vs. archives

Нощта на първото й раждане беше
Студена. По-късно обаче
Тя напълно забрави
Мразовития дъх под проядените греди и пушещата печка
И гаденето преди съмване от последъка.

Но най-вече забрави горчивия срам
Да не си сама
Този срам, присъщ на бедните.

Основно затова
По-късно направиха тържество, при което
Всичко живо беше там.

Грубите приказки на овчарите
Заглъхнаха.
По-късно
В историите те станаха царе.
Вятърът, студен и режещ
Стана ангелско песнопение.
А от дупката в стряхата, отдето влизаше студ, остана само
Звездата, която надничаше през нея.

Всичко това
Стана така поради лика на сина й, той бе ведър
Обичаше песни
Канеше при себе си бедните
И
Имаше навика да живее сред царе
И нощем да вижда звезда над себе си.

1
Аз, Бертолт Брехт, съм от черните гори.
Майка в градовете ме донесе
Като в тялото й лежах. Но горите
Сигурно останали са в мен.

2
В асфалтовия град съм у дома. От доста години
Живея там като мъж, който градовете познава,
Между вестници с тютюн и ракия
Подозрителен, мързелив и доволен накрая.

3
Но винаги в леглата от чам
Студувах и най-лошото беше нощта.
От многото стаи, където живях
Никоя за живеене не направих.

4
Нощем черните гори са пълни с размирици.
Може би животни щъкат сред клонака!
Улисани в дела са големите елхи.
Бледото небе на гората не те оставя да спиш, по дяволите!

5
Елхите мочат в сивата дрезгавина преди разсъмване
Гадинките им почват да надават крясък.
Ракията допивам в този час и хвърлям
Пурата, идва време безпокойно да заспя.

6
Понякога подрънквам с много физиономии китара
И не разбирам себе си добре, и случва се да съм самотен.
А те поглъщат думите сурови. Това са друг вид животни.
Аз обаче лежа си и усещам все още с гърба някакъв камък.

7
Може би, мисля си, в хартия и жени съм се заплеснал
И от асфалтовия град не ще изляза никога.
Затуй обаче над покривите си имам бледо горско небе само за мен си.
И вътре в мене – черна тишина, бучене на елхите.

8
Пия или не – щом виждам черните гори –
Добър човек съм в свойта кожа и неуязвим.
Аз, Бертолт Брехт, в асфалтовите градове запратен
От черните гори едно време вътре в майка си.

Аз ви завещавам синьото и
Неразвалящо се небе
Аз – крясъците на човешките пазари
Сутрин
Аз – сините плодове
Аз – сладострастните тела
Аз – едно човешко лице
Аз – коне под снега!
Аз – вятър!
Аз – вода!
Аз – земя!

По-рано си мислех: бих умрял с удоволствие в собствено спално бельо
Днес
Не подравнявам вече картина, която виси криво на стената
Оставям пердетата да тънат в прах, отварям стаята на дъжда
Изтривам си устата с чужда салфетка.
За една стая, която държах четири месеца
Не знаех, че прозорците се отварят навън (а аз харесвам това)
Всичко това се дължи на факта
Че харесвам временното и не вярвам в себе си достатъчно
Затова се подслонявам както дойде и когато мръзна, си казвам
Аз мръзна още.
И тъй дълбоко вкоренен е моят възглед
Че той все пак ми позволява да си сменям бельото
От куртоазия спрямо дамите и щото
Все пак не вечно
Човек се нуждае от бельо.

Може някой да дойде от Улм и да ме заколи.
Тогава във въздуха избледнява денят
Трептенето на няколко стръкчета трева, които забелязах преди време
Спира сега най-накрая.
Един умрял човек, който бе приятел с мен
Вече си няма никого, който да знае как изглежда той.
Тютюневият ми дим
Който междувременно се е издигнал през милиард небеса
Губи своята вяра в Бога
И
Продължава да се издига.

1
Ние не мигахме, щом белите води ни стигнаха до вратовете

2
Ние пушехме пури, когато тъмните кафяви вечери ни разяждаха

3
Ние не се противяхме, когато се удавихме в небето

4
Водите не казаха на никого, че са стигнали до вратовете ни

5
Във вестниците не пишеше, че ние сме мълчали

6
Небесата не чуват крясъците на давещите се.

7
И тъй, ние седяхме върху големите камъни като щастливците

8
И тъй, ние видяхме сметката на младоците, които приказваха за нашите мълчаливи лица

9
Кой приказва за камъните?

10
И на кого му влиза в работа какво са за нас водата, вечерите и небето!

По пътя от Аугсбург за Тимбукту се засякох с Мариане Цоф
Тя пееше в операта, изглеждаше като жена от племето маори
И бе красива в тревата, също така изглеждаше добре в леглото и с дрехи
И аз легнах с нея и й направих дете.
(Тя се свиваше като таралеж насън.
Тя бе по животински хитра и без лукавство бяха делата й
При смях тя кимаше с глава, гледаше те отдолу изкосо, със сламка между зъбите
Тя ходеше радостна
Тя веднъж ми каза: Ахмак!
Тя се гордееше с краката си.
В плама на страстта тя приличаше на изгоряла трева.)

Първо свалям си обувките, за да се изтегна
После три дни не се мия
И заради вас се тровя със сливовици
Оставям косата си да расте както й кефне
И само с жалузи се боря  срещу светлината

Едва на четвъртия ден чувствам леко подобрение
Но често едвам на шестия ден вземам
Да забелязвам на Ахилес петата

Признавам си: аз
Нямам никаква надежда.
Слепите говорят за изход. Аз
Гледам.

Когато грешките са изконсумирани
Остава като последна компания
Да седи срещу нас нищото.

Насън стоях на един строеж. Аз бях
Зидар. В ръката
Държах мистрия. Но когато се наведох
За хоросана, отекна изстрел
Който отнесе от мистрията ми
Половината желязо.