vs. archives

Мъже, издигнали каменни знаци, кръстили носове!
Мъже, търгували за първи път с чернокожи!
Първи, продавали роби от нови земи!
Първи, изтръгнали европейския спазъм от безмълвните негърки!
Докарали злато, мъниста, ароматна дървесина, стрели
От склонове, залети от буйна зелена растителност!
Мъже, плячкосвали мирни африкански селища,
Обърнали в бяг тези раси с оръдеен тътен,
Убивали, ограбвали, изтезавали, спечелили
Наградите на Новото на този, дето с наведена глава
Щурмува загадката на нови морета! Хей-хей-хей-хей-хей!
Всички вас в един, всички вас във всички вас като един,
Всички вас, омесени, кръстосани,
Всички вас, оцапани в кръв, жестоки, мразени, изпълващи с ужас, свещени
Поздравявам ви, поздравявам ви, поздравявам ви!
Хей-хей-хей-хей хей! Хей хей-хей-хей! Хей-хей-хей хей-хей-хей хей!
Хей-лахо-лахо-лаХО-лаха-а-а-а а!

Хора с кепета с козирки! Хора с плетени пуловери!
Хора с избродирани котви и скръстени знамена на гърдите!
Хора с татуси! Хора с лули! Хора на перилата на борда!
Хора, тъмни от толкова слънце, изсушени от толкова дъжд,
С ясни очи от толкова необятност,
С решителни лица от толкова шибали ги ветрове!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
Мъже, видели Патагония!
Мъже, заобиколили Австралия!
Наситили погледи с крайбрежия, дето никога няма да видя!
Слезли на суша в земи, дето никога няма да стъпя!
Купували груби изделия в поселения на носове на пущинаци!
Правещи всичко това все едно не е нищо,
Все едно е естествено,
Все едно това е животът,
Все едно дори не изпълнявате съдба!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
Мъже на днешното море! Мъже на отминалото!
Ковчежници! Роби на галери! Участници в битката край Лепанто!
Пирати от времето на Рим! Мореплаватели от Древна Гърция!
Финикийци! Картагенци! Португалци, запратени от Сагреш
В необятното приключение, в Абсолютния Океан да реализирате Невъзможното!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей хей-хей!

Хей, моряци, надзираващи марсела! Хей, екипажи, лоцмани!
Мореплаватели, корабоплаващи, морски вълци, авантюристи!
Хей, капитани! Мъже на кормилото и на мачтите!
Мъже, спящи в грубо сковани каюти!
Мъже, спящи с Опасността, дебнеща през илюминаторите!
Мъже, спящи със Смъртта за възглавница!
Мъже на юта, мъже на мостика, оглеждащи
Необятния необят на необятното море!
Хей, оператори на подемни кранове!
Хей, отговарящи за свиване на платната, огняри, стюарди!
Мъже, товарещи в трюмовете!
Мъже, навиващи тросовете на палубата!
Мъже, лъскащи метала на люковете!
Мъже на кормилото! Мъже на машините! Мъже на мачтите!
Хей, хей, хей, хей, хей, хей, хей!

При тези мисли – изпадам в ярост! При тези мисли – изпадам в бяс!
При мисълта за теснотата на живота ми, изпълнен с потиснатост,
Изневиделица, трептяща, излязла от орбитите,
С разгонени, широки, необуздани махове
На разгорещеното кормило на въображението ми,
Свистейки, съскайки, изригвайки шеметно, залива ме
Мрачната садистична похот на кънтежа на морския живот.

Както и да е, накъдето и да е – само да отпътувам!
Да се махна оттук през вълни, през опасности, през морета –
В Далечината, Навън, в Абстрактното Разстояние,
През неопределеното, през тайнствени дълбоки нощи,
Носен като прахоляк от ветровете, от бурите!
Да се махна, да се махна, да се махна веднъж завинаги!
Цялата ми кръв беснее за криле!
Цялото ми тяло се мята напред!
Въображението ми прелива навън като придошли води!
Катурвам, рева, хвърлям се презглава!…
Пръскат се на пяна желанията ми
И плътта ми е вълна, разбиваща се в скали!

