Diademi di lumi che si perdono,
smaglianti, e freddi di tristezza
quasi marina… Manca poco alla cena;
brillano i rari autobus del quartiere,
con grappoli d’operai agli sportelli
Диадеми светлина, които чезнат
проблясващи и студени с тъга
почти на море… Малко остава до вечеря
блестят редките квартални автобуси
с гроздове работници по вратите
E senti come in quei lontani
esseri che, in vita, gridano, ridono,
in quei loro veicoli, in quei grami
caseggiati dove si consuma l’infido
ed espansivo dono dell’esistenza –
quella vita non è che un brivido;
corporea, collettiva presenza;
senti il mancare di ogni religione
vera; non vita, ma sopravvivenza
– forse più lieta della vita – come
d’un popolo di animali, nel cui arcano
orgasmo non ci sia altra passione
che per l’operare quotidiano
И усещаш как в онези далечни
същества, които – живи – крещят, смеят се
в колите си, в тези мизерни огромни
кооперации, където се потребява неверния
и експанзивен дар на съществуването –
този живот не е друго освен побиващи тръпки,
телесно, колективно присъствие.
Усещаш липсата на всяка истинна
религия; не живот, а оцеляване –
може би по-радостно от самия живот – подобно
на народ от животни, в чийто таен
оргазъм няма друга страст
освен всекидневната работа
Me ne vado, ti lascio nella sera
che, benché triste, così dolce scende
per noi viventi, con la luce cerea
Напускам това място, оставям те в свечеряването
макар и тъжно, тъй сладко спускащо се
за нас, живите, с восъчната светлина
nel fondo animale,
Autorità e Anarchia…
на животинското дъно
Авторитет и Анархия…
Come i poveri povero, mi attacco
come loro a umilianti speranze,
come loro per vivere mi batto
ogni giorno…
Като бедните беден, вкопчвам се
като тях в унизителни надежди
като тях, за да живея, се боря
всеки ден…
Tu giovane, in quel maggio in cui l’errore
era ancora vita, in quel maggio italiano
che alla vita aggiungeva almeno ardore
Ти млад, през онзи май, когато грешката
бе още живот, през онзи италиански май
добавящ към живота поне плам
Добре дошъл
В похотта на тропиците
Бях на петнайсе беше
По-яростна от смъртта
Сладостта на разложението
Реалист съм искам
Невъзможното
Останките на Троцки (2017)
We have to live this dead reality, this mad transition, in the same way as we lived prison, as a strange and ferocious way of reaffirming life.
Antonio Negri
дори когато не работя
аз работя
имаше предвид
рентата
vs. archives 