаеше как…

 

(to be continued)

 

Advertisements

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Да, пристан, един донякъде веществен кей
Реален, видим като кей, кей в действителност
Онзи Абсолютен Пристан, по образец на който, несъзнато подражаван,
Неусетно призоваван
Ние, човеците, съграждаме
Нашите кейове на нашите пристанища
Нашите кейове от действителен камък над истински води
Които, едва построени, изведнъж се оказват
Реални-Неща, Духове-Вещи, Същности от Камък-Душа
В моментите на преживяване на чувството-корен
Когато във външното-свят отваря се сякаш врата
И, без нещо да претърпи промяна,
Всичко се разкрива различно.

О, Големият Пристан, от който отплаваме на Кораби-Нации!
Големият Предхождащ Пристан, вечен и божествен!
От кое пристанище потегляме? В какви води се впускаме? И защо ли мисля за това?
Велик Пристан, той е като други пристани, ала Единственият.
Изпълнен като тях в предутринна дрезгавина със шумоленето на тишината
Разгръщащ се със утринта в шума на кранове
И пристигането на товарни влакове
Под черния облак, случаен и лек
От димящите комини на близките фабрики
Засенчващ възчерния кей, посипан с бляскав въглищен прах,
Като сянката на облак, който минава над тъмни води.

Ах, коя есенция от тайнство и сетива, застинали
В божествено екстазно откровение
В часовете, оцветени от тишина и страх –
Не хвърля мост помежду всеки кей и Пристана!

Кей, черно отразен в застинали води
Суетене на борда на корабите
О, странстваща и неустойчива душа на хората, качили се на борд,
На тези символични фигури, с които всичко отминава и няма трайност нищо
Защото върне ли се корабът в пристанището
На борда все ще има някаква промяна!

 

(to be continued)

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (Начало)

на Санта Рита Пинтор

 

Сам на пустинния кей тази лятна утрин
Загледан в речното устие на пристанището, гледам към Безкрая
Гледам и ме радва гледката:
Малък, черен и отчетлив приближава параход.
Навлиза от много далеч, ясно очертан, класически по свой начин.
Оставя във въздушната далечина след себе си изтляващия кант на пушек.
Навлиза – и утринта навлиза с него, и на реката
То тук, то там морският живот пробужда се
Вдигат се платна, придвижват се влекачи
Изникват корабчета иззад големите туловища на съдовете във пристанището.
Повява колебливо бриз.
Ала душата ми е там, където виждам смътно
Там, при приближаващия параход
Защото той стои в Далечината, в Утринта
В усещането за море на този Час
В болезнената сладост, надигаща се в мен като повдигане
Като началото на морска болест, но в духа.

Проследявам отдалеч парахода, в душата ми цари голямо отстранение
И вътре в мен едно кормило започва бавно-бавно да се завърта.

Параходите, които сутрин навлизат в устието
Довяват пред очите ми
Радостната или тъжна тайна на този, който идва или отпътува.
Довяват спомени за далечни кейове, за друг момент
По друг начин на същото човечество на други пристани.
Всяко акостиране, всяко отплаване на кораб
Е – усещам го като кръвта, течаща в мен –
Неосъзнато символично, ужасно
застрашаващо с метафизически значения
Объркващи във мен това, което бил съм…

Ах, целият кей е една носталгия от камък!
И щом съда отделя се от пристана
И изведнъж усещащ зейването на пространство
Помежду кей и кораб
Връхлита ме, не знам защо, изплуващата с нова свежест горест
Мъгла от скръбни чувства
Проблясваща под слънцето на вече буренясала печал
Подобно първия прозорец, на който удря утринта,
И ме обгръща като спомена на някой друг човек
Който тайнствено е мой.

