vs. archives

Очаквайте

в БРОЙ ХХХV (МАЙ) на сп. Нова социална поезия

ИВАЙЛО БОЖИНОВ, визуален артист на БРОЙ ХХХV

& Ивайло Божинов, Hitchcock

Гласа му отеква
Когато се спуска по пързалката

При битките в пясъчника
Не се в впечатлява от нечии крясъци

Бори се мълчаливо
Игнорира разгневени родители

Няма по-тих и прецизен
Разговор между баща и син

колко смешни бяха бюргерите преди 24-ти с тяхната култура на вината

колко яки бяха русокосите бестии от североизток преди 24-ти, по-високо от ницшеанството на руската мафия немаше

хитроумните му бюргери след 24-ти с тяхната смешна култура на вината

Това е платено съобщение
Каквото е всичко отдавна не излизам
От махалата за първи път предприемам
Това далечно пътуване с прекачвания
Откакто има навигация на телефоните
Разчитам че мога да се справя понякога
Картите на града от детството ме подвеждат
Но все пак стигам до набелязаното място
Минавам под огромна естакада набелязвам я
Като спомен за да мога да се върна обратно
Следвайте стрелките на пода казва
Охраната на входа аз съм стар емигрант
От друга страна в която за пътя се питаше
Но тук няма кого да се пита надлъж и нашир
Бременни жени които внимавам да не бутна
Въпреки огромните пространства на някакъв
Кошмарен дом чийто стопанин вече е мъртъв
На връщане питам отново охраната на изхода
Как да стигна до спирката за навръщане
Това ще е първият фотьойл в живота ми
Който ще сглобя.

Само кучето лае
Гонейки топката
Само щастливо дете
Следи безмълвно играта
Само сияйни усмивки
И гърлен смях на играчите
Само тихо пролетно слънце
Глухонеми са.

Бяхме състуденти в една група и най-силните години на българска филология през втората половина на 80-те. Падна ни се да сме в групата на мъжкарите, току-що уволнили се, пиещи бири в час на задните банки. Тероризираха го, измислиха му прякор: Джувката. Тогава го обикнах.

През 90-те го изгубих от поглед, докато обществото на спектакъла не ми напомни за него, отново с прякор. Беше го получил след като академичното юмручно право се беше разправило с неговата дисертация и превод на Хайдегер.

Този изящен субект, когото селяндурско мъжкарската околна среда отново и отново свеждаше до прякори.

Спомням си една среща на стълбата на Дома на киното. Излизахме от „Юмручното право на свободата“ на Фасбиндер. Любо беше сардонично мрачен. Друг път пред Кристал ведро сардонично разказа как щели да го бият в Париж хора от Магреба и френска черна Африка за хитлеристки поздрав.

Навсякъде го застигаше предизвикваното от него юмручно право на несвободата и свободата.

Почивай в мир, изящен юмручен боецо. Обичам те, Любо.

Вчера минах покрай сградата на телефонната станция на Оборище. Беше полуразрушена, отделни стени стърчаха без покрив в нищото, два багера ровеха из вътрешностите.

Гледката беше призрачна, на една пряка от Френското посолство, до скъпите ресторанти и наблюдаващите разрушението буржоа.

Това ли иска Западът?

В това училище се обръщаха към нас на фамилно име. Той се казваше Годько, с ударение на второто о, не си спомням малкото му име.

Беше руснак, но различен от другите руснаци в елитното екстериториално руско училище. Беше най-дебелият в класа, потеше се като прасе. Аз бях предпоследен при кросовете, той беше твърдо последен.

Беше руснак, но беше видимо самотен сред руснаците. Когато другите го дразнеха, реагираше като раздразнено едро животно. Когато го оставяха на мира, беше щастлив в самотата си.

Говореше руски с някакъв гърлен акцент, превръщащ гътата в хъта. Акцентът на руския му подчертаваше неговата невписаност в идеалния образ на културата на империята.

Знаех, че е украинец, но думата тогава не ми говореше нищо. И нищо общо с красавицата киевчанка, която срещнах години по-късно.

Слава на Героите.