vs. archives

Публиката се е разделила на две според това кого харесва. Истинската дилема е: да защитаваме тишината и спокойствието ли – някои му казват добрия тон – или да извадим наяве онова, което става в тъмнината на задкулисието? Българският характер предпочита първото и поради това много хора призовават към замлъкване, примирие, дори извинение (за какво?), дори наричат предизвикателните думи на Милен псувня – а в тях няма нищо напомнящо на псувня. Но ако искаме в България нещо да се промени, трябва да предпочитаме кавгата, непримиримостта и острите думи, в които се съдържа истината. Защо от простака Бойко искаме чест и морал и отказ от „стабилността“, а сме склонни, в името на добрия тон, да простим на онези, които узурпират тишината за свои лични изгоди?

Тарикатите обаче не си дават сметка, че като стане скандал, който да подмени въпроса, това привлича толкова голямо внимание, че ако в този момент поставиш въпроса по същество, той ще бъде чут от хора, които иначе нямаше да му обърнат внимание и всичко би минало и заминало.
Ето какъв е проблемът. Той впрочем е строго професионален, отнася се за литературната среда в България, но допускам, че така стоят нещата и в много други сфери. Във всеки случай при нас проблемът е следният:
В България съществуват две литературни пирамиди – дясна и лява. Водещ представител на дясната е Георги Господинов, а на лявата – Деян Енев. Впрочем дължа да уточня, че за лявата аз имам по-слаба представа, по стечение на обстоятелствата. Тези две пирамиди донякъде онагледяват политическото разделение в страната. Едното е нова, демократическа, да го кажем така, конюнктура. А другото е стара, посткомунистическа. Тези две пирамидално устроени конюнктури по същество контролират целия литературен живот в страната. А което не контролират, стремят се да го маргинализират и почти винаги успяват. Като се вземат ордени при президента, единият ще бъде за Георги Господинов, другият за Деян Енев. Имената нямат особено значение. Единият ще бъде за дясната пирамида, другият за лявата. Това впрочем не е вина на президента, нито на неговия културен съветник, мой добър познат. Като че ли си нямат достатъчно работа, та ще оправят и нашите бакии. Пък и само при нас ли е… Просто системата действа така – едно на дясно, едно на ляво.
Така е във всяка сфера на литературния живот. Всички комисии, журита за награди и пр. – всичко е на квоти. На едното място едните са повече, на другото другите. Дясната пирамида е по-голяма и по-силна. Лявата впрочем е по-ларж и по-гъвкава – по-печени са хората, имат повече опит, може би. Последното обаче е подробност, която не променя принципа: всичко е на квоти, всичко се договаря, всичко е въпрос на съглашение. Когато се дават някакви литературни награди, художествените качества на дадена книга са в най-добрия случай второстепенен фактор. Никога първостепенен. Всичко се договаря. Ако те пренебрегнат по някаква причина този път, ще гледат да ти се реваншират следващия. Все едно каква е ситуацията тогава. Ако загубиш едно, ще се опитат да те компенсират с друго. Като че ли става дума за търговията със зърнени храни в Европейския съюз, а не за книги и изкуство. Всичко е напълно подменено. Напълно!
По същия начин, както са организирани отношенията между тези две пирамиди там, където те се срещат, са урегулирани отношенията и във всяка една от тях, или поне в нашата – тази отдясно, която аз познавам. Само че много по-строго и стегнато. Действа принципът на индулгенцията. Не получиш ли одобрението, подкрепата, съдействието на някой нагоре по пирамидата, общо-взето ти си свършен. За да може системата да действа така, в този пирамидален вид, трябва хората отгоре да упражняват строг контрол. И те го упражняват. Тази система им носи грамадни предимства – както материални, така и в сферата на символния капитал. Затова те я бранят със зъби и нокти. Упражняват контрол, гледат да не допуснат никой в полето, ако не е одобрен от тях. Слагат една врата на пътя и ако не ти я отворят, не можеш да минеш. При така установена система на функциониране няма значение какви са художествените ти качества. Ако си нагоре в пирамидата, самата й структура ще те обслужи. В замяна на това тези, които са под теб, ще получат нещо по системата на trickle down capitalism, тъй да се каже. Тази система може да превърне всяка посредственост във величие, и постоянно го прави. Така отново всичко се подменя. Самите основания на изкуството се подменят от принципите на йерархическата организация. Няма добро и лошо, качествено и некачествено. Има високо и ниско в пирамидата.
Когато се обърнеш срещу тези хора заради системата на контрол, която те осъществяват (и от която се облагодетелстват), те се опитват да представят това като лична кавга. Защото това скрива проблема. Те много държат да запазят властта си и представят всеки протест срещу този вид организация като свада, завист, тоя има такъв характер, оня има онакъв характер, и така нататък. За да прикрият истинския проблем и да запазят позициите си.
Аз и моите приятели и съмишленици, които сме доста разнолика и дезорганизирана група хора, често на различно мнение за едно или друго, съвпадаме в един много важен пункт: искаме да разрушим тази пирамида, да я бутнем. Разбира се, ние можем да разрушим само дясната пирамида, до другата нямаме никакъв достъп и не знаем как функционира. Но тази познаваме чудесно – знаем кой какъв е в нея, как действа системата, кои са хората, които я въплъщават. Нашият успех би бил достатъчен. Той би отпушил цялото литературно поле. Ние смятаме, че литературното поле трябва да бъде децентрализирано, то трябва да представлява съвкупност от множество малки центрове на сила, никой от които няма особено надмощие и властта между които тече като гребена на вълна – днес на едно място, утре на друго, и така нататък, без никъде да се задържа задълго. А не като пирамида, на принципа на строгия контрол. Искаме литературното поле да бъде открито и свободно, а не регулирано и контролирано. И тъкмо заради това се сблъскваме с регулаторите. Тъкмо заради това се разправяме, а не заради личната ненавист. Макар че, разбира се, с течение на времето малко по малко едното се превръща в другото.
За това всъщност става дума. Не се оставяйте да ви излъжат и да подменят проблема, като го скрият зад нещо друго.

