vs. archives

Аз съм маргинално
Педалче от предградията
Ти горд екземпляр революционно
Настроено дете на червената
Оборищна буржоазия

Ти си господаря
Аз съм роба научих си
Урока твоя бог е хегел
Чакам моя сад

Non è di maggio questa impura aria
che il buio giardino straniero
fa ancora più buio, o l’abbaglia

con cieche schiarite…

Не е майски този нечист въздух
който прави тази тъмна и чужда градина
още по-тъмна или пък заслепява

със слепи проблясъци…

Mi chiederai tu, morto disadorno,
d’abbandonare questa disperata
passione di essere nel mondo?

Нима ще поискаш, умрял без украса
да изоставя тази безнадеждна
страст да съм в света?

Не е майски този нечист въздух
който прави тъмната и чужда градина
още по-тъмна или пък заслепява

със слепи проблясъци…

…………………………………………………………………..

Разлива смъртоносен мир
лишен от любов като съдбите ни

сред старите стени този есенен
май. В него сивотата на света
краят на десетилетието, явяващ ни

приключило насред останки, дълбокото
наивно усилие да се пренаправи живота.
Тишината прогнила и безплодна…

…………………………………………………………………..

Ти млад, през онзи май, когато грешката
бе още живот, през онзи италиански май
добавящ към живота поне плам

…………………………………………………………….

Като бедните беден, вкопчвам се
като тях в унизителни надежди
като тях, за да живея, се боря

всеки ден…

……………………..

на животинското дъно
Авторитет и Анархия…

…………………………………………..

И усещаш как в онези далечни
същества, които – живи – крещят, смеят се
в колите си, в тези мизерни огромни

кооперации, където се потребява неверния
и експанзивен дар на съществуването –
този живот не е друго освен побиващи тръпки,

телесно, колективно присъствие.
Усещаш липсата на всяка истинна
религия; не живот, а оцеляване –

може би по-радостно от самия живот – подобно
на народ от животни, в чийто таен
оргазъм няма друга страст

освен всекидневната работа

……………………………………………………….

Диадеми светлина, които чезнат
проблясващи и студени с тъга
почти на море… Малко остава до вечеря

блестят редките квартални автобуси
с гроздове работници по вратите

……………………………………………………………….

Нима ще поискаш, умрял без украса
да изоставя тази безнадеждна
страст да съм в света?

……………………………………………………………….

Напускам това място, оставям те в свечеряването
макар и тъжно, тъй сладко спускащо се
за нас, живите, с восъчната светлина

……………………………………………………………………..

Животът е шумолене, и тези
изгубени в него, ведро го губят
щом им изпълни сърцето – тук

окаяни се наслаждават на вечерта – и в тях
обезоръжени, с мощ за тях митът
се възражда… Ала аз, със съзнаващото сърце

на откриващ живот само в историята
ще мога ли някога пак да се трудя с чиста
страст, знаейки, че нашата история приключи?

Spande una mortale
pace, disamorata come i nostri destini,

tra le vecchie muraglie l’autunnale
maggio. In esso c’è il grigiore del mondo,
la fine del decennio in cui ci appare

tra le macerie finito il profondo
e ingenuo sforzo di rifare la vita;
il silenzio, fradicio e infecondo…

Разлива смъртоносен мир
лишен от любов като съдбите ни

сред старите стени този есенен
май. В него сивотата на света
краят на десетилетието, явяващ ни

приключило насред останки, дълбокото
наивно усилие да се пренаправи живота.
Тишината прогнила и безплодна…

È un brusio la vita, e questi persi
in essa, la perdono serenamente,
se il cuore ne hanno pieno: a godersi

eccoli, miseri, la sera: e potente
in essi, inermi, per essi, il mito
rinasce… Ma io, con il cuore cosciente

di chi soltanto nella storia ha vita,
potrò mai più con pura passione operare,
se so che la nostra storia è finita?

Животът е шумолене, и тези
изгубени в него, ведро го губят
щом им изпълни сърцето – тук

окаяни се наслаждават на вечерта – и в тях
обезоръжени, с мощ за тях митът
се възражда… Ала аз, със съзнаващото сърце

на откриващ живот само в историята
ще мога ли някога пак да се трудя с чиста
страст, знаейки, че нашата история приключи?

Diademi di lumi che si perdono,
smaglianti, e freddi di tristezza
quasi marina… Manca poco alla cena;

brillano i rari autobus del quartiere,
con grappoli d’operai agli sportelli

Диадеми светлина, които чезнат
проблясващи и студени с тъга
почти на море… Малко остава до вечеря

блестят редките квартални автобуси
с гроздове работници по вратите

E senti come in quei lontani
esseri che, in vita, gridano, ridono,
in quei loro veicoli, in quei grami

caseggiati dove si consuma l’infido
ed espansivo dono dell’esistenza –
quella vita non è che un brivido;

corporea, collettiva presenza;
senti il mancare di ogni religione
vera; non vita, ma sopravvivenza

– forse più lieta della vita – come
d’un popolo di animali, nel cui arcano
orgasmo non ci sia altra passione

che per l’operare quotidiano

И усещаш как в онези далечни
същества, които – живи – крещят, смеят се
в колите си, в тези мизерни огромни

кооперации, където се потребява неверния
и експанзивен дар на съществуването –
този живот не е друго освен побиващи тръпки,

телесно, колективно присъствие.
Усещаш липсата на всяка истинна
религия; не живот, а оцеляване –

може би по-радостно от самия живот – подобно
на народ от животни, в чийто таен
оргазъм няма друга страст

освен всекидневната работа

Me ne vado, ti lascio nella sera
che, benché triste, così dolce scende
per noi viventi, con la luce cerea

Напускам това място, оставям те в свечеряването
макар и тъжно, тъй сладко спускащо се
за нас, живите, с восъчната светлина