Седях в инкубатора четири месеца. Помня само, че инкубаторът беше стъклен, прозрачен и с термометър. Аз лежах вътре в инкубатора върху памук. Нищо друго не помня.
След четири месеца ме извадиха от инкубатора. Направиха това точно на 1-ви януари 1906 година. По този начин аз сякаш се родих за трети път. За мой рожден ден почнаха да смятат именно 1-ви януари.
Сега ще разкажа как се родих, как растях и как се проявиха в мен първите признаци на гений. Родих се два пъти. Това се случи ето така:
Татко ми се оженил за майка ми през 1902 година, но родителите ми ме произвели едва в края на 1905 година, защото татко поискал детето му да се роди обезателно на нова година. Татко пресметнал, че зачеването трябва да се случи на 1-ви април и едва на този ден подходил към мама с предложението да зачене дете.
Първият път татко подходил към мама на 1-ви април 1903 година. Мама отдавна чакала този момент и страшно се зарадвала. Но татко изглежда бил в много шеговито настроение и не се сдържал и казал на мама „честит първи април!“.
Мама страшно се обидила и на този ден не допуснала татко до себе си. Наложило се да се чака до следващата година.
Пред 1904 година, на 1-ви април татко отново почнал да захожда към мама със същото предложение. Но мама, спомняйки си миналогодишната случка, казала, че сега тя вече не искала да остава в глупаво положение и отново не допуснала татко до себе си. Колкото и татко да буйствал, нищо не помогнало.
И едва година по-късно татко ми успял да склони мама и да ме зачене.
И тъй моето зачеване се случило на 1-ви април 195 година.
Но всички пресмятания на татко рухнали, защото се оказах недоносче и се родих четири месеца преди срока.
Татко така се развилнял, че акушерката, която ме поела, се смутила и почнала да ме натиква обратно, откъдето аз току-що се бях измъкнал.
Присъстващият на това наш познат студент от Военномедицинската Академия заявил, че няма да може да ме натикат обратно. Но въпреки думите на студента, мен все пак ме натикали, ала както по-късно се изяснило наистина ме натикали, но в бързината не където трябва.
Тук настанала страшна суматоха. Родилката крещяла: „Давайте ми детето ми!“ А на нея й отговаряли: „Вашето, викат, дете се намира вътре във вас.“ „Как! – крещяла родилката. – Как така детето е вътре в мен, щом току-що го родих!“ „Но – казвали на родилката – може би грешите?“ „Как! – крещяла родилката – греша! Нима мога да греша! Сама видях, че детето току-що лежеше тук на чаршафа!“ „Това е вярно – казали на родилката – но може би се е вмъкнало някъде“. С една дума, и сами не знаели какво да кажат на родилката.
А родилката вдигала шум и изисквала детето си.
Наложило се да извикат опитен лекар. Опитният лекар огледал родилката и разперил ръце, но все пак съобразил и дал на родилката хубава доза английска сол. Родилката я прокарало и така аз вторично съм излязъл на белия свят.
Тогава татко отново се развилнял, това, вика, още не можело да се нарече раждане, това, вика, още не било човек, а по-скоро наполовина зародиш и трябвало или отново да го натикат обратно, или да го сложат в инкубатор.
И така ме сложили в инкубатор.
Антон Михайлович се изплюл, казал „ех“, пак се изплюл, пак казал „ех“, “, пак се изплюл, пак казал „ех“ и си тръгнал. И прав му път. По-добре да разкажа за Иля Павлович.
Иля Павлович се родил през 1893 година в Константинопол. Още като малък го докарали в Петербург и тука той завършил немското училище на улица „Кирочна“. После работел в някакъв магазин, после правел още нещо, а в началото на революцията емигрирал в чужбина. И прав му път. По-добре да ви разкажа за Анна Игнатиевна.
Но да разкажеш за Анна Игнатиевна не е толкова просто. Първо, аз нищо не зная за нея, второ, тъкмо паднах от стола и забравих за какво щях да разказвам. По-добре да разкажа за себе си.
