vs. archives

И Жената Свят, отдаваща се с смях
На оня дето се оставя да го смеле с колената
Даде му тя бесния екстаз, по който той си пада
Но Баал така и не умря – само наблюдаваше.

Залита Баал по земното кълбо пиян
Остава си животно той под купола небе
Небето синьо. Над леглото му – стомана
Дет Жената Свят будува с него.

И през кръчмето, болницата, храма
Тътри крак небрежно Баал – и отвиква, ако трябва
Може морен да е Баал – не овесва нос
Баал сваля си небето долу просто.

В гмежта от грешници, изпълнени със срам
целия спокойствие се валя голеничък Баал –
Небето само, но небето винаги
Покриваше му мощно срамотиите.

В гмежта от грешници, изпълнени със срам
целия спокойствие се валя голеничък Баал –
Небето само, но небето винаги
Покриваше му мощно срамотиите.

И през кръчмето, болницата, храма
Тътри крак небрежно Баал – и отвиква, ако трябва
Може морен да е Баал – не овесва нос
Баал сваля си небето долу просто.

Все там си бе небето и в похот, и в грижа
И щом Баал спеше, блажен и без да го вижда –
Нощем то бе виолетово, а Баал пиян.
Набожен сутрин Баал, а то с кайсиев цвят.

От крясък на петел до полунощ
Скубят като бесни лешоядите самотното дърво.
Толкова криле смрачават небето, че часове наред не вижда слънце.
Свисти пространството от стоманени криле.
И шибащите криле, надвиснали над него
Съсичат главоломно треперещото тяло, разпарчетосват крайници и цветни пъпки.
Когато удар на криле се врязва в клоните
Разкъсва кората му, изпокъсва короната
То стои клечащо и превито
Запуснато кървящо насечено раздърпано
От стоманен замах като фучащи мечове
Олюляващо се, мрачно насред унесената тясна нивица.
Душащите криле с такава сила впиват се в проскубаните клони
Че то тресящо се допитва до корените си дали ще го държат –
И коренът разтриса се дълбоко, чак в недрата, дълбоко под земята
Но то притиска здраво тяло към земята, изложено и беззащитно към небето –
То опира се и устоява право.
Навярно то сънува пладне, вечер, полунощ – всичко в мрачен сън.
Но то стои, навярно с мъка устоява под чудовищния хрясък
С мъка олюлявайки се вдига високо горе разранено чело –
Хулеше то нощем с пълен глас отрудените лешояди, подиграваше им се на всички.
Ала лешоядите поклащаха се уморено в лунната светлина, изпълвайки пространството с железен крясък.
И пак свистят потрепвайки крилете – дървото забелязва може би
Как лешоядите се ужасяват от безсмъртието му.
О, то разпъваше с ликуване далече клоните си, далече, че падаше пролетна нощ.
Да, сега от умора налегнат е този смъртен народ, а дървото ще цъфти насечено, оскубано
Днес искаше да разцъфти – и дървото прихна в смях.
Ала лешоядите се поклащаха по-уморено в лунната светлина, изпълвайки пространството с железен крясък.
Те чуваха как то се смее тихичко – а не простенва – във съня си.
На сутринта те щяха да се чудят като видят как великолепно и свободно то цъфти…
Натежаваха перата им, тъга налягаше ги и умора
Тежко се надигаха в небето и падаха връхлитайки оловнотежко
Върху израненото дърво – а то превърна се в железен хълм.

Защото те клечаха скупчени в съня си върху всеки клон
Вкопчили в съня си смъртноуморени нокти
В клони издънки пъпки.
Огънали криле като железни щитове
Покриха те от горе до долу учуденото дърво със стоманени пера.

Потрепвайки от уморено бреме –
Дървото не пророни звук.

От полунощ до крясък на петел едва
Дремещите лешояди клечат с потръпващи криле и понякога с пресипнал крясък
Угрижено върху стенещото дърво.
Ноктите са изтъпени, изгнили са крилете –
И те сънуват, че дървото е безсмъртно.
Когато те в червеното на утрото, реейки се с болка,
Сънени в дрезгавината на пролетната сутрин се надигат
Уморените криле изпълват въздуха с железни остриета
И съглеждат отвисоко като нечиста сила, призрачно съновидение –
Долу дървото,
Дървото умряло.

1917

Сега будуват само котки и луна
И са в леглата всички хора
Тогава тътри през площада
Берт Брехт със своя лампион.

Когато май се буди млад
Разцъфват пъпките безпир
Тогава клати се пиян в нощта
Берт Брехт със своята китара.

И щом навеки идете си с миром
Блажени от небесната заплата
Берт Брехт със своя лампион
Безспир се спъва в жегата на ада.

1917

Той вървеше с учениците си през полята – вечерта скланяше меката си сянка
Върху златните блестящи жита, скоро ще заспи света.
Високо се възправят стъблата в златна мощ, сънуват в залезната мараня
И наоколо всичко дишаше тежък аромат, билковия аромат на земния плод
Вкоренен в земята със сила и власт.
Стъблата въздигат високо клас, протягат високо властни чела – – –
Ала щом Господа премина през тях, наклониха тържествено лица
Все едно минава цар.

1913

През вечерните изпарения на червена мъгла
Видяхме червените, избиващи нагоре пламъци
Набъбващи да плющят в черното небе.
В полята там в задушна тишина
Пращейки
Гореше дърво.

Възбог простираха ръце във ужас вкаменени клони
Черни, от червен дъжд искри
Танцуващ в дива бъркотия обкръжени.
През мъглата биеше прибой от огнени вълни.
Танцуваха във танц зловещ безреден изсъхнали листа
Възкликвайки, на свобода, за да бъдат овъглени
С кикот във вихъра около стария ствол.

Ала тихо и голямо, озарявайки нощта
Като древен войн, отпаднал, уморен до смърт
Но царствен в своята беда
Стоеше горящото дърво.

И изведнъж протяга нависоко черни вкаменени клони
Възбог избива пламъка пълзящ нагоре
Високо в черното небе възправя се за миг –

И стволът, обкръжен в искри от танц червен
Се срутва с трясък.

1913