Това, което няма никой във вестника да публикува:
Живота – Дево помогни – тъй хубав е!
Тъй сладко е да чукаш в съпровод на пиано!
Какво блаженство да ебеш в тръстиката под вятър побесняла!
1922
И вечер през всички тези години
Минаваше вятър през ливадите бледи
И върховете тъмни на дърветата
Изпълваха се с още по-индигово.
О, вие диви води над скали подводни!
О, ти червена одрана луна!
О, вие кафяви корабни платна
Издути над хоризонта!
1921
Мункер умря. Костюмът му носеше Райтер.
Смъкнахме се до Улм и костюма познахме.
С него беше жена. Гърдите хубави.
Като имаше още ръце, там бъркаше Мункер.
Карл Райтер ни рече: не се оплаквам.
Все едно чухме Мункер да го казва.
Около 1920/21
Надут до пръсване
Мързелив като мравояд
Само чеше си ташаците
И раззява тая уста
Павкане, четене на вестници
Смучене ракиджос, билярд му е играта
Студен кат кучешки нос, велик е
Човешко чувство грам
По курви ходи само
Мързи го да ме оправи
В устата само празно, хили се
Жив зъб се не види
Но той ще види
Че няма да се смее последен
Ще си получи лопатата
По тиквата по-рано от очакваното
Ще допълзи той рано или късно
Ще си получи своето навреме
И за по-големи лекенца
Идва някой Видов ден.
Около 1920/21
*Прякор на младия Брехт (б. пр.).
Големите дървета в низините
С мека светлина от облаци в короните
Тъмните преплетени дълбоко корени
Тъй стоите там, животни дето обитават.
Шиба мрачно буря голите ви клони
Много сме самотни, но и така добре е.
Лишени сме от светлина и дори от призраци.
А ако имахме – какво да правим с нея?
1920
Скъпа Марио, на душата годеницо
Сложена си прекалено тясно.
Една такава цепеница
Струва прекалено много мъжка сила.
Проливам семето си
Все преждевременно –
След цяла вечност наистина
Но дълго преди амина.
Скъпа Марио, на душата годеницо
Дебелата ти девствена ципа
Довежда ме все до бяс.
Що си толкоз тясна?
Що трябва тъкмо аз
Щот дълго залежала си
Да се мъча вместо някой друг
Тъкмо аз, когото ти обичаш за капак?!
1920
През стаята мина вятър
Сини сливи детето хапваше
Защото бялото си тяло
Отдаде тихо, времето си да прекара.
Но преди това тя демонстрира такт
Защото гол го искаше
Тяло като кайсия
Не се ебе по гащи.
Наистина при лудите игри
Никоя наслада в повече не бе й.
След това умело се изми
Всичко хубаво с времето си.
1920
Когато тя отмести с поглед виолетовото
Към изневяра се запътих с колене прерязани
По стълбите надолу, но в моето легло
От сън спасяващ вече бях лишен
Загърнах тялото си аз тогава в свежа дреха.
Небето млечно бе. Аз мислех хладно.
И смеех се със всички членове, отпаднали.
И после друго нямаше. От зори до здрач
Пътувах аз надолу по Мисисипи.
А привечер ми дойде да плача.
Тогава смъртната ми дреха
Отмита бе от сълзи и
Аз гол заспах, но не между краката й
А на студени камъни под мечката голяма
1919
Когато Железния ги шиба
Пеят по-гръмко Музите.
Посинените им очи
Кучешки го превъзнасят.
Задникът потръпва от болка
Срамните части – от желание.
1953
След въстанието на 17 юни
Секретарят на Съюза на писателите нареди
Да раздават листовки по Алея Сталин
На които можеше да се прочете, че народът
Е изгубил доверието на правителството
И само с удвоен труд
Можел да си го върне. Няма ли
Да е по-просто правителството
Да разпусне народа и
Да си избере друг?
1953
vs. archives 