vs. archives

Паспорт, издаден на 07.06.1941 г., решение за освобождаване от военна служба поради болест от 03.12.1939 г., копие на брачно свидетелство, извлечения от здравното досие и експертизи на Ленинградската психиатрия, членска карта на Съюза на писателите, лупа, сребърен джобен часовник, сребърен пръстен с голям жълт камък, златна халка, три чаши за вино и метална чаша за водка, табакера, кехлибарено цигаре, две кибритени кутийки с инициалите „Д. Х.“, четири икони (една от тях с посвещение „на благословения Даниил Ювачёв от метрополит Антоний, 22 август 1906“), малък метален кръст (за закачане на верижка), Библия от 1912 г. с подчертавания и бележки.

Аз се родих в тръстиката. Като мишка. Майка ми ме роди и ме сложи във водата. И аз заплувах. Някаква риба с четири мустачета на носа кръжеше около мен. Аз заплаках. И рибата заплака. Изведнъж видяхме, че по водата плува каша. Ние изядохме таза каша и почнахме да се смеем. Беше ни много весело, заплувахме по течението и срещнахме един рак. Това беше древен, велик рак; той държеше в клещите си брадва. След рака плуваше гола жаба. „Защо все си гола – я попита ракът – как не те е срам?“ „Няма нищо срамно тука – отговори жабата. – Защо да се срамуваме от хубавото си тяло, дадено ни от природата, когато не се срамуваме от долните си постъпки, направени от нас самите?“ „Правилно казваш – каза ракът. – И не знам как да ти отговоря на това. Предлагам да попитаме за това човека, защото човекът е по-умен от нас. Ние пък сме умни само в басните, които пише за нас човекът, т.е. и в този случай излиза, че пак умният е човекът, а не ние“. Но в този момент ракът ме видя и каза: „И няма нужда никъде да ходим, защото ето го – човекът“. Ракът се доближи до мен и попита: „Трябва ли да се срамуваме от голото си тяло? Ти си човек – отговори ни“. „Аз съм човек и ще ви отговоря: не бива да се срамуваме от голото си тяло“.

Както е известно, Безименски има много тъпа зурла.
И ето, веднъж Безименски се ударил със зурлата си в табуретка.
След това зурлата на поета Безименски станала напълно негодна.

Олга Форш се приближила до Алексий Толстой и направила нещо.
Алексей Толстой също направил нещо.
В този момент Константин Федин и Валентин Стенич изскочили на двора и почнали да търсят подходящ камък. Камък не намерили, но намерили лопата. С тази лопата Константин Федин праснал Олга Фрош по мутрата.
Тогава Алексей Толстой се съблякъл гол и като излязъл на Фонтанка почнал да цвили по конски. Всички коментирали: „ето, цвили крупен съвременен писател“ И никой с пръст не докоснал Алексей Толстой.

Андрей Иванович се изплюл в чаша с вода. Водата веднага почерняла. Андрей Иванович присвил очи и съсредоточено се вгледал в чашата. Водата била много черна. Сърцето на Андрей Иванович затупкало.
В този момент се събудило кучето на Андрей Иванович. Андрей Иванович се приближил до прозореца и се замислил.
Изведнъж нещо голямо и тъмно профучало покрай лицето на Андрей Иванович и излетяло през прозореца. Това било кучето на Андрей Иванович, което се устремило като врана към покрива на отсрещната къща. Андрей Иванович приклекнал и завил.
В стаята се втурнал другарят Папагалов.
– Какво ви е? Зле ли ви е? – попитал другарят Папагалов.
Др. Папагалов погледнал в чашата, намираща се на масата.
– Какво сте налели в тая чаша? – попитал той Андрей Семьонович.
– Не знам – отвърнал Андрей Семьонович.
Папагалов на мига изчезнал. Кучето влетяло обратно през прозореца, легнало на предишното си място и заспало.
Андрей Семьонович се приближил към масата и изпил почернялата вода.
И на Андрей Семьонович му станало светло на душата.

Хапнахме вкусно (кренвирши с макарони) за последен път. Защото утре не се предвиждат никакви пари и няма как да ги има. Няма и нищо за продаване. Завчера продадох чужда партитура на „Руслан“ за 50 руб. Похарчих чужди пари. С една дума, направено е последното. И сега вече нямаме никакви надежди. Казвам на Марина, че ще получа утре 100 рубли, но това са измишльотини. Няма да получа никакви пари отникъде. Благодаря Ти, Боже, че досега ни хранеше. А по-нататък да бъде Твоята воля.

В американски съд била подадена жалба от пазач на кланица, че някакъв младеж бил счупил ръката му. Съдията призовал момчето и го попитал: „Ти ли счупи ръката на пазача?“ Момчето казало: „не[,] не съм му чупил ръката“. А пазачът казал: „как така не си ми чупил ръката! Та нали заради теб си счупих ръката!“ Тогава съдията попитал: „Как се е случила работата?“ Оказало се, че се била случила така:

Едно младо и здраво момче се вмъкнало в кланицата, отрязало от едно кравешко виме бозката, затъкнало си я в дюкяна на панталона и тръгнало в такъв вид да излиза.

