vs. archives

Като чапла, застанала на един крак
отрязвам си другия
и ти го сервирам, братко
за да познаеш най-сетне вкуса на плътта ми.

С настоящата си позволявам да се обърна към Вас
за да помоля да ми бъде присъден чин на светска светица
в Църквата на Любовта.

Един мъж ми се врече във вечна любов
но любовта му се оказа ад на земята.
Притежавам по тялото си повече стигми
от изискваните от Църквата
по-голямо количество сълзи
от дадените в кубически сантиметри
във формулярите на кандидатките за канонизация
по-голям брой часове безсъние
а по колената си толкова красноречиви мазолести образувания
че приятелките ми викат
Роса коленичещата.

Една нощ
той ме накара да ходя като кучка
да мяуча като котка
да плача като малко момиченце
и да пея като старица.

Друга нощ
ме накара да целувам снимка на любовницата му
и си помислих, че може би
кара любовницата си да целува моята
и същата нощ –
не знаете с колко мъка пиша това –
ми изкряска дегенератка.

В касаещото изискването на Църквата
„Обичай дори да те пребиват от бой“
мога да Ви уверя
че любовта ми е несъизмерима
до такава крайност
че този мъж е моето Висше Благо
моето Всичко и моето Нищо.

Поради това
бидейки унизена
оскърбена, презирана
подценявана и изтезавана
бидейки положена в тези странни ширини
което е равносилно на смърт приживе.

Аз,
Роса Кахи,
в пълно съзнание и владение на умствените си способности
смирено моля да бъда канонизирана като светска светица
с право да се числя към олтарите на ужаса.

(1967)

Три и половина следобед.
Стени, картини, люлеещият се стол,
писалището, затрупано с бумаги,
пепелникът, преливащ от фасове,
звънецът на вратата, беззвучен.
През сиестата сънувах, че звънецът е
звънец със звук – и се събудих.
Вече не сънувам, но дали съм се събудил?
Или съм онзи, който насън
се кълне и заклева, че буден е?
Ще трябва да се събудя малко повече.
Така полузаспал и полусънуващ
ако телефонът иззвъни
аз ще съм телефона,
а той, все едно съм аз, отговаря: Ало!
Събуждам се с кафе или смъртта.
В кухнята – чиниите неизмити
ме призовават към ред: Хайде, събуждай се
и ни събуждай! Защото и ние
сме потънали в сън.
Стените, картините, люлеещият се стол
сега са истински –
сядам, картините гледам, стените докосвам:
Представяш ли си ти сам да гледаш това, което си бил,
седнал на нещо, на което никой не сяда?
Още жив, но вече почти мъртъв,
излизам от кухнята. Четири и десет е.
Сега следва душ.
Подемам литании под водата:
Колко далече, колко далече от живота
толкова далече, че почти не се откривам;
колко близо, колко близо до смъртта
толкова близо, че почти не съществувам!
През хиляда деветстотин двайсе’ и шеста,
от банята виждам, надраскано на бележка:
„Отървах се от часовете,
учителката не е добре с нервите…“
Внимателно се подсушавам.
Падне ли стар човек, пада всичко
и в падението си повлича кърпата,
в последно съвкупление на крясък и гроб.
Сега дезодорантът,
но първо виж часовника колко е часа.
Не го забравяй насред ада си –
към последната пътеводна звезда сочи като компас;
мъртва звезда, убиваща часовниците.
На скрина има снимка:
аз през двайсе’ и осма на някакъв плаж.
Как си? – питам образа –
Студена ли е водата? Но той не отговаря,
между небето и морето, с отсъстващ поглед,
викам му: Наближава последното пътешествие.
Да почва да се облича, че няма смисъл
да кибичи на този въображаем плаж.
Пет и двайсе’. Сега вратовръзката.
Пред огледалото, двамата еднакви,
докато правя възела:
шиите се проточват или свиват,
четирите ръце обесват настоящето,
двата носа душат бъдещето,
четирите уши слушат присъдата
и два чифта очи виждат два езика
да излизат като плъхове от дупките си.
Хайде, побързай, чакат те тебе,
стига си се съзерцавал, възела перфектен е;
никога вече няма да направиш друг по-добър.
Бързо: панталоните, сега сакото.
Шес’ и половина. През коя врата да изляза?
През вратата на банята или през оная,
която гостната свързва с хола?
Облечен вече. Седем без двайсе’.
Блъскам се в стените, разравям фасовете
с дясната ръка, а с лявата
се хващам за вратовръзката, дръпвам я,
падам по гръб, удрям се в люлеещия се стол.
Проклетият стол се люлее сам.
Езикът ми забременява и ражда език
на идиот, целият в лиги;
очите ще станат скъпоценни камъни,
но, преди да заблестят, ще угаснат.
До ушите ми долитат думите,
нечувани никога по-рано –
от непреводим език са, думи са.
Седем нула нула и нито час повече.
Вече съм готов. Да влязат фотографите.

