Няма нужда да спечелваш небето, за да му се насладиш,
две тела под палмите струват колкото първата
двойка,
омразната двойка, бележеща разделението.
Райска музо, бди над любовниците!
Не желаем небесни чинове, искаме земни
присъствия,
да бди над нас земята, да ни осенява желанието,
за щастие не носим небето в потока на кръвта си,
само усещаме физическата му реалност
посредством богоявлението на дъжда, барабанящ
по главите ни.
Нощта е манго, ананас, жасмин,
нощта е дърво, вплело се в друго без да мърда
клоните си,
нощта е парфюмиран шамар на бузата на
звяра;
стерилизирана нощ, нощ без души в мъки,
без памет, без история, антилска нощ;
нощ, прекъсната от европееца,
неизбежния минаващ персонаж, оставил прочутото си лайно,
най-много това, петстотин години, въздишка в ротирането на
антилската нощ,
израстък, буца, надвита от миризмата на антилската нощ.
Няма значение дали е процесия, конга,
маскарад, парад.
Нощта нахлува с миризмата си и всички искат да се съвъкупяват.
Миризмата умее да съдира маските на цивилизацията,
знае, че мъжът и жената ще се срещнат без грешка под
палмите.
Райска музо, бди над любовниците!
Поезия единствено и само на устата като слюнка:
Моминска вратига, восъчно цвете, цвете на юката.
Микроскопична поезия:
Сълзи на Йов, сълзи на руселия, сълзи на купидон.
Ала пада нощта над поезията и формите
омекват.
На този остров първото нещо, което нощта прави, е да пробуди
обонянието:
Всички ноздри на всички носове бичуват въздуха
търсейки невидимо цвете;
нощта подема да меле хиляди венчелистчета,
нощта се покрива с паралели и меридиани на миризми,
телата се откриват едно друго в миризмата,
познават се в единствената по рода си миризма, която нощта ни знае
как да предизвика;
миризмата е диригентската палка на ставащото през нощта,
миризмата встъпва на дансинга, притиска се в гуирото,
миризмата излиза от устите на музикалните инструменти,
каца на краката на танцуващите,
кръгът на присъстващите разкъсва, поглъща количества миризми,
отваря вратите и двойките се присъединяват към нощта.
Не мъж и жена лице с лице,
а очертанието на мъж и жена лице
с лице
навлизат безтегловни в любовта,
Нютон, засрамен, се спасява с бяг.
Токачката изврещява, за да се подхване angelus-ът:
abrus precatorius, anona myristica, anona palustris.
Растителна литания без отвъд се надига
под цъфналите арки на любовта:
Карамфилово дърво, eugenia fragrans, eugenia plicatula.
Раят и адът се взривяват и само остава земята:
Свещен фикус, блестящ фикус, ficus suffocans.
Земята, пораждаща во веки веков:
Panicum colonum, panicum sanguinale, panicum
maximum.
Споменът за една естествена некодифицирана поезия спохожда
устните ми:
Дърво на поета, дърво на любовта, дърво на разума.
Изведнъж пладнето потегля,
потегля вътре в самото себе си,
екстатичното пладне помръдва, олюлява се,
пладнето започва да се надига от газове,
шевовете му заплашват да се пръснат,
пладнето без култура, без център на тежест, без трагедия,
пладнето, пикаещо нагоре,
пикаещо в обратна посока на великото изпикаване
на Гаргантюа от кулите на Нотр Дам,
и всички тези истории, прочетени от островитянин, незнаещ
що е изпълнен с решимост космос.
Ала пладнето се разрешава в залез и светът добива
профил.
В светлината на здрача листото цекропия приглажда
кадифето си,
сребристото му опако е първото огледало.
В този сетен час зеницата се разширява, простира се като свят
добива очертания
докато покрие листото.
Тогава звярът обхожда с окото си формите
посети на хълбока му
и мъжете, проснати върху гръдта му.
Това е часът за съглеждане на реалността по тези земи.
Цял народ може да умре от светлина както се умира от чума.
По пладне гората се населява с невидими хамаци
и, проснати, мъжете приличат на окапали листа, отнасяни
от металически води.
В този час никой не успява да произнесе най-любимото
име,
нито да вдигне ръка да погали гърда;
в този час на рака един чужденец, пристигнал от далечни
брегове
би попитал всуе какви планове имаме
или колко хора умират от тропически болести
на този остров.
Никой не би му обърнал внимание: дланите обърнати
нагоре,
ушите, запушени от тапите на леността,
порите, задръстени от калта на елегантно отегчение
и смъртоносното храносмилане на минали слави.
Къде на това небе без облаци да откриеш гръмотевица
чийто трясък да разпори от горе до долу тъпанчето на
спящите?
Коя палеолитна мида ще пръсне с хрипливия си рог
тъпанчето на спящите?
Човеци-миди, човеци-раци отшелници, човеци
-тунели.
Народе мой, тъй млад, ти не умееш да създаваш ред!
Народе мой, божествено реторичен, ти не умееш да разказваш!
Като светлината или детството ти още нямаш лице.
Трябва да се покрива кожата! Трябва да се покрива!
Ала напредващата светлина нахлува
перверзно, косо, перпендикулярно
светлината е огромна вендуза, изсмукваща сянката
и ръцете бавно се надигат към очите.
Най-неизповедимите тайни се изричат:
светлината движи езиците,
светлината движи ръцете,
светлината се сгромолясва върху фруктиера с гуаяви,
светлината се сгромолясва върху черни и бели
светлината удря самата себе си,
движи се насам-натам конвулсивно,
започва да се взривява, пръсва, раздира,
светлината се заема с най-ужасяващото осветяване,
светлината започва да ражда светлина.
Дванайсет по пладне е.
Смутено един народ избягва от собствената си кожа
унасяйки се с виделината
мълниеносна дрога, способна да предизвика смъртен сън
в красивите очи на мъже и жени,
в огромните и сумрачни очи на тези хора
кожата пристъпва към незнайни странни ритуали.
В този час тя се простира като шосе
и хапе собственото си ограничение,
кожата почва да крещи като някоя луда, като свиня
угоена
кожата се опитва да покрие бледостта си с палмови листа,
с паяжинеста кожица на палма, носена разсеяно от вятъра,
кожата яростно се покрива с папагалчета и питахая,
абсурдно се крие под мрачни листа табак
и остатъци на легенди сумрачни,
и щом остане от нея само тъмна топка,
ужасяващата кокошка снася ослепителнобяло яйце.
Но какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Дневните задачи се увиват около врата на хората
докато млякото безнадеждно се излива.
Какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Със смъртоносен лукс секачите откриват с мачете големи
просеки в гората,
тъжна до смърт игуана бароково скача в тръба
от кръв,
секачите, зареждайки пълнители светлина, постепенно
помрачняват
докато придобият цвета на египетско подземие.
Кой може да очаква милост в този час?
Блестящата диря на съновидение, зле видяло бял свят,
карнавал, започващ с крясъка на петела,
мъглица, покриваща с леден маскарад скандала
на саваната,
всяка палма, изливаща се нагло в зелена
игра на води,
продупчват с нажежен триъгълник гърдите
на първите водоносачи
и водният стълб запраща парата си в лицето на слънцето
съшито от петел.
Това е ужасният час.
Това, което разкъсва мъглата, се оттегля
към най-ниската част на блатата,
и кайман го проследява с услада в окото.
Това е ужасният час.
Последното възсияване на светлината от кладата
блъсва конете в калта.
Това е ужасният час.
Като метеор ужасяващата кокошка пада
и всичко живо си пие кафето.
