vs. archives

In „Il Principe“, Machiavelli is categorising the different ways to rise to power: conquest of power by virtue (skill and resources), by fortune (i.e. someone else’s virtue), by criminal virtue (i.e. immoral and cruel deeds), by support by the great (those who wish to command the people), or by selection by the people (those who do not wish to be commanded).

The scandal around „Literaturen Vestnik“ is in a nutshell nothing more than a dispute regarding the competing narratives about how the actions of those who conquered power over the journal can be categorised according to Machiavelli’s analysis.

For the not personally involved and hopefully unprejudiced spectator it is fairly easy to see what happened (and why), based on the undisputed facts, and it is also more than obvious to see why the big loser of all this is Bulgarian literature.

(My first and last public word on this topic.)

В деня на твоята смърт
лебедите в Хайд парк безразлични
към човешкото присъствие
заглаждат внимателно с човки перата си

виждам те в мръсната болнична стая
голата ти глава блести
като огромен диск от месинг
на стенен часовник
рухнал на пода

наблюдавах година след година
как нещастието се разгръща неумолимо
като бахов контрапункт
но ти се спираше все така да погалиш
дърветата на твоята улица

в Теорема на Пазолини
един мъж се съблече гол на гарата
и прекрачи в пустинята
никой в киносалона не смееше
да помръдне

ти се съблече няколко пъти на улицата
и аз хукнах да ти предложа
непоискана помощ

в лудницата не лекуват разбира се
но е топло в студените месеци
и предлагат храна

там ти видя всичко
което вече беше виждала и познаваше добре
освен
понякога
в студените ноемврийски следобеди
мълчаливия караул на старите шизофреници
по покритите с листа алеи на парка

недостижима мяра за достойнство

викът не е всичко
ти се научи да преглъщаш виковете
и късаше цигарите на две
за да има за утре

не съм виждал в църквите
да посягат така към причастието
както в двора на лудницата посягат към цигарата

и този миг след първото дръпване

когато вселената застива
удържана на ръба
на безкръвните напукани устни

точно както в онзи картон на Рафаело
обърнатата длан на Христос удържа всичко –
потреса на Петър
напрежението в телата на Заведеевите синове
рибите разкъсващи мрежата
всичко

лебедите се отдалечават
все така безразлични към присъствието ни
и студената светлина потъва в перата им

имам ли сили да призная че нито споменът
нито самолюбивите угризения
нито вярата във възкресението на мъртвите
а тази нечовешка красота
в която сме зачеркнати напълно

ни дава шанс да бъдем заедно сега
нито отсам нито отвъд

след поименните обиди „самовлюбен глупак“ (А. Кьосев) и „помия“ (М. Николчина) дойде времето и на теоретичното описание

в него се претопля за кой ли път неспасяемата теза, че сблъсъкът около ЛВ е между „теорията“ и съпротивляващите се на теорията (простаци, шаячена интелигенция и т.п. паплач)

много е забавно между другото как момиче от българското село определя момче от небългарски град като „шаячена интелигенция“ (разбира се всичко е много по-сложно и с много задни вратички за заден ход, но жлъчничкото желание за бг обида е простичко налице)

нямам честта да съм част от бг селото и бг местата за производство на шаяк

това, което като свидетел съм наблюдавал в академията, ме прави много скептичен към т. нар. „теория“

теорията, за която става дума, е тоталитарен рудимент в неолиберална опаковка

докато през соца теорията беше чистата безсрамна квинтесеция на властта, сега става дума за власт, маскираща се като теория

маската на теорията, зад която се крие желанието едновременно да се играе мач и да се свирят дузпи в същия мач (Яна Букова пределно ясно описа това)

това желание идва преди всичко от все по-видимо слабата игра на „теоретиците“ на терена на литературата и произтичащата от тази слаба игра необходимост да се свирят академични дузпи на онези простаци, които играят мача без право на свирене на дузпи

предпочитам да играя в отбора на простаците

и да оспорвам – теоретично, ако се наложи, но преди всичко практически – правото на теоретиците да свирят дузпи на литературния терен, където същевременно искат да играят

Острите завои покрай реката
накланят целия ти живот
всички малки предателства
ту на едната ту на другата страна
без да могат да ги откъснат от теб

нащърбени остриета от кремък
почернели от спечена кръв
силуетите на боровете се готвят
да ти кажат най-важното
но шумът от пълноводната река
ги заглушава

пикаещи край пътя мъже
облекчение подхващано радостно
от нетърпеливите птици
за да го превърнат в мелодия
навита като реотан
който прогаря жлъчката ти

постоянно посягаш към сенника
не можеш да понесеш блясъка
на това обсебено небе
което притиска слепоочията ти
решено да нахлуе в черепа
и да изстърже всяка следа
от угризение

на един от завоите
почти изкрещяваш – неее
при вида на огромен ореол от сняг
който поглъща няколко дребни кончета
натоварени с дърва

натискаш газта
с риск да изхвърчиш от пътя
и да се размажеш върху речните камъни
само и само да не бъдеш част
от този пристъп на свещено насилие

ти
си електричеството
за градския транспорт
което изгасва на нова година
и оставя хората слепи
за случващото се
ти си човекът
който влиза в училищата
и избива първокласниците
по азбучен ред
ти
си тролеят пълен с убийци
изнасилвачи и наркомани
а аз
съм пътник без билет