Докато умирах си представях една дупка
нахвърляни буци пръст застояла вода
смътни шумове стиснати устни
и аз как падам надолу с главата.

Докато умирах си представях лицето си
с мътни очи косите щръкнали
съзерцавайки върховната безутешност
смъртта маскирана с лицето ми.

Така си умирах преситен
от цветя и червеи издъхвайки
над устата си уста последен дъх

подреждайки вехториите си
полагайки костите си в нищото
и повръщайки погребалния си образ.

Когато се покая
за престъпленията си
ще ти пратя телеграма.
Ще дойдеш, облечен в бяло
ще белосаш душата ми.

Ще поплача на рамото ти
ще сефтосам костюма
на гърдите черни диаманти
черен от пушек в червата.

Ще сложим камата
в ножницата на откачен сън –
придобила формата на агне
изникнало от тигър развързан.

От раните ще направим рими
Ребуси от крясъците
изкуплението ще е убиване на време
във вечността, която ме очаква.

После ще седна на масата
за да ям от свещения хляб:
аз ще го разломя черен
ти ще ми го дадеш бял.

Когато дойдат за мен
да ме водат на бала на куците
ще река от патерици не’ам нужда
краката ми са идеални.

Ще демонстрирам ча-ча-ча и негърски танци
докато цел се разпадна
но те нема да се откажат
да ме водат на странния бал.

Два удара с брадва ще свършат работа
с две патерици ще греба напред
и щом влеза през оная врата
ще ми тикнат една куца в ръцете.

Тя ще ми каже: любов моя!
Аз ще ѝ река: моя прелест!
Как станà това с краченцата ти?
Кажи ми, че цел кървя!

С достойнство тя
ще ме уведоми, че са я помлели от бой
но скривайки ловко неудобството си
като същинско бижу
ще избухне в смях гръмогласно
отекващ в залата.

После ще направим кръгчетата
задължителни в тия случаи
ще се здрависваме налево и надесно
с ръце и патерици.

И когато най-малко очакваш
в два сутринта
ще дойде палача на куците
за да не оста’ат следи.

В тези голи пущинаци
в тези сумрачни места на блудство с малолетни
с тези дами, разядени от рака на безразличието –
мъртви дами, които дори не биха могли
да пресекат линията на хоризонта –
аз живея.

В тези леговища на въпиющи вълчици
с изпосталели бозки
в тези леговища, неспохождани дори от хиена и птица
дето челюстите им предизвикват красотата на тялото
леговища, отдадени на зъби, изпъкващи върху свирепо червено
изгнили дами, боящи се от смъртта
лишени от песен и туниките на паметта –
с тях аз живея.

Те, зверове, обути шумоизолирано, чиито стъпки чувам с ужас
стъпки, внасящи смут в ритъма на света
селянки без наръч трева
потъващи в кадифе грабливи нокти
с чашата кафе и въртейки се меланхолно
закопчани догоре погледи, съзерцаващи бъбреците си
сред тъкани, подгизнали от кръв
блъскащи се със сетните ребра на нощните си приключения –
с тези дами аз живея.

Живея с тях аз ден след ден
очаквайки ангела, идещ да ме повика
ангела, опушен цял в сяра
без крака, без глава, без криле
под слънце – шумолящ диск, жежко удивление, мой баща –
докато луната погребва в езера от ужас
тези пейзажи на мудно изкупление.

Те, зверове, обути шумоизолирано, чиито стъпки чувам с ужас
стъпки, внасящи смут в ритъма на света
селянки без наръч трева
потъващи в кадифе грабливи нокти
с чашата кафе и въртейки се меланхолно
закопчани догоре погледи, съзерцаващи бъбреците си
сред тъкани, подгизнали от кръв
блъскащи се със сетните ребра на нощните си приключения –
с тези дами аз живея.

Живея с тях аз ден след ден
очаквайки ангела, идещ да ме повика
ангела, опушен цял в сяра
без крака, без глава, без криле
под слънце – мърморещ диск, жежко удивление, мой баща –
докато луната погребва в езера от ужас
тези пейзажи на мудно изкупление.

В тези голи пущинаци
в тези сумрачни места на блудство с малолетни
с тези дами, разядени от рака на безразличието –
мъртви дами, които дори не биха могли
да пресекат линията на хоризонта –
аз живея.

В тези леговища на въпиющи вълчици
с изпосталели бозки
в тези леговища, неспохождани дори от хиена и птица
дето челюстите им предизвикват красотата на тялото
леговища, отдадени на зъби, изпъкващи върху свирепо червено
изгнили дами, боящи се от смъртта
лишени от песен и туниките на паметта
с тях аз живея.