Дочувам те тук, сега и се пробуждам за всичко.
Вятърът разтриса. Утрото възхожда. Става горещо.
Усещам как се зачервява лицето ми.
Зениците на съзнанието ми се разширяват.
Екстазът в мен се надига, нараства, напредва
И със слепия шум на уличен бунт заявява за себе си
Разгорещеното въртене на кормилото.

Надигащ глас повик,
В чийто плам, в чийто бяс кипват в мен
Във взривоопасна смес всичките ми копнежи,
Самата досада се превръща цялата в динамизъм!…
Апел, отправен към кръвта ми,
От отминала любов, неизвестно къде, която се завръща
Още изпълнена със сила да привлича и влече,
Още способна да ме накара да мразя този живот
Сред физическата и психическа непроницаемост
На реалните хора, с които живея!

Ти, английски моряко, Джим Барнс, приятелю, ти ме научи
На този прадревен английски вик,
Дето тъй дълбоко завлича
Сложни души като моята
В тъмния повик на водите,
Нечувания глас, живеещ във всички морски неща,
Гласа на корабокрушенците, далечните пътувания, опасните прекосявания,
Този твой английски вик, превърнат във всеобщ в кръвта ми,
Без форма на крясък, без човешка форма, без глас,
Този страховит крясък, дето сякаш отеква
Из пещера, чийто свод е небето,
И сякаш повествува за всички зловещи неща,
Дето дебнат в Далечното, в Морето, Нощем…
(Винаги сякаш викаше някаква шхуна,
Правеше от големите си загрубели тъмни ръце
Рупор и надаваше вик:

Ахо о-о о-о-о-о-о о-о о – – – – ииии…
Шхууна ахо-о-о о-о-о-о – – – – ииии…)

Завладява ме малко по малко възторгът на морските неща,
Проникват в мен физически кеят и неговата атмосфера,
Вълнението на Тежу преплисва през сетивата ми
И започвам да сънувам, започвам да се обгръщам в съня на водите,
Трансмисиите на душата ми започват да се задвижват
И ускорението на кормилото в мен ме разтриса.

Призовават ме водите,
Призовават ме моретата,
Призовават ме, надигайки телесен глас, далечините,
Всички морски епохи, преживени в миналото, призовават.

Океанските лайнери, кораби за превоз на въглища, платноходи!
Все по-редки са – горко ми! – платноходите по моретата!
И аз, който обичам модерната цивилизация, аз, който целувам с душата си машините,
Аз, инженерът, аз, човекът на цивилизацията, аз, училият в чужбина,
Бих искал да виждам пред себе си само платноходи и дървени кораби,
Да не знам за никакъв друг живот, освен за древния в моретата!
Защото древните морета са Абсолютното Разстояние,
Чистата Далечина, свободна от тежестта на Настоящото…
О, как всичко тук ми напомня за този по-добър живот,
Тези морета, по-големи, защото се пътуваше по-бавно.
Тези морета, загадъчни, защото се знаеше по-малко за тях.

Всеки параход в далечината е отблизо платноход.
Всеки далечен кораб, забелязан току-що, е кораб в миналото, видян отблизо.
Всички невидими моряци на борда на кораби на хоризонта
Са видимите моряци от времето на старите кораби,
От бавното ветроходно време на опасните мореплавания,
От времето на дървото и лена на пътувания, траещи месеци.

Някъде по реката отеква откъслечна свирка.
Тресе се вече под краката ми пода на моята психика.
Кормилото в мен ускорява все повече движението си.

Океански лайнери, пътувания, неизвестното-местонахождение
На Еди-кой-си, моряк, наш стар познат!
Славата някой, с когото сме имали вземане-даване,
Да се е удавил край остров в Тихия океан!
Ние, дето го познаваме, ще съобщим това на всички
С оправдана гордост, с невидимата вяра,
Че всичко това има един по-красив и дълбок смисъл
От просто неговият кораб да потъне
И дробовете му да се изпълнят със вода!