Пазачът видял момчето, опулил се и казал: „Я се виж на какво приличаш!“

А момчето извадило чекийка и казало: „Ех, все тая!“, отрязало бозката и я захвърлило настрани.

Пазачът паднал и си счупил ръката.

Воронин (втурва се в стаята) –
Историята спря!
Хора тичат по улицата!
На Нева стрелят с оръдия!
Степанов (подскача на стола) –
Коя дата сме днес?
Воронин –
Деветнайсти март!
Степанов (падайки на пода) –
Успах се! Успах се!

Скъпи Никандр Андреевич,
получих писмото ти и веднага разбрах, че е от теб. Първо си помислих, че току-виж не е от теб, но веднага щом го отворих, на мига разбрах, че е от теб, а иначе за момент си помислих, че не е от теб. Радвам се, че от доста време си женен, защото когато човек се ожени за този, за когото е искал да се ожени, значи той е постигнал това, което е искал. Та много се радвам, че си се оженил, защото когато човек се ожени за този, за когото е искал, значи той е постигнал това, което е искал. Получих вчера писмото ти и веднага си помислих, че това писмо е от теб, после обаче ми мина през ума, че сякаш не е от теб, но го отворих и гледам – наистина е от теб. Много добре си направил, че си ми писал. Първо не ми пишеше, а после изведнъж ми написа, макар че и по-рано, преди да престанеш известно време да ми пишеш – също ми пишеше. Аз веднага като получих писмото ти, реших на мига, че е от теб, и освен това много се радвам, че си се оженил. Щото ако на човек му се е приискало да се ожени, той трябва на всяка цена да се ожени. Затова много се радвам, че ти най-накрая си се оженил тъкмо за човека, за когото си искал да се ожениш. И много добре си направил, че ми писа. Много се зарадвах като видях писмото ти и дори веднага си помислих, че е от теб. Вярно е, че докато го отварях за миг ми мина през ума мисълта, че не е от теб, но после все пак реших, че е от теб. Благодаря, че ми писа. Благодаря ти за това и много се радвам за теб. Ти може би не се досещаш защо толкова се радвам за теб, веднага ти казвам, че се радвам за теб, защото си се оженил и то тъкмо за човека, за когото си искал да се ожениш. А това да знаеш е много хубаво: да се ожениш тъкмо за този, за когото искаш да се ожениш, защото тогава именно постигаш това, което си искал. Ето тъкмо затова толкова се радвам за теб. И освен това се радвам също, че ми писа. Още отдалече реших, че писмото е от теб, а като държех вече в ръка, си помислих: а ако не е от теб? А после си мисля: е, не, разбира се, че е от теб. Отварям аз писмото и в същото време си мисля: от теб ли е, или не е от теб? От теб – или не от теб? А като го отворих, видях, че е о от теб. Много се зарадвах и реших също да ти напиша. Много неща имам да ти казвам, но буквално нямам време. Каквото успях, написах в това писмо, а останалото ще напиша по-нататък, че сега съвсем нямам време. Добре, че поне ти ми писа. Вече знам, че ти отдавна си се оженил. Аз и от предишните писма знаех, че си се оженил, а сега пак разбирам – абсолютно вярно, ти си се оженил. И много се радвам, че си се оженил и си ми написал писмо. Веднага като видях писмото ти, реших, че си се оженил. Е, викам си, това е добре, че пак си се оженил и в тази връзка си ми написал писмо. Пиши ми коя е новата ти жена и как стана всичко. Предай поздрав на новата ти жена.

Гимелкумов гледал момичето в отсрещния прозорец. Но момичето в отсрещния прозорец нито веднъж не погледнало Гимелкумов. „Това е от срамежливост“ – мислел си Гимелкумов.

––––––––

Гимелкумов си боядисал лицето със зелен туш и се приближил към прозореца. „Нека всички да си мислят: колко е странен“ – говорел си сам Гимелкумов.

––––––––

Свършил тютюнът и Гимелкумов нямало какво да пуши. Той смучел празната лула, но това още повече усилвало мъчението. Така минали два часа. А после тютюнът се появил.

––––––

Гимелкумов блещеше очи на момичето и мислено й заповядваше да обърне глава. Това обаче не помагало. Тогава Гимелкумов почнал мислено да заповядва на момичето да не го гледа. Това също не помогнало.

–––––––

Гимелкумов търсел вътрешната идея, за да се потопи за цял живот в нея. Приятно е по някой пункт да си все едно луд. Навсякъде и във всичко вижда такъв човек своя пункт. Всичко налива вода в мелницата му. Всичко има пряко отношение към любимия пункт.

–––––––

Изведнъж страшна алчност обхванала Гимелкумов. Но върху какво се разпростирала тази алчност, не било ясно. Гимелкумов повтарял правилата за сричкопренасяне и дълго размишлявал върху буквите с т в, които не се разделят. „В момента съм много ал – чен“ – говорел си сам Гимелкумов. Хапела го бълха, той се чешел и разделял на ум думата „естество“ на срички, за да я пренесе от единия на другия ред.