Ах, знае ли човек, кой знае
Дали не съм отплавал някога, преди самия себе си
От някой кей, корабът под косо биещото слънце
На утринта дали не е напускал
Друг вид пристанище?
Знае ли човек дали не съм напуснал, преди часа
На този външен свят, тъй както аз го виждам,
За мен да е дошъл
Един обширен пристан с малко хора
На голям полупробуден град
Внушителна търговска метрополия, хипертрофирана, апоплектична
До степента, в която това e възможно извън Пространството и Времето?

 

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Триумфална ода“

 

 

Под болезнената светлина на мощните фабрични лампи
Ме втриса и пиша.
Пиша, скърцайки зъби, звяр пред тази красота
Пред тази красота, абсолютно непозната на древните.

О, колела, зъбни предавки, едно вечно р-р-р-р-р-р-р!
Мощен сдържан спазъм на беснеещи машинарии!
Беснеещи навън и вътре в мен
През всичките ми оголени нерви
През всички рецептори отвъд всичко, с което усещам!
Устните ми пресъхват, о, грандиозен шум на модерността,
От прекомерната ти близост до сетивата ми
И гори главата ми в желанието да те възпея с прекомерността
На изразяването на всичките мои усещания
С излишество, съвременник на вас, машини!

В треска и вторачен в моторите като в тропическа Природа –
Импозантни човешки тропици от желязо, огън и мощ –
Пея и възпявам настоящето, възпявам също миналото и бъдното
Защото настоящето е съвкупното минало и съвкупното бъдеще
И има Платон и Вергилий в машините и електрическите светлини
Единствено защото имало е минало и човешки същества били са Вергилий и Платон
И частици от някой Александър Велики от може би петдесетото столетие,
Атоми, които ще подклаждат треска в мозъка на някой Есхил от стотното столетие,
Кръжат по тези трансмисии, минават през тези бутала и махови колела
Които ръмжат, стържат, съскат, бумтят, млатят
Затрупвайки с излишество от ласки тялото ми в един-единствен ласкав досег до душата.

Ах, да можех да се изразя изцяло, тъй както моторът изразява себе си!
Да бъда съвършен като машина!
Да прекося живота, тържествуващ като най-новия модел автомобил!
От всичкото това да мога най-малкото физически да се просмуча
Да се разпоря цял, открай докрай да се отворя, да стана пропусклив
За всички аромати на масла, топлинни изпарения и въглища
На тази невъобразима флора – черна, изкуствена и ненаситна!

Побратимяване със съвкупната динамика!
Безразборният бяс да си действаща част
От железния и космополитен ход
На неустрашимо усърдните влакове
На морската служба на кораби, превозващи товари
На похотливо бавното кръжене на подемни кранове
На дисциплинираната суматоха на фабриките
И на почти безмълвното и монотонно съскане на трансмисиите!

Часове с европейска, продуктивна мяра, пристегнати
Между машинарии и утилитарна деловитост!
Големи градове, застинали за миг в кафенетата,
В кафенетата – оазиси на шумни безполезности
Където изкристализират и пак се устремяват
Шумоленето и жестовете на Полезното
Колелата, зъбните колела, лагерите на Напредничавото!
Нова бездушна Атина Палада на кейове и гари!

Ново въодушевление от значимостта на Момента!
Килове, облечени в железни плочи, усмихнато опрени в доковете
Или навирени на сухо върху наклонените плоскости на пристаните!
Интернационална, трансатлантическа предприемчивост, Canadian-Pacific!
Светлини и трескаво губене на време в баровете и хотелите
В Longchamps, Derbies и Ascots
На Piccadillies и на Avenues de l’Opéra, които прекосяват
През душата ми вътре!

Здравейте, улици, привет, площади, здравейте, градски тълпи!
Всичко, което отминава, всичко, което спира пред витрините!
Търговци, безделно шляещи се, аферисти с подчертано безукорен вид
Добре различими членове на аристократични клубове
Нечистоплътни съмнителни фигури, неопределено щастливи глави на семейства
Излъчващи бащинство чак до златната верижка, която прекосява жилетката им
От джоб до джоб!
Всичко, което минава, всичко, което минава и никога не отминава!
Прекалено открояващото се присъствие на кокотките
Интригуващата баналност (ала кой знае какво се крие зад нея?)
На малки буржоазки, обикновено дъщеря и майка
Преминаващи с целеустремеността на все някаква цел
Женствената и фалшива прелест на провлачено точещите се педерасти
И всички просто елегантни хора, които се разхождат и показват
И, в крайна сметка, там някъде вътре притежават душа!

