І
Пладне в стаята. Онзи покой,
когато наяве като насън,
помръдвайки ръка,
нищо не можеш да измениш.
Светлината прониква, ослепява.
Слънцето, влязло в зенит,
полага лъч на паркета, себе си
така вдървява.
Прах, утаил се в порите на скула.
Калориферът не произнася добре р.
Тялото, застинало, е продължение на стола.
Прилича на кентавър
II
погледнал назад: сянката, затъмнила
профила, чийто занаят е –
да застива, уточнява митът,
повтаряйки числото
на членовете. Преходът им от думите
към числата не учудва.
Окото превежда, премигнало, числото в
несвършен вид.
Въздухът, в който нито да станеш, нито да седнеш
не можеш, още по-малко, да легнеш,
възприема „четири“, „шест“,
„осем“ по-добре, отколкото говора.
ІІІ
Аз се родих в голяма страна,
в устието на река. През зимата
тя винаги замръзваше. За мен
няма връщане у дома.
Мисълта за пространството поражда „ах“,
опера, поглед през лорнет.
В цифрите има нещо, каквато в думите
дори да ги изкрещиш, няма.
Птица чурулика, иззад рубежа
върнала се в гнездото си.
Муха се блъска в стъклото, жужейки
като „осемдесет“. Или пък „сто“.
ІV
Там имаше град, където поради
точността на перспективите
да се впускаш да гониш беше напразно,
ако случайно си пропуснал нещо.
Мостът над замръзналата река в представата ти
със стоманата на хрущялите си
мисли пораждаше за друга зима –
тоест за зимата на вещите,
където няма да срещнеш следи: релефът
прилича на стъкло.
Само махалото като замре
излъчва топлина.
V
Въздухът – безцветен и прочее, но
необходим за съществуването –
представлява едно нищо,
еквивалент на нулата.
Странно е да отброяваш, почвайки от нея,
мебелите, рогата на лос,
себе си; да се замисляш – и „охо“
да произнасяш накрая.
Измерена в цифри, вещта може да е
тамерланова гмеж,
нещо като астрономия. Лика-прилика
на самата атмосфера.
VІ
Имаше там и редове от колони,
озовали се в онези снегове,
като взети в плен,
съблечени до голо.
По пладне, гордеейки се с остротата на ъгъла,
като отразен и върнат лъч,
игла на кула обезболяваше
съдържимото на облаците.
Дума, казана наслуки,
на глас – дори дума на лъжа –
възпламеняваше мозъка като залез
горните етажи.
VІІ
Въздухът всъщност е високопланинско
плато, пат, вечен шах, напразност,
реми, класическо нищо,
хегелова мечта.
Дето изтръгва да рукне от очите.
Пладне. Погледнато отстрани
мозъкът е по-застинал от грамофонна плоча, чиито
бразди са замърсени.
Пладне; преживящият апарат
пробва да задвижи,
като се прокашля, плоска квадратура на кръга –
музика за игра на зарчета.
VІІІ
Там имаше стаи. Размерът им
пораждаше каша в главата,
от което таванът, в чиято креда
се устремяваше взорът ви,
само печелеше. Огледалата
натрупваха там до падането на мрака
прах, утаяващ се като пепелта
на Херкулан върху
обитателите му. Купчини книги,
столове, по прозорците – слюдата
на скрежа. Каквото се случеше в тях,
се случваше там завинаги.
ІХ
Звукът отстъпва на светлината не
по скорост, но в самите вещи,
доловими дори когато окаменеят,
овехтеят, станат нищи.
И двете са пречупени, изкривени,
съкратени: първо –
до тъмнина, до тишина;
после превърнати в думи.
Можеш да си спомниш залеза в прозореца,
или пък – молба или отказа на някой.
И двете са щастливи единствено извън
тялото. Само далече от нас.
Х
Аз бях по-скоро звук, отколкото –
срам ме е да кажа – лъч
в царството, дето тържествува простолюдието на мрака,
правех се на кос напролет
във въздуха. Нощувах в ушни
миди: милвах
вдлъбнатините както друг жених –
издатините; фалшивех пискливо,
взел твърде висок тон. Но навъзбог устремен,
звукът изхвърля баласта:
колкото и да се гледаш в огледалото,
то няма да те дари с ехо.
ХІ
Там принуждаваха да се носи палто,
понеже студът моделираше
тялото, забравено от онези, които
по-рано го бяха обичали,
мраморно. Т.е. без бели дробове, без да
има име, черти на лицето,
в ниша, на фона на празни небеса,
на корниза на дворец.
Там се стъмваше към шест.
В осем ти се искаше да си легнеш.
Но беше по-естествено да се вкамениш
в профил, изгубил дар слово.
ХІІ
Двуногото – а впрочем всяка твар
(гущер или прилепче) –
крие в чертите на лицето си буквар,
клетъчна цифра.
Тялото, свикнало със своето
присъствие, под колан
и тъкан, натрапва на ума
бъдещето. Мисълта за него.
Що е излишно! Тялото в анфас вече
самото е величина!
сума! Особено – по неглиже,
при невключена лампа.
ХІІІ
В бъдещето цифрите ще разсеят мрака.
Цифрите не умират.
Само сменят реда си както
телефонните номера.
Техният сонм присаден е с вечно перо
към речта и ще разшири вика на устата,
ще удължи азбуката той;
или пък обратното.
Което ще заприлича като на земя,
изискана от мечтата
със синя, режеща окото черта –
хоризонта на нулата.
ХІV
Или пък като град, чиято красота,
неповторимостта му
се засищала от неговото отражение
като Нарцис над води склонен.
Така се размножават камък, вещ,
и въздух. Тъй зрял съпруг,
тежестта си осъзнал със ужас,
не избягва локвите повече.
Така и по изпъкналото лице
на паметта дращи с всички пръсти
днешният ви ден, подобен на слепец,
той опознава себе си.
ХV
В бъдното, ще рече, в амалгамата на огледало,
ще рече, в отразеното вчера,
ще спада живачният стълб,
през лятото ще жужи пчела.
Там ще има площади с ехо, превъзхождащо
сто пъти звука.
Какво ли само ще повтори то,
какво ли ще открие окото.
Няма да умрем като дойде часът!
Но с помощта на нокът
от амалгамата ще ни изстърже
някое дете!
ХVІ
Знай, че бялото месо, плътта,
искреният звук, засилката
на мисълта не може нищо да възпроизведе – дори
и легион да наплодиш.
Но като звезда след хиляди години,
ненужна никому,
излъчваща не толкова светлина,
колкото поглъщаща мрак,
стигайки по-далече от тялото, погледът
на очите, отишъл напред,
ще почне да праща назад ред по ред
всичко, дето в себе си е поел.
vs. archives 