Аз, Владимир Сабоурин, поет, адресирах до г-н Светлозар Желев, Директор на Национален център за книгата към НДК, два въпроса в публичното пространство на ФБ, на които все още не съм получил отговор:

1) По-добра ли е поетическата книга на Г. Господинов Там, където не сме (2016) от поетическата книга на Надежда Радулова Когато заспят (2015)?

2) Приятел ли е г-н Св. Желев с наградения Г. Господинов и представлява ли това приятелство случай на конфликт на интереси?

Очаквам отговорите на г-н Желев.

днес, 20.09.2016, 09:00 ч. в коментар на стената ми г-н желев изказа интересни мисли за зависимостите, които движат нещата в българския литературен мир

г-н желев ми обърна внимание, че е правил неща за мен (които влизат в служебните му задължения, доколкото мога да преценя профпрофила му):

„десетки пъти в медиите съм споменавал колко силна и важна е книгата ви „Работникът и смъртта“, но това не е нищо и се дължи на лошия ми литературен вкус, явно. А, и на вас съм го казвал. И автограф си имам от вас, в Перото, това свърталище на октоподи и корпорация бяхме. А, и представяне имахте там.“ (Светлозар Желев, редактиран от С. Ж. ФБ коментар)

„услугата“, която г-н желев предлага на литпазара, явно включва широк спектър от обратни зависимости

не съм подписвал такъв или какъвто и да е друг договор с г-н желев, който да включва клауза „публичното харесване на литературен клуб „Перото“ и всичките му дейности и решения“

Асансьорите на светлината
работят край мен
прозрачните капсули
се забиват в земята
смачквайки стръкчетата трева
и одата трещи по етажите

искам да знам какво става
небето е разтворило трюма си
и градовете ни скоро
ще бъдат натъпкани в него
за поредното околосветско плаване
за поредната размяна
на митове
и вируси

нямам илюзии
че мога да бъда чорапа
дамската превръзка слиповете
протезата на своя ближен
затворен съм
сред капсулите на светлината
и чакам да отмине
онова което дори не е дошло

автоматичната врата се отваря
разлагащото се тяло
украсило една неистова воля
бавно слиза от асансьора
и тръгва към мен

ела седни тук
вдовице на живота
аз съм твоят покой и глухота
седни до мен и остави
прозрачното
да намери прозрачното

преди да ни изтрият

литературното поле по дефиниция е „война на всеки срещу всеки“ (Райнхард Козелек през Хобс)

въпросът е войната да се води с текстове, имена (неанонимно) и без корпоративно-държавни (олигархични) предимства за някой участник

другото е хуманистична наивност, наречена за пред наивната публика „мирен преход“, пробутвана тъкмо от литолигарсите

скоро ще ни дишат прахта

и като опитни кучки го усещат още отсега във въздуха

при цялата им неолиберална реторика те могат да виреят само при абсолютен олигопол

нова социална поезия вече де факто го разби

Този текст взима повод за размислите си от ФБ поста на Светлозар Желев от 18.09.2016 г., 14:50 ч., който гласи така:

„Наградата „Перото“ е за принос към българския литературен контекст. Тя се връчва на автори и книги за високо литературно качество и влияние, важност и въздействие върху българския литературен живот през изминалата година. Тази награда е комплексна и се старае да отбележи общественозначимите автори и книги в българския литературен мир. Честито още веднъж на победителите и всички номинирани, чиито чудесни книги обогатяват българската и световната литература, и българските читатели.”

