1. Фундиращият парадокс на съвременната българска поезия е случването на нейните върхови постижения, свързани с имената на Златомир Златанов и Ани Илков, не през десетилетието на освободените енергии на „възвишената политическа епоха”, а през застоя на късния развит социализъм.
2. Черпенето на ресурс от поезията на 80-те, от една страна, и първоначалната политическа енергия, от друга, позволиха на 90-те да асимилират постмодернизма без отказ от естетиката на възвишеното като трансмисия между литературното и политическото.
3. Отливът на енергиите на социалната промяна оголи опортюнистичните и инструментални подмоли на постмодернизма. След Зверовете на Август (1999), диагностицирали изчерпването на възвишения залог на политическото (и политическия залог на възвишеното), българският постмодернизъм се институционализира на практика без остатък академично и пазарно като литературно статукво.
4. Набелязалото се през втората половина на 90-те изчерпване на бъдещето в миналото на поезията на 80-те ни отведе в един свят без звездно небе над нас и морален закон вътре в нас. Един свят, лишен едновременно от етико-политическа и космологична страст. Един свят на буржоазния интериор, разраснал се до всеобхватен глобален мол.
5. Литературноисторическият разказ, автомитологизиращ постомодернизма като епохалната промяна, случила се през 90-те, междувременно е официалната версия на настоящото статукво.
6. Постмодернизмът на 90-те беше всъщност тривиализация на поезията на 80-те. Постмодернизмът на 10-те беше и продължава да бъде комерсиализация и официализиране на поезията на 90-те.
7. Върховите постижения на съвременната българска поезия, случили се през 80-те, са бъдеще в миналото на съвременната българска поезия, очакващо своите бъдещи читатели и поети.
vs. archives 