vs. archives

Аз, поетът Владимир Сабоурин, публично твърдя, че поетическата книга Когато заспят (2015) на Надежда Радулова е по-добра от Там, където не сме (2016) на Г. Господинов.

Защо наградата на лит. клуб „Перото“ бе дадена на очевидно по-слабата книга?

Ще намеря начин да повтарям въпроса си, докато получа отговор.

Вече няколко пъти съм правил това.

На 16.09.2016 г. поредната българска литературна институция преподписа един модел на структуриране на литературното поле, който условно ще наречем „модела Господинов”: литературната награда на клуб „Перото” в категория „Поезия” бе дадена на Там, където не сме (2016) на Г. Господинов.

Тъй като литературните награди на клуб „Перото” са млада институция, навършила на 16 септември 2016 г. едва две години, със сигурност можем да видим в решението й да даде наградата в категория „Поезия” на Г. Господинов препотвърждаване на една вече необратима тенденция.

Най-видимата част на „модела Господинов” е очевидният корпоративен абонамент за основните български литературни награди.

За всеки, следящ съвременна българска поезия, е ясно, че Г. Господинов отдавна не е поет. След ПР акцията около Естествен роман (1999), започнала в лайфстайл списанието „Егоист”, Г. Господинов е медийна конструкция, разчитаща на софтпроза, помпозно наричана романи и други естественолични истории. Г. Господинов дължи успеха си на тази софтпроза и би трябвало да се придържа към медийния образ, който тя му създаде. Но той иска да се изявява и като поет. Литературен клуб „Перото” каза „да” на това негово желание.

Показателно е, че литературен клуб „Перото” предпочете автора на софтпроза Г. Господинов пред стопроцентовия поет Надежда Радулова. Това предпочитане е знаково не на последно място поради факта, че Н. Радулова също има силни позиции в Корпорацията, чиято публично видима част е „Литературен вестник” (ЛВ). Председател на журито, отговарящо за номинациите, бе главният редактор на ЛВ. Негов член бе представител на Катедра „Теория на литературата” (СУ), която е ключова в академично-корпоративното управление на ЛВ.

Предпочитането на автора на софтпроза Г. Господинов пред поета Н. Радулова, имаща силни позиции в Корпорацията, свидетелства за ексклузивния статут на Г. Господинов в рамките на българския литературен модел на мирния преход.

Българският литературен модел на мирния преход е „моделът Господинов”, който литературен клуб „Перото” преподписа, давайки наградата в категория „Поезия” на Там, където не сме.

Нека уважаващ името си български поет стане и каже публично:

Там, където не сме на Г. Господинов е по-добра поетическа книга от Когато заспят (2015) на Н. Радулова.

Степента на изкривяване на конкурентните възможности на литературното поле вече е достигнала степен на необратимост, засягаща дори автори, имащи силни позиции в Корпорацията, промотирала Г. Господинов през 10-те.

От 16.09.2016 г. „моделът Господинов” е поименният единствен Кой на българското литературно пространство.

Заслугата това да стане публично видимо е на наградите на литературен клуб „Перото”.

Група „Нова социална поезия” се обявява открито срещу този литературен модел, репродуциращ олигархичния модел на българското общество на мирния преход.

Владимир Сабоурин, член на Група „Нова социална поезия“

17.09.2016
София

ПП. До този момент никой не е опровергал обвинението, че Там, където не сме (2016) масирано – включително и в заглавието! – плагиатства книгата на покойния Гриша Трифонов Градовете където не сме, Издателство „Захарий Стоянов“, С. 1999.

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване –
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата –
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата –
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?

По стечение на обстоятелствата и неведомите пътища Манифестът се написа колективно във ФБ пред очите на всички, които искаха и можеха да гледат, основно от Вл. Сабоурин и В. Прасков. Аз лично не очаквах, че ще се наложи толкова скоро да взимам отношение като съавтор на Манифеста по злободневен политически въпрос: емигрантите. В личното си качество на съавтор на Манифеста на Нова социална поезия трябва да заява следното: без мен в антиемигранското говорене, без мен в расисткото говорене. Пиша поезия като дете от смесен брак, баща ми е емигрант. Юдеохристиянските ми основания изключват подобно изключване на хора. Били сме икономически емигранти в Египет, не можем да бъдем ловци на емигранти, пък било то и в най-интелектуално сюблимиран план.