vs. archives

Българският постмодернизъм приключи миналото лято с анонимното писмо до Ани Илков.

Когато разбунтувалите се деца на буржоазията
се изправят срещу полицаите от селата край Рим,
аз съм на страната на полицаите.
Пиер Паоло Пазолини

иззад спретната витрина
на веганска закусвалня

виждаш как пиер паоло
целува в устата
тежковъоръжен полицай
от софийските села

зад гърба му бушува
революцията на децата
на червената буржоазия

отказваш се веднъж завинаги
от бг литературни награди

това ще ни направи свободни

… фиктивен капитал на деституция
и коронованата празнота на празни множества
в които Данаидите на актуалната безкрайност
преливат от пусто в празно продънени съдини
и силата на негативното прогонвана
в диагонали на невинно ставане
прекъснатости на драстична загуба
и радикална благодат в делириумни точки
логическият бунт на истини-събития
в дисциплината на подредени множества
при условие че са неподредими
и сингулярни богове които
в човешки мрежи се запецват
като ексклузивна златна рибка
наемни армии на вярност при условие
че дезертьорството е структурна необходимост
и този странен вид на човешките животни
в състава на избран субект
придаващи си вид че влизат
накъсан интервал на войнствени междуособици
семейното нещастие мегаломанско
на нашите роднини динозаврите
и интравидовото перчене и писък на пауна
пред неговата женска при условие
че това е само превод
на нарцистична икономия
маските които се сношават със живота
залязващите светове в безлицевост
и процедурите на истина
като трофеи изоставени
пустеещите тронове на хегемони в узурпация
и ехото на бедствени погроми
додето Рим не се превърне в клада
в овъглянето на заучени цитати

… и в нищото на откровението Чуй ме

Февруари е най-истинският български месец. Месецът, който най-смелите деца на България – на които не им пука за детството – оставят да се разпорежда с тях. Крушка без полилей, която се полюшква, обесена в перихелия. Ако перифразирам любимото Ролан-Бартово „Чужденецът: Слънчев роман“, това е слънчевата книга на един чужденец. И пак: това е книга на оставянето. Над посевите на живота тук прелитат мрачни архонти и птици, би казал Ани Илков, а думите, използвани като жребий, са оставени да наставляват и правят всичко или нищо с девствените любовници: защо не сте щастливи, страхливци, заебали любовта в гроб от тъга и меки сълзи – Февруари ще ви чукам като животно. Напевността е дебеляновска. Тук има любовници, от които да се притесняваш. Изтеглили жребия, само обичащите ще излязат живи оттук.

Благодаря на всички участници в четенето „Брой 1. Нова социална поезия“!

На водещия Николай Владимиров, който откри и събра толкова свежи гласове все едно ги вадеше от шапка (детска работническа каска)

На духа от бутилката на Нова социална поезия Васил Прасков, който ни накара да повярваме, че ще стане

На дебютантите, които свързаха дебюта си с дебюта на списание „Нова социална поезия“

На всички, които още не мога да тагна, но поезията им ме тагна вчера

На Иван Димитров и домакините от MAZE, където ще се видим пак на 13-ти!

Продължаваме напред.