Смутът е, ужасът е, обилието е,
девствеността е, която почва да се губи.
Гниещото манго в речното корито помрачава разсъдъка ми
и се покатервам на най-високото дърво, за да падна като плод.
Нищо не може да спре това тяло, предназначено за копитата на конете,
приклещено в смут между поезията и слънцето.
(да се продължи)
Телата в тайнствения тропически дъждец,
в дневния дъждец, в нощния дъждец, винаги в дъждеца,
телата, отварящи милионите си очи,
телата, над които властва светлината, се свиват
пред убийството на кожата,
телата, поглъщащи лакомо приливи светлина, избухват като огнени слънчогледи
над недвижните води,
телата във водите като угаснали въглени в дрейф към морето.
(да се продължи)
Белите зъби, перфориращи нощта
и също изгладнелите зъби на китайците, очакващи сутрешната закуска
след християнското вероучение.
Все още тези хора може да се спасят от небето,
понеже в ритъма на химните девиците поклащат ловко
фалосите на мъжете.
Поривиста вълна нахлува в обширния салон на коленопреклоненията.
Никой не мисли да умолява, да благодари, да бъде благодарен, да свидетелства.
Светостта изпуска въздуха с гръмък смях.
Нека католическите символи на любовта бъдат първите предмети, които опипам,
за щастие не познаваме сладострастието и френската ласка,
не познаваме съвършения епикуреец и жената октопод,
не познаваме стратегическите огледала,
не умеем да носим сифилиса с умиротворената елегантност на лебеда,
не знаем, че много скоро ще пристъпим към смъртоносните елегантности.
(да се продължи)
Кой може да се смее върху тази мрачна скала за клане на петли?
Кой принадлежи на себе си, когато клавесът почуква?
Кой презира да се удави в неопределимия пламък на фламбояна?
Юношеската кръв пием в изящните чаши за горещ шоколад.
Сега не минава тигър, а неговото описание.
(да се продължи)
Кой може да се смее върху тази мрачна скала за клане на петли?
Нежните негри отмерено замахват с камите си.
Като плод на гуанабано сърцето бива пронизано без престъпление.
Ала прекрасният бриз напуска короните на палмите.
Една ръка върху китарата извиква злокобния цвят на звездната ябълка
по-гланцова от огледало в хлада преди зазоряване –
ала прекрасният бриз напуска короните на палмите.
Ако потопиш пръсти в пулпа й, ще повярваш в музиката.
Майка ми я ужили скорпион като беше бременна.
(да се продължи)
Първите акорди и древността на този свят:
свещенодействайки една негърка и една бяла – и извиращата течност.
За да се натъжа, мириша се под мишниците.
В тази страна, в която няма диви животни.
Мисля за конете на конкистадорите, покриващи кобилите,
мисля за непознатото звучене на песента на аборигените,
изчезнала за вечни времена,
със сигурност трябва да положа усилия с цел изясняване
на първия плътски контакт в тази страна и първия покойник.
Всички стават сериозни, когато тимпанът открива танца.
Само европеецът четеше картезианските медитации.
Танцът и островът, обкръжен от всички страни от водите:
пера на фламинго, кости от каракуда, връзки босилек, семки от агвиат.
Новата тържественост на този остров.
Родино моя, тъй млада ти не можеш да дефинираш!
(да се продължи)
Пристигнах, когато даваха чаша ракия на страхотната девственица,
когато поливаха пода с ром и краката приличаха на копия,
точно когато тяло върху леглото можеше да изглежда безсрамно,
точно в момента, в който никой не вярва в Бог.
(да се продължи)
Метала на залеза се излива
В улея паметника левски ботевградско шосе
С рокерския мотор на обущар от подуенския възел
Ти потъваш в още бялата светлина нагоре по пътя
Свободен след работно време свободен
В обущарската работилница в свят на роби
На поточните линии на производства услуги потребление
На изхвърлянето без грижа за вече направеното
Нагоре по пътя към следващото разрушено кино
На детството за да се построи поредния мол надвиснал
Над паметника на апостола изяждащ поредната
Останка памет утре сутрин
Отново ще видя паркирания пред обущарницата
На възела мотор на обущаря анархист.
24.VІ. Преди стиховете прочетох няколко програмни изречения. С тези звукови стихотворения се отказваме изцяло от езика, развален от журнализма и станал невъзможен. Оттегляме се в най-вътрешната алхимия на словото, отказваме се и от самото слово и така запазваме за поезията последната й най-свята сфера. Отказваме се да правим поезия втора ръка – т.е. да заимстваме думи (да не говорим за изречения), които не сме изобретили чисто нови за собствена употреба.
(да се продължи)
Изобретих нов вид стихове, „стихове без думи“ или „звукови стихотворения“, в които балансирането на гласните се преценяваше и разпределяше единствено с оглед на стойностите на изходната поредица. Първите стихове от този вид прочетох тази вечер*. За целта си конструирах специален костюм. Краката ми стояха в стълбовиден цилиндър от синьобляскав картон, който стройно се издигаше до хълбоците ми, така че дотам изглеждах като обелиск. Върху това носех една огромна, изрязана от мукава яка, облепена отвътре с яркочервена хартия, а отвън – със златна, закрепена на шията по такъв начин, че можех чрез повдигане и отпускане на лактите да я движа като криле. На главата ми се мъдреше шаманска тиара – цилиндрична, висока, на бели и сини райета.
Бях разположил на всяка една от трите страни на подиума срещу публиката стойки за ноти и поставих върху тях ръкописа си, изрисуван с червен молив, служейки литургията ту на едната, ту на другата стойка. Тъй като Цара** беше запознат с приготовленията ми, си беше една истинска малка премиера. Всички бяха любопитни. Изнесоха ме – като стълб не можех да се движа сам – в затъмнената зала на подиума и започнах бавно и тържествено:
гаджи бери бимба
гландриди лаули лонни кадори
гаджама бим бери гласала
гландриди гласала туфм и цимрбабим
бласа галасаза туфм и цимбрабим…
Ударенията ставаха по-натъртени, изразителността нарастваше с наблягането на съгласните. Бързо си дадох сметка, че изразните ми средства, в случай че исках да остана сериозен (а аз исках това на всяка цена), няма да са на нивото на пищността на моята инсценировка. […] Боях се от излагане и се взех в ръце. В този момент бях изрецитирал на стойката за ноти отдясно „Химна на Лабадас към облаците“, а отляво – „Кервана на слоновете“ и се обърнах към средната стойка, прилежно махайки с криле. Трудните поредици от гласни и провлаченият ритъм на слоновете ми позволиха да достигна едно последно усилване. Но как да завърша? Тогава забелязах, че гласът ми, изчерпал другите възможности, прие прадревната модулация на свещеническата ламентация, онзи стил на литургическото пеене, чиято жалба се носи през католическите църкви на Изтока и Запада.
Не знам какво точно ме накара да подхвана тази музика. Но започнах да изпявам вокалните си поредици речитативно в църковен стил, опитвайки се не само да запазя сериозност, но и да я наложа на публиката. За момент имах усещането, че в кубистичната ми маска изплува едно бледо объркано момчешко лице, онова полууплашено, полулюбопитно лице на десетгодишен, който не откъсва поглед от устата на свещениците при панихиди и тържествени литургии в родната си енорийска църква. Тогава, както бях поръчал, електрическото осветление угасна, и аз бях свален от подиума в трапа, плувнал в пот като някакъв магически епископ.
* На 23 юли 1916 г. (б. пр.).
** Тристан Цара (б. пр.).
(да се продължи)
vs. archives 