Но страшно е как във безкрая
Пръсва на всички страни Живия Бог.
Защото и от лицето
На скъпи приятели да се лишиш
И надалеч през планини да идеш
Сам, дето двойно
Познат единогласно
Бе небесният дух. И не бе предречено, ами
За къдрите ги сграбчи на мига,
Когато внезапно към тях,
Отдалечавайки се той назад погледна
Богът, заветни думи казвайки,
За да ги държи на златни нишки
Вързани за вбъдеще,
Злото назовавайки, те си подадоха ръце
(да се продължи)
Сега, когато той, отивайки си,
Още веднъж яви им се.
Защото угаси сега денят на слънцето
Царственият и строши
На отвесните лъчи на пладнето
Скиптъра, божествено страдайки, сам –
Тъй като да се завърне трябва
В уреченото време. Добре не би
Било и закъсняло, рязко скъсвайки, без вярност
Делото на хората. И радостта бе
Оттук насетне
Да се живее в обичащата нощ и да запазиш
В очите простодушни, без да сваляш поглед,
Бездните на мъдростта. И свежо зеленеят
Дълбоко в планините образите живи също
(да се продължи)
Ала те скърбяха, когато вече
Настъпи вечер, в почуда,
Че решения велики узряваха в душата
На мъжете, но те обичаха под лъчите слънчеви
Живота и не искаха да се лишат
От лицето на Господа
И на родината. Вкарано с млат
Бе това като огън в желязото и вървеше
До тях сянката на любимия.
Затуй прати им той
Духа, воистина се потресе
Домът и Господната буря отекваше,
Далечно гърмейки, връз
Глави пeредчувстващи, щом, в тежък размисъл
Събрани заедно бяха героите на бъдно мъченичество
(да се продължи)
Окъпани в пяна шумят край портите на Азия
Кръстосващи в простора
На несигурната морска равнина
Лишени от сянка пътища,
Ала морякът знае островите.
И тъй като бях чувал,
Че един от близките
Е Патмос,
Силно възжелах
Там да спра и там
Да пристъпя към сумрачната пещера.
Защото не е като Кипър,
Богатия на извори, или
Някой от другите острови –
Разположен гордо е Патмос,
Но гостоприемен
В по-беден дом
При все това е той
И щом от корабокрушение или жàлейки
За родина или отишъл си приятел
Там доближите някой,
Той слуша благосклонно и чедата му –
Гласовете на горещата дъбрава
И дето пясъчно е и напукано
Лицето на полята – пригласят:
Те слушат чужденеца и с любов отекват
На жалбите му. Така погрижи се
Островът някога за любимеца на Бога,
Ясновидеца, в блажена младост
Последвал
На всевишния Сина, с него неразделен, защото
Повелителят на бурите обичаше на ученика
Простодушието и бдителният юноша съзираше
На Господа лицето тъй отчетливо,
Когато в тайната на лозето те
Седяха заедно в часа на пира
И великодушно, смъртта предчувствайки спокойно,
Тъй Господа говореше и последната любов, защото никога достатъчно
Не му било е да свидетелства за благото
На думите в онези дни и да разтушва, тъй като
Провиждаше гнева световен.
Защото всичко е добро. След туй умря той. Много има
За казване и за смъртта му. И те видяха как победно гледаше,
Най-радостния до последно видяха близките до него
Последвал
На всевишния Сина, с него неразделен, защото
Повелителят на бурите обичаше на ученика
Простодушието и бдителният мъж съзираше
На Господа лицето тъй отчетливо,
Когато в тайната на лозето те
Седяха заедно в часа на пира
И великодушно, смъртта предчувствайки спокойно,
Тъй Господа говореше и последната любов, защото никога достатъчно
Не му било е да свидетелства за благото
На думите в онези дни и да разтушва като
Провиждаше гнева световен.
Защото всичко е добро. След туй умря той. Много има
За казване и за смъртта му. И те видяха как победно гледаше,
Най-радостния до последно видяха близките до него
(да се продължи)
Но гостоприемен
В по-беден дом
При все това е той
И щом от корабокрушение или жалейки
За родина или отишъл си приятел
Там доближите някой,
Той слуша благосклонно и чедата му –
Гласовете на горещата дъбрава
И дето пясъчно е и напукано
Лицето на полята – пригласят:
Те слушат чужденеца и с любов отекват
На жалбите му. Така погрижи се
Островът някога за любимеца на Бога,
Ясновидеца, в блажена младост
(да се продължи)
Окъпани в пяна шумят край портите на Азия
Кръстосващи в простора
На несигурната морска равнина
Лишени от сянка пътища,
Ала морякът знае островите.
И тъй като бях чувал,
Че един от близките
Е Патмос,
Силно възжелах
Там да спра и там
Да пристъпя към сумрачната пещера.
Защото не е като Кипър,
Богатия на извори, или
Някой от другите острови –
Разположен гордо е Патмос
(да се продължи)
В дворчето на старото читалище
преди да го дадат под наем на ресторант
не си спомням защо освен че беше за първи път
денем сам кубинския ром и калвадоса още бяха евтини
питиета за студенти и докери
Близо е
И мъчен за схващане Богът.
Където обаче дебне опасност, пораства
Също спасяващото.
Обитават в мрака
Орлите и безбоязнено преминават
Синовете на Алпите над бездната
По мостове виснали леко.
Защото околовръст са струпани
Върховете на времето, и най-обичните
Тъй близо живеят, изнемогвайки навръх
Най-разделени планини –
Вода невинна дай ни
О, криле ни дай, с най-верен усет
Да преминем оттатък и да се завърнем.
Тъй свидетелствах, когато грабна ме
По-ненадейно, отколкото съм предполагал
И далеч, където никога
Да стигна не очаквах, дух един
От насред дома ми. Дремеха
Във сумрака, щом почна пътешествието
Сенчеста гората
И тъй желаните копнежнно ручеи
На родината. Не разпознавах аз страните,
Но скоро, в блясък свеж,
Загадъчната
Златно окадена, разцъфна –
Нараствайки стремително
Със крачките на слънцето,
Димейки ароматно с хиляди била –
Пред мен разцъфна Мала Азия и заслепен потърсих
Нещо, дето да познавам, защото непривикнал
Бях на ширнали се улици, където отвисоко
От гребена на Тмол шурти надолу
Златоткан Пактол,
На Тавър хребетите и Месогис възвисяват се,
И от цветя в градините обсипан
Тих пламък. Под слънчевата светлина обаче
Високо възсиява сребърният сняг.
И тъкан на безсмъртния живот
На недостъпни недосегнати стени
Прадревен расте брашлян и покоят се
На живите колони на кедрите и лаврови дървета
Тържествените,
Съградените божествено дворци.
(да се продължи)
Пред мен разцъфна Мала Азия и заслепен потърсих
Нещо, дето да познавам, защото непривикнал
Бях на ширнали се улици, където отвисоко
От гребена на Тмол шурти надолу
Златоткан Пактол,
На Тавър хребетите и Месогис възвисяват се,
И от цветя в градините обсипан
Тих пламък. Под слънчевата светлина обаче
Високо възсиява сребърният сняг.
И тъкан на безсмъртния живот
На недостъпни недосегнати стени
Прадревен расте брашлян и покоят се
На живите колони на кедрите и лаврови дървета
Тържествените,
Съградените божествено дворци.
(да се продължи)
