vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Роберто Боланьо „Годините“

 

Сякаш го виждам все още, лицето му прогорено
на хоризонта
Красиво и смело момче
Латиноамерикански поет
Лузър без да го е грижа за парите
Син на средната класа
Читател на Рембо и Окуендо де Амат
Читател на Карденал и Никанор Пара
Читател на Енрике Лин
Пич който се влюбва лудо
и след две години пак е сам
но смята че не е възможно
че няма как накрая да не се съберат
отново с нея
Скитник
Измачкан протрит паспорт и мечта
прекосяващ КПП-та
затънал в тинята на собствения си кошмар
Сезонен работник
Светец от джунглата
Латиноамерикански поет далеч от поетите
на Латинска Америка
Пич който поебва обича преживява приятни приключения
и неприятни все по-далече
от изходната точка
Шибано от вятъра тяло
Разказ или история която почти всички са забравили
Инатливо копеле вероятно с индианска
креолска и галисийска кръв
Изтукан който понякога мечтае отново да открие
любовта в неочакван и страшен час
Читател на поезия
Чужденец в Европа
Мъж губещ коса и зъби
но не кураж
Сякаш куража служи за нещо
Сякаш куража би му върнал
онези далечни дни в Мексико
изгубената младост и любовта
(Добре, вика, да допуснем че приемам да изгубя Мексико и младостта
но никога любовта)
Пич със странна склонност
да оцелява
Латиноамерикански поет който с настъпването на нощта
се просва върху дюшека си и сънува
Чуден сън
как прекосява страни и години
Чуден сън
как прекосява болести и отсъствия

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „По-добре да се учиш да четеш, отколкото да се учиш да умираш“

 

Много по-хубаво
И по-важно е
Ученето да четеш и пишеш
Отколкото мъчното научаване
На Смъртта
Първото ще те съпровожда целия живот
И дори ще ти достави
Радости
И някое друго сигурно нещастие
Да се учиш да умираш
От своя страна
Научаването да гледаш лице в лице
Плешивата
Ще ти послужи за един миг
Мигновенния момент
На истина и погнуса
И после никога повече

Епилог и поука: Да умреш е по-важно, отколкото да четеш, но трае много по-кратко. Може да се възрази, че да живееш е да умираш всеки ден. Или че да четеш е да се учиш да умираш косо. За да приключим и както при толкова други неща, образец си остава Стивънсън. Да четеш е да се учиш да умираш, но също така – научаването да си щастлив, да си смел.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Царя на парковете“

 

Какво прави субект като теб на това място?
Планираш престъпление?
Мина ли през ума ти да проникнеш в онази къща
безшумно като издъниш прозорец
или през вратата на кухнята?
Вече не си царя на паркове и градинки
физиономията ти е в архивите на полицията
и с едно натискане на клавиш компа изплюва
твоя снимка в анфас
и профил.
Вече не си царя на парковете, виж с’а, един клавиш
и попадаш сред зъбците на машината, мутрата ти
на ретината на всички, сержанти от отдела за углавни престъпления
съдебни лекари, санитари и фотографи, вещи лица от
лабораторията и квадратни гърбове охраняващи
вратите на рая –
здрачни сенки
опитващи се да предотвратят ново падение. Сенки които казват:
не се забърквай в проблеми пич продължавай все направо под прожекторите
и не поглеждай назад.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Видях я да слиза надолу по улицата“

 

Видях я да слиза надолу по улицата. Вятърът минаваше над нея – раздвижваше
листата на дърветата и прострените дрехи, но косите й приличаха
на косите на статуя. Надолу по улицата с равномерни стъпки в права линия
към синевата на кръстовището. После не я видях повече. Затворих очи и си спомних
за едно момиче проснато на рогозка в ъгъла на стая
тъмна като гараж… Здрасти, казах, току-що пристигам и не познавам никого
в това очарователно място… Вятърът затръшна вратата, раздвижи прозорците –
сянката й като пумпал се изгуби в кръстовището невъзмутима. Едва тогава
си дадох сметка, че съм пристигнал в Призрачния Град. Смразен затворих
очите и я видях отново… Кралица на отраженията… Кралица на слизащите надолу улици…