(to be continued)

Приижда морето и русата риба копнее бавно да се вглъбява
да се вглъбява без никаква пяна насред тези рибни ята
до статуя, с която ожесточено се бори едничка вълна
идваща нощем да хапе безучастното ѝ лице.
Не, не искам да влизам през тази врата:
малки раковини и траурни коне, прекарващи живота без ни най-малко
накъдряне на водите, без ни най-малкото подобие на маскарад
всичко тъй отчетливо сякаш навлизаме в сън.

Така през развалината на гръбначен стълб излизаме в морето
забележимо набръчкано поради отсъствие на любовното ми желание
без замъците, където лиже куче.
Тези животни идеха от много далече
без да донасят с лапите си сетното желание на дамите.
Влиза пощальона и ми връчва писмото, получено в съня
онези картички с бледата Розамунда изправена на зърната на гърдите си.
Невъзможно да мислиш живота през завеса от математически дъжд.

Бегли следи от стъпки в гъстата кал в бокала на гиганта.
Не се спирам, не се учудвам
изненадата пристига в корема на риба.
Умиротворението ти и отчаяните призовавания на любовта
да насилиш туниките, оставяйки тялото непокътнато.
Богове, богове думи във вечен покой
за да не прекъсва никой тяхното величество.
Побутвам тази поема и това може да ме убие.

Куче, ела куче, куче без никакъв лай, по кучешки безутешно.
Какви цветя да хвърляме или какви чекмеджета.
Всичко има да започва. Имам обелка.

Пергаментите, свитъците и неопределимите човешки техники
все едно опаковането, сгъването е предмет на грабливи нокти.
Пламъците не избиват през прозореца и димът не дава знак
че името на Папата ще е Безбожие.

Жените напредват с крак в устата
моята отекваща раковина спуква тъпанчетата на комедиантката.
Всички до един са забравили ролите си:
какво щастие, че не трябва да се играе тази нощ!
Публиката протестира и започва чифтосването на сирените.

Това лоно… какво неописуемо пътуване ми разказа
беше все едно кон и поетическото творчество се съешават в една градина.
О, какъв бяс! Изпотъпкани треви и най-хубавото цвете, прекъсващо уханието си.

Какъв бяс, каква болка! Тази пяна и убожданията на спомена
за онези крака, посечени във вихъра на танца.
Неописуемо пътуване на самотата на танцуващите
със самотата и залуталата се мелодия на оркестър.
Мога да загина и намеря приятел.

Тази глава, пламъците ѝ, косите, подгизнали от меланхолия
първите вени и костта, където чукам на вратата, за да се разсея.
Тресавището на духа…
Не, не искам, не искам.

О, куче мое, пикай безспир с вдигнатия си крак!
Смъртоносният студ на тези жежки страни –
викаш, никой не отговаря
устите стиснати, кръвта слязла в петите
а сърцето като стара изоставена гостна.
Нуждая се от любовта, кърпите за лице, паметниците.
Всуе са жалбите. Октопод изпуска мастилото си и заплаква.
Не, не искам да влизам –
светът ми стига.

Защо е цялата тази напразна пищност? Защо е този съдия?
Не, не искам да влизам
изплитам последните гирлянди и зарейвам поглед към хоризонта.
А ако изведнъж умра насред улицата?
А ако изведнъж разбера любовта?
А ако изневиделица се нарисувам?
О, не, що за раняваща мелодия, що за лай!
Конкретно мога ли да се изброя?

Ала внезапно оставам без символите –
представете си един напълно неподвижен свят:
показват ми картина. Нищо.
Оставят ме на произвола на музиката. Нищо.
Прочитат ми стихотворение. Нищо.
Кой има да загива?

О, камъни, мириада камъни, скали, покрийте ме!
Пръст във водата може да предаде студа на цялото тяло.
Ще е излишно да знаем, че Филемон и Бавкида…
Напразно се опитваш да ми кажеш, че Леонадро…
Не – отвръщам ти – и почти се усмихвам.
Що за мизерия! – птица, oiseau, bird, uccello…
Направо ти иде да си удряш главата
направо ти иде да не съществуваш.
Вавилон, Вавилон, Вавилон – но никой не отговаря.

Вятъра съпровожда този горчив навик на говоренето
костният му мозък лудо препуска през клапите на флейтата
все едно предстои да се изрече последната дума
или котката насреща ми казва:
„Днес ще е прекрасен ден…“.
Вие се накланяте, аз се накланям, не разменяме и половин дума
забивате ми кама, аз открадвам златен часовник.
Не, няма съдия
взвода за разстрел поднася на осъдения лека закуска.
Светът като факти без прилагателни.

А онази фраза:
„Тапа насред врящи води“…
Не остава една-единствена фотография нито от Партенона, нито от Ватикана
не остава нищо освен Любов.
О, куче мое, вий
поднеси ми поема от вой, окажи ми тази последна милост
ти самò ще я прочетеш
докато аз изгарям останалите!