vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Анти-Орфей

 

Пускам слухове
Че напускам

Някой забеляза ли
Отсъствието ми

 

 

 

 

 

Анти-Орфей. Посткомунизъм и шизофрения

 

Публикувам непремълчано орфеев комплекс
В броя си на вестник който съм напуснал
Едновременно с напускането на фейсбук
Два пъти на първа страница работя
(Работя за без пари)

Сътруднича на сп. орфей
На председателя на сбп члена
На цк на бкп орфика от епохата
На възродителния процес
(Платена публикация)

Време ми е мисля
За златен орфей

 

 

 

 

 

Мирният преход това е

 

власт на червената буржоазия
плюс колаборация на съвкупната
фондационна десница

 

 

 

 

 

Юмручното право на свободата

 

Аз съм маргинално
Педалче от предградията
Ти горд екземпляр революционно
Настроено дете на червената
Оборищна буржоазия

Ти си господаря
Аз съм роба научих си
Урока твоя бог е хегел
Чакам моя сад

 

 

 

 

Вирхилио Пиньера „Животът на Флора“

 

Ти имаше големи крака и изтрити накриво токове.
Тури си цветето. Чакай малко, тръгваме заедно напът.

Ти имаше големи крака. Каква тъга се носи из въздуха!
Кой си хапеше опашката? Кой възпяваше тоя въздух?

Ти имаше големи крака, скъпа приятелко, на сухо оставена.
Голяма светлина извираше от теб. От краката ти, викам, извираше
и без никой да се усети те засмука нищото.

Голям шум се носеше от стаята ти. Кво става с Флора?
Нищо, само големите й крака изпълват цялото пространство.
Да, владееше те неизмеримата горчивина на обувка някоя.

Насам натам се мотаеше между две нажежени ютии:
Флора, само внимавай, че краката ти са тъй големи
Че магазина за обувки те наема да излага на показ огромните си калъпи.

Флора, колко пъти обикаляше квартала
молейки за малко олио и блясъка на луната правеше магии.
Изведнъж двете ти чудовища скачаха на леглото
чудовищата ти, ужасени от хлебарка.

Флора, червените ти чорапи висят като езици на обесени.
Тия сиракинчета на що за крачища ще се наденат? Къде ще иде чифта ти последен?

Виж, Флора: краката ти не се побират в реката, дето води в нищото
в онази страна дето няма големи крачища, нито малки ръце, ни обесени.
Ти искаше да думкат тъпана, за да се спуснат птици
птици, пеещи напосред пръстите ти, докато тъпана ечеше.

Свиреп вятър надипля коравостта на ходилата ти
всичко, минаващо през главата ти, додето ютията те превива.

Флора, ида да те придружа до последния ти пристан.
Ти имаше големи крака и изтрити на криво токове.

 

1944

 

 

 

 

 

Из „Пепелта на Грамши“ на Пиер Паоло Пазолини

 

Non è di maggio questa impura aria
che il buio giardino straniero
fa ancora più buio, o l’abbaglia

con cieche schiarite…

 

Не е майски този нечист въздух
който прави тази тъмна и чужда градина
още по-тъмна или пък заслепява

със слепи проблясъци…

 

 

 

 

 

Из „Пепелта на Грамши“ на Пиер Паоло Пазолини

 

Mi chiederai tu, morto disadorno,
d’abbandonare questa disperata
passione di essere nel mondo?

 

Нима ще поискаш, умрял без украса
да изоставя тази безнадеждна
страст да съм в света?

 

 

 

 

 

Пиер Паоло Пазолини „Пепелта на Грамши“ (откъси)

 

Не е майски този нечист въздух
който прави тъмната и чужда градина
още по-тъмна или пък заслепява

със слепи проблясъци…

…………………………………………………………………..

Разлива смъртоносен мир
лишен от любов като съдбите ни

сред старите стени този есенен
май. В него сивотата на света
краят на десетилетието, явяващ ни

приключило насред останки, дълбокото
наивно усилие да се пренаправи живота.
Тишината прогнила и безплодна…

…………………………………………………………………..

Ти млад, през онзи май, когато грешката
бе още живот, през онзи италиански май
добавящ към живота поне плам

…………………………………………………………….

Като бедните беден, вкопчвам се
като тях в унизителни надежди
като тях, за да живея, се боря

всеки ден…

……………………..

на животинското дъно
Авторитет и Анархия…

…………………………………………..

И усещаш как в онези далечни
същества, които – живи – крещят, смеят се
в колите си, в тези мизерни огромни

кооперации, където се потребява неверния
и експанзивен дар на съществуването –
този живот не е друго освен побиващи тръпки,

телесно, колективно присъствие.
Усещаш липсата на всяка истинна
религия; не живот, а оцеляване –

може би по-радостно от самия живот – подобно
на народ от животни, в чийто таен
оргазъм няма друга страст

освен всекидневната работа

……………………………………………………….

Диадеми светлина, които чезнат
проблясващи и студени с тъга
почти на море… Малко остава до вечеря

блестят редките квартални автобуси
с гроздове работници по вратите

……………………………………………………………….

Нима ще поискаш, умрял без украса
да изоставя тази безнадеждна
страст да съм в света?

……………………………………………………………….

Напускам това място, оставям те в свечеряването
макар и тъжно, тъй сладко спускащо се
за нас, живите, с восъчната светлина

……………………………………………………………………..

Животът е шумолене, и тези
изгубени в него, ведро го губят
щом им изпълни сърцето – тук

окаяни се наслаждават на вечерта – и в тях
обезоръжени, с мощ за тях митът
се възражда… Ала аз, със съзнаващото сърце

на откриващ живот само в историята
ще мога ли някога пак да се трудя с чиста
страст, знаейки, че нашата история приключи?

 

 

 

 

 

 

Из „Пепелта на Грамши“ на Пиер Паоло Пазолини

 

Spande una mortale
pace, disamorata come i nostri destini,

tra le vecchie muraglie l’autunnale
maggio. In esso c’è il grigiore del mondo,
la fine del decennio in cui ci appare

tra le macerie finito il profondo
e ingenuo sforzo di rifare la vita;
il silenzio, fradicio e infecondo…

 

Разлива смъртоносен мир
лишен от любов като съдбите ни

сред старите стени този есенен
май. В него сивотата на света
краят на десетилетието, явяващ ни

приключило насред останки, дълбокото
наивно усилие да се пренаправи живота.
Тишината прогнила и безплодна…

 

 

 

 

 

Из „Пепелта на Грамши“ на Пиер Паоло Пазолини

 

È un brusio la vita, e questi persi
in essa, la perdono serenamente,
se il cuore ne hanno pieno: a godersi

eccoli, miseri, la sera: e potente
in essi, inermi, per essi, il mito
rinasce… Ma io, con il cuore cosciente

di chi soltanto nella storia ha vita,
potrò mai più con pura passione operare,
se so che la nostra storia è finita?

 

Животът е шумолене, и тези
изгубени в него, ведро го губят
щом им изпълни сърцето – тук

окаяни се наслаждават на вечерта – и в тях
обезоръжени, с мощ за тях митът
се възражда… Ала аз, със съзнаващото сърце

на откриващ живот само в историята
ще мога ли някога пак да се трудя с чиста
страст, знаейки, че нашата история приключи?