В коментар на стената ми от 18.09.2016 г., 17:53 ч. С. Желев заявява:

„Това е моят отговор.”

Предполагам, че става дума за отговор на текста ми „Защо по-слабата книга?”, публикуван в личния ми блог на 17.09.2016 г.

Ще приема, че цитираният по-горе ФБ пост на С. Желев Е отговорът на въпроса ми защо по-слабата поетическа книга Там, където не сме (2016) на Г. Господинов бе предпочетена пред по-добрата поетическа книга Когато заспят (2015) на Надежда Радулова.

Първото, което трябва да се отбележи и дебело да се подчертае, е, че в отговора си С. Желев НЕ отхвърля твърдението ми, че Когато заспят е по-добра поетическа книга от Там, където не сме.

По-сложно е, Владо.

Нека оттук нататък анализираме понятията, които са същевременно критерии за оценка, въз основа на които обществото (данъкоплатеца) трябва да приеме, че по-слабата поетическа книга има по регламент право да бъде предпочетена пред по-добрата:

1) „Контекст”. По-добре разположеният в „българския литературен контекст” автор има по регламент право на наградата „Перото” пред по-зле разположения. „Да” за Г. Господинов.

2) „Високо литературно качество”. Поетическата книга, отличаваща се с по-„високо литературно качество” би трябвало да спечели наградата на „Перото” в категория „Поезия”. Тази книга обаче – до доказване на противното – е Когато заспят.

3) „Влияние, важност и въздействие върху българския литературен живот”. Г. Господинов все по-очевидно, нагло и агресивно има повече „влияние, важност и въздействие върху българския литературен живот” от всеки друг български автор. Но защо тогава наградата „Перото” не му се връчва директно без всякакви журита, предварителни номинации, лонг листи, шорт листи и т.п. финтифлюшки? Защо ни губите времето? Че той е човекът го знае всяко дете.

4) „Комплексност”. Кухо понятие, което отваря пространство за заобикалянето на всички други критерии за оценка – просто защото е „сложно”. Животът е „сложен”, „литературният живот” е „сложен”, българският мирен преход е „сложен” и т.н.

5) „Общественозначими автори и книги”. Кой е критерият за „общественозначимост”? Продажбите, медийното време, държавните награди, държавното промотиране? Докато това не е разписано в регламента, „общественозначимите автори и книги” също е напълно празно понятие, което може да се запълва ad hoc. Или вече е запълнено до края на живота ни с Г. Господинов.

И, разбира се:

6) „българския литературен мир”. Напълно (не)ясна алюзия, искаща да бъде метафора, дори символ. Напълно технически неизползваема като критерий за оценка и мотивиране защо една по-слаба поетическа книга е предпочетена пред по-добрата поетическа книга.

Извод:

Наградата на литературен клуб „Перото” е дадена на Г. Господинов за Там, където не сме (2016), защото международното положение в българския литературен мир е комплексно.

Благодаря за отговора, Светльо.

Бистра,

Въпреки че в поста си, на който отговарям, Вие говорите за мен в 3 лице ед. ч. и с фамилното ми име, смятам, че трябва да се обърна към Вас публично по начина, по който протече краткото ни лично общуване на „лични” във ФБ и на живо – в 1 лице мн. ч., на което настоявахте. Беше добра идея.

На фона на модалностите, използвани от Вас в личното общуване, постът Ви ме учуди с третоличностното говорене, което създава странното впечатление за дистанционно произнасяне от позиция, за която научавам едва сега от поста Ви. Убеден съм, че това дистанционно произнасяне не е дистанционно управлявано, а е само ефект на неудачния избор на комуникативна модалност.

Във ФБ поста си Вие взимате отношение към моя текст „Българският Литературен модел 99-16 Или Там, Където Не Сме”, публикуван в блога ми по-рано същия ден.

Преди всичко искам да Ви благодаря за бързината, яснотата и директността, с която отговаряте на основни положения на текста ми. Това ми спестява време, което на моята възраст е от решаващо значение.

