vs. archives

От ден минус първи мразех в червата московските номера на Мадридския лисугер.

От ден първи съм враг на втория генерален московски номер на Дългия.

Нямам време да чакам още 20 години уразумяване на московските разработки.

Време е да ме мразите и по тази линия, скъпи приятели.

Искам да те възпея кучко
Номинирала пеевски изгонила мутрите

Не ставаш за ебане
Но политиката е перверзно занимание.

Завлякох сумарно с близо 65 милиарда
Осъдиха ме на 150 години

Починах на дванайстата
В затвор в северна каролина

Сина ми се самоуби на втората.

Един мой бивш студент е сценарист на Шоуто. Водил съм му упражнения по антична и западноевропейска литература в далечните утопични времена, когато бях млад асистент. Някои стари студенти казват, че съм бил добър. Поне от дистанцията на остаряването, може и да има нещо вярно.

Спомних си за героичните си години на млад асистент по литература, след като прочетох новината, че щурмбанфюрерът на Сценария вече е успял да отправи заплаха за рязане на части на тялото към журналист преди още да е положил клетва като депутат.

Бившият ми студент, чийто умен и мълчалив поглед добре си спомням след повече от двайсет години, не е от публичните лица на Сценария или поне аз не съм го мяркал на екрана, засичали сме се случайно в махалата, той живее някъде наоколо.

Погледът му е все така умен и немногословен, напомнящ ми, че макар да не държа на академичните инсигнии, за някои умни деца съм бил и продължавам да бъда техният някогашен млад асистент по литература.

Надявам се той да е останал при литературата.

Не ми се четат депутатски списъци, а и помня само малкото му име, при това вероятно в галената му форма.

Утре ще видя.

Най-човешкото и истинско е жестът, безмълвно питащ защо.

Рядко, да не кажем невъзможно, е да видиш това в обществото на спектакъла както като естетика, така и като политика.

Председателят на Европейската комисия, т.е. министър-председателят на Европа беше поставен в ситуация да направи този жест.

По важно за нашата цивилизация съвпадение човекът, поставен в ситуацията на жеста на истината, е жена.

Двама бели мъже, единият с редки мустачки, другият с все по-задължителната брада, унизиха една бяла жена.

Единият е президент на Турция, другият на Европа.

Турският домакин унизи европейската гостенка, европейският гостенин не направи нищо, за да защити достойнството на европейската жена.

Защо?

За турчина сякаш е ясно, или. За европееца, уви, е все по-ясно. Ако някой още не е разбрал, крайната спирка на „толерантността“ и политическата коректност, е това.

Този текст не е написан от автор, който е от страната на добрите, т.е. правилните пари.

Но жестът на Урсула ме накара, къвто съм от лошите негри, да ми стане жал за белия човек. Докъде се докарахте, бели хора?

Познавам този жест и ми е скъп, имал съм немска приятелка, първата ми възрастна любов. Никога не бих се оженил за немкиня, никога не бих живял в Германия, но познавам този жест и ми е скъп.

Моите уважения и дори чат-пат любов, бели хора, защо не защитавате цивилизацията си?

Не съм бял, не съм жена. Защо позволявате това?

Защо?

Касае се за добра организация
Дейност свързана с изучаване на обекта

Не просто да изчака случайно събитие
За да спре автомобила

И тогава да стреля
А ако не спре

Жертвата винаги прави
Обратен завой

Някъде навремето четох обяснение защо хората на средна възраст се чувстват най-фрустрирани (преебани).

Обяснението беше простичко казано, че те биват смлени между воденичните камъни на щастливите пенсионери и щастливите млади, които хранят.

Времето беше след Симо ІІ и бях бесен на щастливите пенсионери, сред които беше и майка ми, гласували за него.

Не очаквах, че с напредването във фрустрацията (преебаността) на средната възраст ще получа показно и за щастливите млади.

Ебахти лошия късмет да си средната възраст на шибания преход.

Време е да направим нещо преди окончателно да сме станали на трици.

Пролетарии на средната възраст, съединявайте се!

Когато преди точно 20 години Мадридския лисугер се облизваше с испански акцент на Боянските ливади и обещаваше на априлски кокошчици 800 дни незабавно и несимволично угояване, майка ми идеалистично налапа царската въдица.

Казах си, ок, пенсионерска му работа, от тръна на антикомунизма на тормозена попска щерка – на глога на ъпгрейтната московска юпи разработка.

Лондонските момчета осребриха тлъсто наивността на поколението на родителите ни. Хотелите на Велчев в Равда/Несебър са добро назидание, мислех си. Глупостта никога не бива да остане ненаказана. Няма по-тъжно нещо от стария глупак.

Сега глупаците са между 18 и 39, ако трябва да вярваме на любознателните социологически агенции. Нерядко са деца на умен и красив твърд електорат на правилната десница. Бачкат здраво в Немско и мъгливия Албион, докато следват. Заслужено олабват със стопроцентово родно.

Както Симо ІІ, така и Слави І са господарите на мълчанието със или без ковид. Това върши чудесна работа, когато на политиката се гледа като на любовна връзка. Говоренето по-скоро разомагьосва здравото онождане. Когато вече си опънат на задна прашка или гърлото ти е затапено от постъпателно-възвратно движение, малко се срамуваш, но това също стимулира мълчанието.

Питам се на кого ще да му е било по-приятно преди да почне да се срамува: на майка ми или на лолитките и лолитковци на Лучиндолския ловец на плъхове, на които предстои да се разочароват от Дългия.

Трябва да си представяме младите щастливи.