vs. archives

Сънувах, че се разхождаме с Венци Арнаудов навръх Цветница и сме ирационално щастливи. Венци е в рисковата група, разказва ми в детайли с обичайния си мек и решителен глас за погребенията в масови гробове на остров Харт. Днес се решава съдбата на българската Революция, казва, докато методично пали пура, днес или роби завинаги, Влади, роби на внуците на нашите потисници.

Тогава ми се присъни, че тъкмо съм взел Sex Shop от печатницата и я нося да я предлагам по сергиите. Началото на прехода е и най-великата съвременна поезия на български, поезията на 80-те, вече е бъдеще в миналото, но аз още не го знам. Зад една от сергиите седи Златомир Златанов и чете Пизанските кантоси. Накъде така, Сабоурин, пита ме той. Засрамено скривам торбата с книгите зад гърба и си купувам книжка с кръстословици. Не ме гледай мен, казва Златанов, връщайки рестото, важното е, че си приключил още в началото. Сега ти остава само да се връщаш към края.

Сънувах, че съм един от латиноамериканските университетски преподаватели на Боланьо, който по неведомите пътища на лявата чилийска емиграция попада в България. Понякога в междучасията, в дните, когато вече не издържах и бях на ръба да свия бърз джойнт или да си ударя една чекия, случайно се поглеждах в тоалетната в огледалото и разпознавах Владимир Сабоурин.

Сънувах, че сънищата имат дедлайн и ми остава само една последна нощ. Тогава ми се присънва съвършената любов на Жана Моро и Майлс Дейвис в огромен празен офис в Дефанс. Никога няма да преживея нещо толкова съвършено, мислех си, по-добре да се откажа преди да е станало прекалено късно. Но прекалено късно за какво? Писането е този асансьор за ешафода.

Сънувах, че татко сънува, че съм написал дебютната си книга на испански. В съня му внимателно се претегляха всички за и против на професор по латиноамериканска литература, който държи да не се оставя на родителския си егоизъм. Магическият реализъм на съня изисква всъщност да пишеш на български, казваше накрая леко посърнал, но с решимост. Но не забравяй в чий сън се намираш.

Сънувам, че Ани Илков е Кадилак от 50-те, нападнат в подземен гараж от глутница Сузукита Джимни. За броени минути от него не остава друго освен топка метал със стърчащи на всички страни никелирани лайстни, напомнящи на глутницата Сузукита, че той някога е бил гордостта на автомобилостроене, въплъщавало една невъзможна за тях мечта.

Сънувам, че съм Ботев и наричам българите в прав текст скотове и идиоти. Те ме криворазбират и ме провъзгласяват за национален поет.

Сънувам, че съм Ботев и наричам българите в прав текст скотове и идиоти. Те ме криворазбират и ме провъзгласяват за национален поет.

Сънувам, че чета пред огромна аудитория сънищата на Кеведо и Боланьо в оригинал на български. Изведнъж изтръпвам насън от страх, че това може да е само публиката на народния писател. Не сме! се чува вик от залата все едно в отговор на пристъпа ми на паника. В първия момент не схващам смисъла на чутото, но после ми просветва: Не сме. Това утвърждаване, че сме са не, дефинирам за себе си, е публиката на авангарда.