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Терсит“

 

Напролет излизаха от горите и посрещаха мъжете
Терсит Непорочен мраморът прекосява описания
вопли, тоталитарни държави Нещо толкова далечно
на търговците (Излизаха от горите си да правят
секс) Със селяни които прехвалваха без мяра
товарните си добичета вързани за ниските дървета или пасящи
на поляните Една чернобяла Гърция
И разширени ануси стискащи забележителни курове Терсит
амозонките Свечеряване устояващо
на описанията и целувките

bolano 27

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Чети старите поети“

 

Чети старите поети, сине мой
и няма да съжаляваш
Сред паяжини и изгнило дърво
на кораби заседнали в Чистилището
те са там
пеят!
достойни за смях и героични!
Старите поети
Тръпнещи в даровете си
Номади изтичащи в канала и дарени
на Нищото
(ала те не живеят в Нищото
а в Сънищата)
Чети старите поети
грижи се за книгите им
Един от малкото съвети
които може да ти даде баща ти

Роберто Боланьо „Късметът“

 

Връщаше се от една седмица на село където
беше бачкал за един кучи син и беше декември или януари
не си спомням, но беше студено и на влизане в Барселона заваля
сняг и той хвана метрото и стигна до ъгъла
където беше жилището на приятелката му звънна й за да
слезе да види снега. Прекрасна нощ със сигурност
и приятелката му го покани да пият кафе и после правиха секс
и дълго говориха и след това той заспа и сънува
че пристига в някаква къща на село и валеше сняг
зад къщата, зад планините валеше сняг
и той беше приклещен в долината и се обаждаше
на приятелката си и един студен глас (студен, но любезен!) му казваше
че от тая непорочна дупка няма измъкване дори за най-смелия
освен ако няма страшен късмет

Роберто Боланьо „В изгубени коли“

 

В изгубени коли, с двама или трима далечни приятели видяхме отблизо
смъртта.
Пияни и мръсни, току-що събудили се, в предградия, боядисани в жълто
видяхме Плешивата под сянката на сергийка.
Що за опело е това! изкрещя приятеля ми.
Видяхме я да изчезва и да се появява като гръцка статуя.
Видяхме я да се протяга.
Но най-вече я видяхме да се слива с хълмовете и хоризонта.

Роберто Боланьо „Орда“

 

Поети от Испания и Латинска Америка, най-гнусното
От литературата, изникнаха като плъхове от дъното на съня ми
И извадиха ножовете си в хор от хладни гласове:
Нямай грижа, Роберто, рекоха, ние ще се погрижим
Да изчезнеш, нито непорочните ти кости
Нито писанията ти, които оплюваме и ловко плагиатстваме
Няма да изплуват от корабокрушението. Нито очите, нито мъдете ти
Ще се спасят от тази генерална репетиция на закопаването. И видях
Самодоволните им личица, достолепни културни аташета и розовобузи
Главни редактори на списания, редактори на издателства и бедни
Коректори, испаноезични поети, чието име е
Легион, най-добрите, вонящи плъхове, вещи
В трудното изкуство на оцеляването в замяна на изпражнения
На публично упражняване в терор, джобните Неруди
И Октавио-Пасовци, хладнокръвните прасета, абсида
Или скица във Великото Здание на Властта.
Орда, която незаконно удържа съня на юношата и писането.
Боже мой! Под това гойно и мазно слънце, което ни убива
И сдухва.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Чилийската поезия е газове“

 

Няма кво да се добави. Братото смърди на пръдня.

На кого му дреме какво пиша?

На кого ще му послужи за нещо написаното от мен?
Без да броим мен самия, от друга страна разорен от собственото си писане.

Провалът. Мизерията. Дегенерацията. Мъката.
Ущърбът. Несполуката. Два мъжки члена
и четири женски.

Аз съм газове.