vs. archives

Завръщат ли се жерави към теб и търсят ли към твоите
Крайбрежия отново пътя корабите? Облъхват ли желани
Ветрове умиротворените води и припича ли делфинът,
Подмамен от дълбокото, под нова светлина гърба си?
Цъфти ли Йония? Времето сега ли е? Защото винаги напролет,
Когато живите сърцето обновяват си, и първата
Любов на хората пробужда ги и споменът за златни времена –
При тебе идвам аз и поздравявам те в тишината ти, Прадревни!

(да се продължи)

Знак сме ние без тълкуване,
Лишени от болка и почти
Езика си на чужбина изгубили.

Зрели са, потопени в огън, възврели
Плодовете, вку̀сени на земята, и закон е,
Подобен на змии, пророчески,
Всичко да си отиде, сънувайки, връз
Хълмовете небесни. И много е,
Като на раменете
Бремето на провала,
Подлежащото на удържане. Ала зли са
Пътеките. Защото безправно
Като коне, юздите разкъсали, запрените
Елементи и старите
Земни закони се пръсват. И винаги
Необузданото дири копнежът. Много обаче е
За удържане. И верността нужда е.
Ала напред и назад не искаме ние
Да гледаме. Да се оставим да ни люлее
Като лодка клатеща се морето.

(да се продължи)

От североизток вее
Любимият измежду ветровете
За мен, защото пламенен дух
И плаване леко той обещава на моряците.
Иди сега обаче и поздрави
Красивата Гарона,
И на Бордо градините
Там, дето по стръмния бряг
Вие се пътечката и в реката
Дълбоко се урва потокът, обаче над тях
Оглеждат се изящни двойки
От дъбове и бели тополи.

Това още помня добре и как
Широките чела склонява
Брястова гора над воденицата,
В двора обаче расте смокиново дърво.
По празници минават
Смуглите жени оттам
Пристъпват по коприна,
През мартенските дни,
Когато нощ и ден се изравняват,
По умиротворените пътеки,
Натежал от златни сънища,
Минава приспивно полъх.

Ала нека догоре
С тъмна светлина напълни
Някой за мен благоуханната чаша,
За да отдъхна; защото сладък
Ще е под сенките унесът.
Не е добре
Бездушно от смъртни
Помисли да си изпълнен. Ала добро е
Разговорът и да изкажеш
Съкровените мисли, да чуеш много
За дни на любовта,
И за дела сполитащи.

Къде обаче са другарите? Белармин
И неговите спътници? Някои
Боят се да възлязат до извора;
Но богатството води началото си
От морето. Те,
Подобно на художници, сбират в едно
Красотата на земята и не презират
Крилатата бран, и
Да обитават сами, години наред, под
Обезлистена мачта, където не проблясват нощем
Празничните светлини на града,
И няма струнна песен и танц извиращ от сърцето.

Сега обаче при индийците
Мъжете се запътиха,
Оттам, отдето от облъхнат нос,
От склонове с лозя, където долу
Тече Дордона,
И слята с пищната
Гарона с морска шир
Изливат се. Ала отнема
И дарява памет морето,
А любовта неотстъпно впива очи,
Пребъдващото обаче е дело на поетите.