(Ах, как искам да съм souteneur на всичко това!)

Изумителната красота на политическата корупция
Очарователните финансови и дипломатически скандали
Политически мотивираните нападения по улиците
И от време на време кометата на някое цареубийство
Озаряващо с Чудо и Фанфари обичайните и ясни
Небеса на Всекидневната Цивилизация!

Новини, опровергани в пресата
Неискрено искрени политически статии
Новини от сорта бързо-осребрявани-сензации, големи престъпления –
Цели две колонки, минаващи на втора страница!
Свежият мирис на печатарско мастило!
Току-що разлепени афиши, още влажни!
Сигнално жълти Току-що излязло! върху бели ленти!
Как обичам това всичко, всичко, всичко
Как го обичам по всички възможни начини
С очите, ушите, обонянието
С осезанието (да го докосна значи толкова много за мен!)
С интелекта – антена, вибрираща от всичко това!

Как всичките ми сетива са разгонени по вас!

Изкуствени торове, парни вършачки, напредък в селското стопанство!
Селскостопанска химия, търговия, въздигната почти до ранга на наука!
О, куфари с мостри на търговски пътници
На търговски пътници, странстващи рицари на Индустрията
Човешки придатъци на фабриките и безшумните кантори!

О, топове плат върху тезгясите! О, манекени! О, най-нови модели!
О, излишни стоки, които всеки иска да купи!
Здравейте, необятни универсални магазини с всевъзможни секции!
Здравейте, светлинни реклами, дето изплувате, сте и изтлявате!
Привет на всичко, с което сега се гради, с което днес различно е от вчера!
Здравей, цимент и железобетон, здравейте, нови технологии!
Прогрес на грандиозно смъртоносната военна техника!
Брони, оръдия, картечници, подводници, аероплани!

Обичам ви всички и всичко като някакъв звяр.
Обичам алчно плътоядно
Извратено, впивам поглед
Във вас, о, велики, банални, полезни, излишни неща
О, до една модерни вещи
О, мои съвременнички, настоящата и ближна форма
На инстантната система на Вселената!
Новото метално, динамично Откровение на Бог!

О, фабрики, лаборатории, music-halls и лунапаркове
О, броненосци, мостове, плаващи докове –
В моя ум, бунтуващ се до бяла нажеженост
Ви познавам като красива жена
Изцяло ви обладавам като красива жена, която не обичаш
На която се натъкваш случайно и ти се струва най-занимателното нещо на света.

Хей, привет, фасади на големи магазини!
Хей, привет, асансьори на високи здания!
Хей, привет, ремонти на правителствени кабинети!
Парламенти, политики, докладчици за бюджети
Фалшифицирани бюджети!
(Бюджет, естествен колкото едно дърво
Парламент, прекрасен като пеперуда).

Здравей, заплененост от всичко в живота
Защото всичко е живот: от брилянтите във витрините
До нощта, загадъчния мост, прехвърлен между небесните тела
И древното тържествено море, което мие бреговете
И милостиво бива същото
Което бивало е във времето на Платон, когато Платон
Действително присъствал е в плътта си и с душата в нея
И разговарял с Аристотел, който нямало да стане негов ученик.

Бих могъл да умра, помлян от мотор
С чувството на блажено отдаване на обладана жена.
Хвърлете ме в пастта на пещите!
Бутнете ме под колелата на локомотивите!
Побой ми нанесете на бордове на кораби!
Мазохизъм посредством механизми!
Садизъм на нещо модерно и аз, и всичко омешано!