Тази бързина прави от изповедта Ви на фенка на Г. Господинов шедьовър на обществото на спектакъла и на почти академично-библиографското изброяване на любимите Ви негови творби. Сигурно е смешно до смърт, но бях поразен, че „иконата на Нова социална поезия” (формулировка моя, В. С.) може така да обгрижва публично иконата на лайфстайл академизма.

Бързината Ви всъщност превръща планираното от мен Отворено писмо до г-н Светлозар Желев в простичък отговор на Вашия ФБ пост. Та значи все пак: Там, където не сме по-добра поетическа книга ли е от Когато заспят? Между другото, чисто литературен въпрос, as you like it.

Тази бързина компресира също, което е по-важно, десетилетните процеси по приватизацията на идеята за нова социална поезия, чийто копилефт автор съм, в броени изгубени дни от написването на Манифеста на новата социална поезия до ФБ поста Ви.

В качеството на автор на Манифеста съм длъжен да заявя, че Вие очевидно сте подписали договор, който не сте прочели. Аз, от своя страна, съм Ви поканил за админ, без да познавам възгледите Ви за българските литературни награди и Г. Господинов. Взаимно криворазбиране, не по-малко забавно от обяснението на иконата на социалната поезия пред иконата на лайфстайл академизма.

Ако трябва да синтезирам в една дума съдържанието и посланието на Манифеста – и тя да НЕ е литературна – това е „свобода”. На първо място от българския литературен истаблишмънт, чийто ключов актант са литературните награди и Г. Господинов.

Във ФБ поста си Вие се обявявате в защита на този истаблишмънт. Намирам това за абсурдно от страна на човек, подписал Манифеста. Същевременно това е Ваше право като свободно подписала Манифеста: правото да защитите българския истаблишмънт на мирния преход, срещу когото в съавторство с В. Прасков написах Манифеста, подписан от Вас.

Във ФБ поста си Вие оспорвате правото ми да говоря от името на Група „Нова социална поезия”.

Добре, щом казвате. Особено имайки предвид, че Вие сте админ на ФБ Групата „Нова социална поезия”.

Вече се премахнах като админ на Групата. Оттеглям също така блърба, който написах за ръкописа на първата Ви поетическа книга, изхождайки от грешното допускане, че Вие не се стремите да станете част от българския литературен истаблишмънт. By the way, с ФБ поста си Вие току-що си осигурихте не просто блърб от когото пожелаете от този истаблишмънт, но и директно светло бъдеще.

(Конкретно за блърба мога да Ви препоръчам най-добрите, познавам ги отлично, измежду които да изберете.)

Искам същевременно да Ви обърна внимание, че създадената от мен концептуална платформа „Нова социална поезия” още в първото изречение на Манифеста категорично отхвърля – понятийно отхвърля – идеята за „демократично” формиране на позиция. Концепцията за дистинкцията „враг-приятел” като основа на политическото е на смъртния враг на (нео)либералната демокрация Карл Шмит.

Приложих тази идея към българското общество на мирния преход с дълбоката убеденост, че „демокрацията” му е маска на абсолютната липса на свобода. Предложих да потърсим липсващата свобода в радикалното оттласване от истаблишмънта на мирния преход и свалянето на демократично-неолибералната му маска.

Т.е. изказвайки се от името на Група „Нова социална поезия”, аз го правя като религиозно-политически екстремист, който нема време в най-буквалния есхатологичен смисъл на израза да се занимава с „демократичното” формиране на обща позиция. Манифестът е така конципиран и написан, че всеки подписал го получава абсолютно същото право.

Че не искате или не можете да се възползвате от това право и свободата, която то гарантира, си е изцяло Ваш проблем. Лукава импликация, прокрадната във ФБ поста Ви, е, че сте носител на някаква „свобода” в Групата. Не. Вие сте просто следващият носител на някоя награда на истаблишмънта, който защитихте. Той не забравя. Дори няма да забави.

Взели сте правилно решение, което трябва да бъде реално подплатено с оттеглянето на подписа Ви под Манифеста и напускането на „Нова социална поезия”. И двете неща – подписът и членството – могат да Ви навредят още в най-близко бъдеще, свързано с номинирането на следващата Ви книга за литературни награди и дори възможното им спечелване.

Оставям Ви на разположение в режим копилефт идеята за „икона на Новата социална поезия”, в която има много хляб.

Не точно този, който надушвате под формата на „демокрация” и „социална чувствителност”.

Но администрирайте това, което сте надушили. Някои Ваши стихотворения ме подведоха, но поезията като цяло не е нищо повече от проблясък на нещо абсолютно друго.

С уважение,

Владимир

18.09.2016, София