Уважаеми г-н Ефтимов,
Благодаря за пространния и ерудиран отговор на моето Отворено писмо до Вас от 19 май 2015 г. Приемам със задоволство уверението Ви, че нетипичното за Вас забавяне на отговор в протичаща дискусия се дължи на края на семестъра и на здравословни проблеми, което прави напълно разбираем почти двумесечния интервал между моя текст и Вашия отговор на него.
Първото ми впечатление от текста Ви е, че Вие силно надценявате написаното от мен.
Вие очевидно го четете като академичен текст, дори се обръщате към мен с „проф.”, което намирам за куриозно и забавно. Не се обърнах преди два месеца и не се обръщам сега към вас с „доц.” не от липса на уважение, а защото смятам, че моите въпроси към Вас не са от академично естество.
Обръщам се към Вас като към поета Йордан Ефтимов. Странно, че не искате да разберете това.
Преподавателят във ВУЗ Йордан Ефтимов, от чието име отговаряте, слабо ме интересува.
Преподавателят във ВУЗ Владимир Сабоурин, към когото се обръщате, също.
Разбирам желанието Ви да изведете дискусията изцяло в полето на академичното. Бях впечатлен, че ме питате дали съм чел определени книги.
Не съм. Не съм специалист по българска литература, още по-малко по история на българската литература (1944-1989 г.). Както предполагам знаете, полето ми на специализация е испанската литература (ХV-ХVІІ в.) и съпоставителното литературознание.
Позволих си да се изкажа във връзка с участието Ви в честването на Л. Левчев като участник в литературния процес, какъвто сте и Вие, преди и независимо от академичната Ви специализация.
Имплицитното внушение на внушителния Ви като обем, бележки под линия, цитати на български и немски текст е, че не мога да се изказвам за участието, което сте взели в честването на Л. Левчев, доколкото не съм специалист в областта.
Напротив, мога. И Вие прекрасно го знаете, защото освен хабилитирано лице във ВУЗ сте и литературна фигура в протичащ и споделян литературен процес.
Обърнах се към литературната фигура Йордан Ефтимов, която изглежда съм надценил, както правилно отбелязвате, но, уверявам Ви, определено не с цел да Ви „лаская“. Видимата Ви поласканост е интересен сам по себе си, но изцяло неинтендиран страничен ефект на доскорошната ми визия за литературната фигура Йордан Ефтимов.
След отговора Ви окончателно оставам с впечатлението, че съм сгрешил в преценката си.
Държа да заявя, че вече не споделям по-ранната си преценка за Вас като литературна фигура, документирана в достатъчно мои текстове от 90-те насетне. Правя това с очевидния риск това да не Ви поласкае.
Но това не би трябвало да Ви касае, тъй като аз не съм професор по българска литература, не съм чел определени книги и вероятно няма да напиша определени книги.
Трябва също така да призная, че изследванията Ви върху историята на българската литература – за които също ме питате дали съм чел – не са в центъра на интереса ми.
Имам рецензия за чудесното Ви учебно помагало „Модернизъм. Литературни анализи 10. клас”, доколкото западноевропейският модернизъм е в сферата на моята академична компетентност.
Като добър поет Вие обаче разчитате и в академичния текст, с който отговаряте на моето Отворено писмо, на сравнения.
Сравнявате ме с Гьобелс. Още едно силно надценяване от Ваша страна.
Със сигурност Вие сте проверимо с Гугъл много по-вътре в медийната арматура, с която трябва да се разполага, за да пробваш да бъдеш Гьобелс.
Разполагам с един персонален блог, в който реагирах на Ваша публикация в таблоида „Труд” и на медийните съобщения за участието Ви в честването на Л. Левчев.
Твърдя, че Вие може да сте замислили текста си, публикуван във в. „Труд”, като „хвърлена ръкавица” (прекрасно сравнение), но ръкавицата Ви е увиснала някъде по пътя, не е била де факто хвърлена.
Попречили са Ви да си хвърлите ръкавицата?
Ако използвам същия имагологичен регистър, бих казал, че мястото Ви не е там, където могат да Ви попречат, всъщност да Ви забранят да си хвърлите ръкавицата.
Или просто и без-образно да Ви запушат устата и да Ви оставят като статист, произнасящ банална фраза, достойна да бъде цитирана от таблоидите.
Защо след като учтиво са Ви запушили устата, Вие все пак сте се качили на подиума, за да не хвърлите ръкавицата си?
Намирате ли за естествено устата Ви да бъда запушена и силно предизвикателната Ви ръкавица (не смятам, че е такава) да увисне безпоследствено в крайна сметка по волята на спонсорите на честването, уважавани бизнесмени от Тимландия?