Хоп-ла-хо, жокей, спечелил конните надбягвания в Дарби
Здраво захапи двуцветната си cap!

(Да съм толкова голям, че да не мога да мина през никоя врата!
Ах, гледането е за мен сексуална перверзия!)

Хей, привет, хей, здравейте, катедрали!
Нека си строша главата в ъглите ви, когато ви заобикалям
И да ме вдигнат от паважа, подгизнал в кръв
Без никой да ме знае кой съм.
О, вие, tramways, фуникулери, метрополитени
Отърквайте се в мен до спазъм!
Хилла! хилла! хилла-хо!
Смейте се гръмко право в лицето ми
О, автомобили, препълнени с нощни птици и курвета
О, всекидневни множества, ни радостни, ни тъжни, заливащи булевардите
Многоцветна анонимна река, в която не мога да се потопя, тъй както искам!
Ах, що за заплетени съществувàния, какво ли не става по домовете, подслоняващи всичко това!
Ах, да познавах живота на всички, паричните им затруднения
Домашните разпри, неподозирания от никого разврат
Мислите, които всеки има, останал сам със себе си во свойта стаичка
И жестовете му, когато несмущаван е от ничий поглед!
Да не знаеш всичко това е равносилно да не знаеш нищо, о, бяс
О, бяс, който като треска, разгоненост и алчен глад
Лицето ми изпива и размята понякога ръцете ми
В нелепи гърчове насред тълпата
По улиците, изкипяващи от блъсканица!

И долнопробните и мръсни хорица, които изглеждат винаги същите
Използващи псувните като обичайни изрази
Чиито синове крадат край входовете на бакалниците
А осемгодишните им дъщери – намирам това за красиво, харесвам това! –
Бият чекии на благоприлични на вид господа по тъмните ъгли на стълбищата.
Сновящото по скелетата простолюдие, което се прибира у дома
По улички, чиято теснота и разложение изглежда нереално.
Изумителна порода хора, която живее като кучетата
Разположена дълбоко под нивото на всякаква етическа система
За тях религия няма направена
Изкуство няма създадено
Политика няма, предназначена за тях!
Как ви обичам всички вас, защото сте такива
Толкова сте низко, че дори не сте аморални, нито добри, нито лоши
Недосегаеми за всеки напредък
Поразителна фауна от дъното на морето на живота!

(На кладенеца на къщата от моето детство
Магарето върти колелото на долапа в кръг, все в кръг
И тайната на света се върти в подобен мащаб.
Избърши потта с ръка, труженико недоволен.
Слънчевата светлина приглушава тишината на сферите
И всички имаме да умрем
О, пинии, притъмнели на заник
Пинии, сред които моето детство бе нещо друго
От това, което съм днес…)

Но ето отново несекващата механична ярост!
Ето отново мобилната обсебеност на омнибусите.
Ето отново бесът да си едновременно пътник във всички влакове
По всички краища на света
Да се сбогуваш от палубата на всички кораби
Които в този момент вдигат котва или напускат доковете.
О, желязо, стомана, алуминий, листове гофрирана ламарина!
О, кейове, пристанища, влакове, кранове, влекачи!

Ето ви, големи железопътни катастрофи!
Ето ви, срутвания на галерии на рудници!
Ето ви, великолепни корабокрушения на огромни трансатлантически лайнери!
Ето ви, революции, тук, там и някъде другаде
Промени на конституции, военни действия, пактове, инвазии
Шум, несправедливости, насилие и може би в обозримо бъдеще – самият край
Голямото нахлуване на жълти варвари в Европа
И друго Слънце на нов Хоризонт!

Ала какво тук значи всичко, какво тук значи всичко това
Пред мощния дълбинен пурпур на шумотевицата на съвременността
Пред жестокия и възхитителен шум на цивилизацията на днешния ден?
Всичко това непрестанно изличава всичко освен Мига
Мигът гол торс, горещ като огняр
Мигът, пронизително шумен и машинален
Мигът на динамично дефилиране на всичките вакханки
На желязото, бронза и опиянението на металите.

