Горският пътник трябва да се въоръжи за ситуации, в които всички болести, освен леталните, започват да спадат към лукса. Каквото и да мислим за този свят на здравни каси, застраховки, фармацевтични фабрики и специалисти – по-силен е този, който може да мине без всичко това.
Болният, а не лекарят е суверенен, дарител на изцелението, което изпраща от обиталища, неподлежащи на посягане.
От само себе си се разбира, че при тази среща не присъства и лекар.
Тази среща е самотна и в това се състои нейната магия. На нея не присъства нотариус, свещеник, нотабил.
Той също знае, че, що се касае до него, смъртното наказание няма да се суспендира.
Вердиктът на горския пътник гласи: „Тук и Сега“ – той е човек на свободната и независима акция.
Както мисионерите говорят с аборигените на техния език, така е препоръчително да се подхожда и към онези, възпитани в научен жаргон.
Теолог е този, който познава отвъд низината на икономиката науката на изобилието, загадката на вечните извори, неизчерпаеми и винаги близки.
Тези дни един от най-скъпоплатените частни североамерикански университети произведе международна новина, която достигна и до България, разбунвайки духовете или поне отговарящите им ФБ ипостаси. Новината гласеше, че „студенти по английска филология от американския университет в Йейл са започнали подписка за закриването на курса по класическа английска литература, защото той включва само бели автори мъже”.
Не закъсняха реакции от важни интелектуални и академични фигури, сред които се открои с очевидното си задоволство и категоричното политическо полагане на събитието коментарът на Александър Кьосев на стената му във ФБ. Там той заяви: „Честито на академичната левица!”
Позволих си да възразя на поста на А. Кьосев, обръщайки внимание, че трудно може да бъде определена като „лява” една инициатива, изхождаща от огнището на разпространение на френския постструктурализъм и неговите политики на различието, каквото е Йейл. Отбелязах също, че подписката в Йейл демонстрира една доведена до абсурд малцинствена политика, която по-скоро е основополагаща за неолиберализма, и че имаме пред себе си типична проява на неолиберализма в сферата на академията.
Какво му е наистина „лявото” на подобни неолиберални малцинствени политики, подхранвани от достолепната постструктуралистка традиция на скъпоплатен частен университет?
И защо един уважаващ себе си и уважаван анализатор, какъвто е А. Кьосев, така бравурно и категорично претълкува един жест, типичен за неолибералната академия, в нещо, достойно да бъде честитено на „академичната левица”?
Тук ще допусна, че зад грешно според мен адресираната честитка до академичната левица стои всъщност същият академичен неолиберализъм, който трябва да бъде обявен за „академична левица”.
Тезата ми е, че както подписката в Йейл, така и позицията, от която тя бива определяна като „академична левица”, са прояви на структурно аналогичен академичен неолиберализъм.
Смятам това изясняване за необходимо, доколкото А. Кьосев зае ясна позиция, която вероятно предстои да формулира и разгърне и в писмен вид, в скандала около ЛВ. Преди той да изложи в писмен вид схващането си за създалата се ситуация, ще си позволя да се позовавам на любезно споделени от него в устна форма възгледи.
Един от тези възгледи, споделени с мен в устна форма, категорично отрича по начало всяка смисленост и смислопораждащ потенциал на случващото се около ЛВ. Според устното твърдение на А. Кьосев това е поредната и не най-забавната „буря в чаша вода”. С ясното съзнание, че става дума за идиом, който предстои вероятно да бъде концептуализиран в писмена форма, няма да коментирам засега импликациите на това твърдение.
Аз лично се придържам към противоположно твърдение.
Смятам, че случващото се около ЛВ е симптом на дългогодишни процеси, които едва сега избиват на повърхността под формата на скандал. Ако наистина е буря в чаша вода, тази чаша необяснимо комуницира като скачен съд с подпочвени води, които не бих подценил.
Мисля, че „бурята в чаша вода” повече или по-малко опосредствано е скачена с окончателната победа на академичния неолиберализъм в „Литературен вестник”. А. Кьосев ясно, макар и още не писмено, се позиционира като защитник на това академично-неолиберално статукво.
В предходни текстове изразих резервите си спрямо полезността на този модел, който сега дефинирам като академично-неолиберален, за развитието на „Литературен вестник”. За това може да се поспори, да се поговори дори.
Убеден съм, че А. Кьосев ще направи необходимото да оповести публично и в писмен вид своята позиция, която досега изразяваше в устна форма, олицетворена във фигурата на парламентьор, устно заговарящ противниците на академично-неолибералното статукво като неразумно разбъркващи водата в чашата или дори чашката на българската литература.
Тук се опитах, от своя страна, да формулирам тезата за академично-неолибералния модел, наложен в ЛВ, като ясна публична позиция, която да предизвика по възможност също така ясно и отчетливо говорене по въпроса.
Продължавам да смятам, че академично-неолибералното статукво, взело безостатъчно консенсусно връх в ЛВ, е вредно за „Литературен вестник”.
Мисля, че затова заслужава да се поговори.
Свободният покосява великани и титани, явяващи се винаги с едно и също превъзходство. Не винаги е нужно да е принц или Херакъл. Камък от овчарска прашка, знаме, подхванато от дева, и арбалет били напълно достатъчни.