Настоятелно – почти по Гьобелсовски и от висотата на по-сериозна медия от персонален блог – повтаряте, че аз говоря за морал.
Това е елементарна лъжа, г-н Ефтимов.
Лъжа за таблоид.
Никъде в моето Отворено писмо и в последвалата дискусия не използвам морални аргументи. Напротив, изрично говоря за консенсусно споделяно поведение в рамките на определен литературен бит. И за това, че „литературният текст не може да бъде документ на морални казуси“. Съмнителна интерпретативна операция, която самият Вие прилагате при близкото си четене на стихотворения на Л. Левчев.
Както знаете, литературният бит и моралът са две различни неща. Разделянето им е в основата на модерната литературна теория и история.
Вие твърдите за себе си следното: „Аз бях част от едно поколение, тоест от група, която се опитваше да промени статуквото в българската култура.”
Ще си позволя да не се съглася изцяло с Вас.
Вие не просто се опитвахте да промените статуквото в българската култура, но и направихте име в нея в рамките на едно ясно антикомунистическо говорене.
Доколкото разбирам от отговора Ви, това за Вас е окончателно отминало минало, сега платформата Ви е чисто академично изследователска.
Разбираемо, може би. Животът и кариерата продължават в новите условия на една още по-мирна степен на мирния преход и т.н. до окончателната победа на либералния капитализъм в глобален мащаб.
Да, Дублев е „свръхкомунист“, както казвате. Какъвто е и Мюлер. (Обичани от мен преводач на Брехт, единият, ГДР поет, другият.)
За разлика от Л. Левчев, който е обикновен опортюнист. („Самоомерзението“ му, на което така емпатично настоявате, е трудно различимо от „катарзисите“ от съвсем близкото ни политическо минало.)
И би възхвалявал Август или Нерон, ако имаше тази възможност, а не Живков, реалната му възможност.
Мен ме вълнуват поетите, за които лявото е било автентична кауза. Л. Левчев е абсолютното отрицание на това, което ме интересува.
В конкретния случай, за който говорим, ме интересува единствено Вашето поведение, от което продължавам да съм изненадан, въпреки пространните Ви и ерудирани литературноисторически обосновки.
Участието Ви в честването на Л. Левчев не спада обаче към полето на литературната история, а към полето на литературния бит.
Ще завърша този неакадемичен и станал по необходимост (край на семестъра, здравословни проблеми) отпускарски текст с отговор на заключителния Ви въпрос към мен: „Мислили ли сте защо българският комунизъм продължава да е котка на Шрьодингер – жива и мъртва едновременно?”
Един възможен отговор би бил: „Защото Вие сте взели участие в честването на Л. Левчев.”
И малко по-сериозно: това е положението не защото не сме си изяснили „в детайли историята на културата и обществото от близкото минало, както и как това наследство се отнася към нас и нашия ден”, както смятате Вие.
Въпросът не е академичен и Вие прекрасно го знаете.
Напълно нелитературноисторическият отговор е: защото нямаше декомунизация, лустрация, съдебно осъждане и преследване на извършителите на престъпните деяния на комунистическия режим.
Към които извършители на най-високо равнище на културния фронт изтъкнато спада Л. Левчев.
И още едно надценяване от Ваша страна, в случая не на текста на моето Отворено писмо, а на мотивацията му. Държа да Ви уверя, че съвсем не съм измъчван от въпросите, които отправих публично към Вас.
Имам ясни отговори на тях, които значително се разминават с Вашите, и те ме занимават в контекст, който няма нищо общо с Вашия интерес към Л. Левчев, контекста на условията на възможност на една лява поезия отвъд казионните й употреби.
Още по-малко съм очаквал измъчено Вашия отговор в този прекрасен отпускарски период след края на семестъра и при относително добро здраве.
Надявам се, от своя страна, че въпросите ми не са Ви измъчили, имайки предвид изглежда неподходящия момент, в който бяха адресирани (края на семестъра, здравословното Ви състояние).
Включването на Отвореното писмо до Вас в тематичен брой на ЛВ, посветен на „Левчевите юбилеи”, недвусмислено показва, че въпросите ми към Вас във връзка с детайлите около участието Ви в честването на Л. Левчев са относително смислени и вписващи се в една видимо неизмъчена литературна дискусия.
Радвам се, че текстът ми се възприема като част от този по-широк разговор, който за щастие не е само между мен и Вас.
С уважение,
Владимир Сабоурин
13.07.2015
София