Евое, влакове, евое, мостове, евое, хотели в часа за вечеря
Евое, апарати от всевъзможни видове, железни, груби, миниатюрни
Прецизни инструменти, машини за надробяване и изкопни работи
Рафинерии, свредели, ротативни машини!
Евое! евое! евое!
Евое, електричество, болни нерви на Материята!
Евое, безжична телеграфия, металическа симпатия на Неосъзнатото!
Евое, тунели, евое, канали, Панама, Кил, Суец
Евое, цялото минало в сърцето на съвременността!
Евое, съвкупното бъдеще вече вътре в нас! евое!
Евое! евое! евое!
Железните плодове на полезното от космополитното дърво-фабрика!
Евое! евое! евое! евое-хо-о-о!
Не знам вече дори дали съществувам вътре в себе си. Кръжа, обикалям, проектирам се като машина.
Скачват ме със всички влакове.
Издигат ме над всички кейове.
Кръжа във перките на всички кораби.
Евое! евое-хо! евое!
Евое! Аз съм топлина от триене и електричество!
Евое! всички rails съм, и всичките машинни отделения, и цялата Европа!
Евое и ура за мен-съвкупността и всичко! на работа, машини, евое!

Прекрачване със всичко над всичко! Хоп-ла!

Хоп-ла! хоп-ла, хоп-ла-хо, хоп-ла!
Хе-ха! Хе-хо! Хо-о-о-о-о!
З-з-з-з-з-з-з-з-з-з-з-з!

О, защо не съм аз всички хора и всяко място!

 

Лондон, 1914 – юни. АЛВАРО Д’КАМПУШ.
От предстояща за публикуване книга, озаглавена Триумфална арка.
Сп. „Орфей“, бр. 1, март 1915

 

На паметта на Никола Вапцаров, разстрелян на 23 юли 1942 г. на Гарнизонното стрелбище в София.

 

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Триумфална ода“ (продължение)

 

Ала ето отново несекващата механична ярост!
Ето отново подвижната обсебеност на омнибусите.
Ето отново бесът да си едновременно пътник във всички влакове
Във всички краища на света
Да се сбогуваш от палубата на всички кораби
Които в този момент вдигат котва или напускат доковете.
О желязо, о стомана, о алуминий, о плочи гофрирана ламарина!
О кейове, о пристанища, о влакове, о кранове, о влекачи!

Ето ви, големи железопътни катастрофи!
Ето ви, срутвания на галерии на рудници!
Ето ви, великолепни корабокрушения на огромни трансатлантически лайнери!
Ето ви, революции, тук, там и някъде другаде
Промени на конституции, военни действия, договори, инвазии
Шум, несправедливости, насилие и може би във обозримо бъдеще и самият край
Голямото нахлуване на жълти варвари в Европа
И друго Слънце на нов Хоризонт!

Ала какво тук значи всичко, какво тук значи някакво си всичко
Пред мощния дълбинен пурпур на шумотевицата на съвременността
Пред жестокия и възхитителен шум на цивилизацията на днешния ден?
Всичко това непрестанно изличава всичко освен Мигът
Мигът гол торс, горещ като огняр
Мигът, пронизително шумен и машинален
Мигът на динамично дефилиране на всичките вакханки
На желязото, бронза и опиянението на металите.

Хей, влакове, хей мостове, хотели в часа на вечеря
Апарати от всевъзможни видове, железни, груби, дреболии
Прецизни инструменти, машини за надробяване и изкопни работи
Рафинерии, свредели, ротативни машини!
Евое! евое! евое!
Евое, електричество, болни нерви на Материята!
Евое, безжична телеграфия, металическа симпатия на Неосъзнатото!
Евое, тунели, евое, канали, Панама, Кил, Суец
Евое, цялото минало в сърцето на съвременността!
Евое, съвкупното бъдеще вече вътре в нас! евое!
Евое! евое! евое!
Железните плодове на полезното от космополитното дърво-фабрика!
Евое! евое! евое! евое-хо-о-о!
Не знам дори дали съществувам навътре в себе си. Кръжа, обикалям, проектирам се като машина.
Получавам сцепка с всички влакове.
Издигат ме над всички кейове.
Кръжа във перките на всички кораби.
Евое! евое-хо! евое!
Евое! Аз съм механичната топлина на потока електричество!

 

(just before the end)

 

Алвару д’Кампуш „Триумфална ода“ (продължение)

 

Здравейте, улици, привет, площади, здравейте, градски тълпи!
Всичко, което отминава, всичко, което спира пред витрините!
Търговци, безделно шляещи се, аферисти с прекалено безукорен вид
Добре различими членове на аристократични клубове
Долнопробни съмнителни образи, неопределено щастливи глави на семейство
Излъчващи бащинство чак до златната верижка, която прекосява жилетката им
От джоб до джоб!
Всичко, което минава, всичко, което минава и никога не отминава!
Прекалено открояващото се присъствие на кокотките
Интригуващата баналност (ала кой знае какво се крие зад нея?)
На малки буржоазки, обикновено майка и дъщеря
Преминаващи с целеустремеността на някаква си цел
Женствената и фалшива прелест на педерастите, провлачено точещи се
И всички просто елегантни хора, които се разхождат и показват
И притежават душа в крайна сметка някъде в себе си!

(Ах, как бих искал да бъда souteneur на всичко това!)

Изумителната красота на политическата корупция
Очарователните финансови и дипломатически скандали
Политически мотивираните нападения по улиците
И от време на време кометата на някое цареубийство
Озаряващо с Чудо и Фанфари обичайните и ясни
Небеса на Всекидневната Цивилизация!

Новини, опровергани от пресата
Неискрено искрени политически статии
Новини от сорта бързо-осребрявани-сензации, големи престъпления –
Цели две колонки, минаващи на втора страница!
Свежият мирис на печатарско мастило!
Току-що разлепени афиши, още влажни!
Сигнално жълти Току-що излязло! върху бели ленти!
Как обичам това всичко, всичко, всичко
Как го обичам по всички възможни начини
С очите, ушите, обонянието
С осезанието (да го докосна значи толкова много за мен!)
С интелекта – антена, вибрираща от всичко това!

Изкуствени торове, парни вършачки, напредък в селското стопанство!
Селскостопанска химия, търговия, въздигната почти до ранга на наука!
О куфари с мостри на търговски пътници
На търговски пътници, странстващи рицари на Индустрията
Човешки придатъци на фабриките и безшумните кантори!

О платове върху тезгясите! О манекени! О най-нови модели!
О излишни стоки, които всеки иска да си купи!
Здравейте, необятни универсални магазини с всевъзможни секции!
Здравейте, светлинни реклами, които проблясвате и после безследно угасвате!
Привет на всичко, с което сега се гради, с което днес различно е от вчера!
Здравей, цимент и железобетон, здравейте, нови технологии!
Прогрес на грандиозно смъртоносната военна техника!
Брони, оръдия, картечници, подводници, аероплани!

Обичам ви всички и всичко като някакъв звяр.
Обичам алчно, плътоядно
Извратено, впивам поглед
Във вас, о велики, банални, полезни, излишни неща
О до една модерни вещи
О мои съвременнички, настоящата и ближна форма
На инстантната система на Вселената!
Новото метално динамично Откровение на Бог!

 

(to be continued)

 

Алвару д’Кампуш „Триумфална ода“ (продължение)

 

Побратимяване със съвкупната динамика!
Безразборният бяс да си действаща част
От железния и космополитен ход
На неустрашимо усърдните влакове
На морската служба на кораби, превозващи товари
На похотливото бавно кръжене на подемните кранове
На дисциплинираната суматоха на фабриките
И на почти безмълвното монотонно съскане на трансмисиите!

Часове с европейска, продуктивна мяра, пристегнати
Между машинарии и полезна деловитост!
Големи градове, застинали за миг във кафенетата,
Във кафенетата – оазиси на шумни безполезности
Където изкристализират и пак се устремяват
Шумоленето и жестовете на Полезното
Колелата, зъбните колела, лагерите на Напредничавото!
Нова бездушна Атина Палада на кейове и гари!

Ново въодушевление от значимостта на Момента!
Облечени в железни плочи килове, усмихнато опрени в доковете
Или навирени на сухо върху наклонените плоскости на пристаните!
Интернационална, трансатлантическа предприемчивост, Canadian-Pacific!
Светлини и трескаво губене на време в баровете и във хотелите
Във Longchamps, на Derbies и Ascots
На Piccadillies и на Avenues de l’Opéra, които прекосяват
Душата ми в дълбокото!

 

(to be continued)

 

Алвару д’Кампуш „Триумфална ода“ (фрагмент)

 

Под болезнената светлина на големите лампи на фабриката
Ме втриса и пиша.
Пиша, скърцайки с зъби, звяр пред тази красота
Пред тази красота, абсолютно непозната на древните.

О колела, зъбни предавки, едно вечно р-р-р-р-р-р-р!
Мощен сдържан спазъм на беснеещи машинарии!
Беснеещи навън и вътре в мен,
През всичките ми оголени нерви
През всички рецептори отвъд всичко, с което усещам!
Устните ми пресъхват, о грандиозен шум на модерността
От прекомерната ти близост до сетивата ми
Гори главата ми в желанието да те възпея с излишество
На изразяването на всичките мои усещания,
С излишество, съвременник на вас, машини!

В треска и вторачен в моторите като в тропическа Природа –
Импозантни човешки тропици от желязо, огън и мощ –
Пея и възпявам настоящето, възпявам миналото също и бъдното
Защото настоящето е съвкупното минало и съвкупното бъдеще,
И има Платон и Вергилий в машините и електрическите светлини
Единствено защото имало е минало и човешки същества били са Вергилий и Платон,
И частици от някой Александър Велики от може би петдесетото столетие,
Атоми, които ще подклаждат треска в мозъка на някой Есхил от стотното столетие,
Кръжат по тези трансмисии, минават през тези бутала и махови колела
Които ръмжат, стържат, съскат, бумтят, млатят
Затрупвайки с излишество от ласки тялото ми в един-единствен ласкав досег до душата.

Ах, да можех да се изразя изцяло, тъй както моторът изразява себе си!
Да бъда съвършен като машина!
Да прекося живота, тържествуващ като най-новият модел автомобил!
От всичкото това да мога най-малкото физически да се просмуча
Да се разпоря цял, открай докрай да се отворя, да стана пропусклив
За всички аромати на масла, топлинни изпарения и въглища
На тази невъобразима флора – черна, изкуствена и ненаситна!

 

(to be continued)

 

Алвару д’Кампуш „Умиротвореното анонимно лице на мъртвец“

 

Умиротвореното анонимно лице на мъртвец.

Така едновремешните португалски моряци,
Боейки се от голямото море на Края – и все пак продължавайки,
Видяха накрая не чудовища и грамадни пропасти
А вълшебни брегове и звезди, тепърва очакващи погледа.

Какво ли скриват преградите на света във витрините на Бог?

 

Алвару д’Кампуш „Започвам да се опознавам. Не съществувам“

 

Започвам да се опознавам. Не съществувам.
Промеждутък между това, което желая да съм, и това, което другите направиха от мен,
Или половината на този интервал, защото има и живеене…
Това съм, в края на краищата…
Да се изгаси светлината, да се заключи вратата, да спре шумотевицата от чехли в коридора.
Да остана в стаята сам с големия покой на самия себе си.
Една евтина вселена.