Аз съм висок на ръст, не съм глупав, обличам се изящно и с вкус, не пия, не залагам на конни състезания, но дамите ме привличат. И дамите също не ме избягват. Даже им харесва, когато гуляя с тях. Серафима Измайловна нееднократно ме е канила у тях и Зинаида Яковлевна също казваше, че винаги се радва да ме види. Но пък с Марина Петровна имах забавен случай, за който и искам да разкажа. Случаят е напълно обикновен, но все пак забавен, защото, докато ми благодареше, Марина Петровна напълно оплешивя. Случи се това така: отидох веднъж при Марина Петровна, а тя оппа! и оплешивя. Тва е.
Когато видя човек, ми се иска да го прасна по мутрата. Тъй приятно е да праснеш по мутрата човек!
Седя в стаята си и нищо не правя.
Ето някой ми идва на гости; чука на вратата ми. Аз казвам: „Влезте!“ Той влиза и вика: „Здравейте! Колко хубаво, че ви заварвам у дома!“ А аз него прас по мутрата, а после и с ботуша в чатала. Гостът ми пада ничком от страшна болка. А аз – с тока по очите! Един вид кво се шляеш като не са те викали!
Или пък така: предлагам на госта да пийне чашка чай. Гостът приема, сяда на масата, пие чай и нещо разказва. Аз си давам вид, че го слушам с голям интерес, кимам с глава, ахкам, правя учудени очи и се смея. Гостът, поласкан от моето внимание, все повече и повече се увлича.
Спокойно наливам пълна чаша вряла вода и я плисвам в мутрата на госта. Гостът скача и се хваща за лицето. А аз му казвам: „Няма вече в душата ми добродетел. Пръждосвайте се!“ И аз изхвърлям госта.
– Да – казал Козлов, потръсквайки с крак – тя много се уплашила. Има си хас! Но си дала сметка, че в никакъв случай не бива да бяга. Това все пак си дала сметка. Но тогава хулиганите пристъпили по-близо и почнали да й свирят оглушително в ухото. Те смятали да я оглушат, свирейки с уста. Но от това нищо не се получило, т.к. точно това ухо било глухо. Тогава един от хулиганите я франсал с пръчка по крака. Но от това също нищо не се получило, тъй като точно този крак още преди пет години й бил ампутиран и заменен с протеза. Хулиганите дори застинали на място от удивление като видели, че тя спокойно си продължила нататък.
– Хитро! – рекъл Течорин. – Великолепно! Какво, ей богу, би се случило, ако хулиганите я бяха доближили от другата страна? Извадила е късмет.
– Да – казал Козлов – но обикновено не й върви. Преди две седмици я изнасилили, а миналото лято просто ей така от палавост я нашибали с конски камшик. Горката Елисавета Платоновна даже е свикнала с подобни истории.
– Горкичката – рекъл Течорин. – Не бих имал нищо против да се видя с нея.
Когато сънят ти бяга и лежиш на леглото, изпружил глупаво крака, а до теб на масичката тиктака часовник и сънят бяга от часовника, тогава на човек му се струва, че пред него се разтваря огромен черен прозорец и през този прозорец трябва да излети тъничката му сивичка човешка душа, а безжизненото тяло да остане да лежи на леглото, изпружило глупаво крака, и часовникът да иззвъни с тихия си звън: „ето още един човек заспа“, и в този миг да се затръшне огромният и съвършено черен прозорец.
Човек с фамилия Прозорцев лежеше на леглото, изпружил глупаво крака, и се опитваше да заспи. Но сънят бягаше от Прозорцев. Прозорцев лежеше с отворени очи и страшни мисли туптяха във вдървената му глава.
Имало едно време една четиринога врана. Всъщност тя имала пет крака, но не си струва да говорим за това.
И ето веднъж четириногата врана си купила кафе и си мисли: „Е, купих си кафе, а какво да го правя?“
А в този момент като нарочно за зла беда оттам притичала лисица. Видяла враната и й вика: „Ей – вика – ти, врана такава!“
А враната вика на лисицата:
„Ти си врана!“
А лисицата вика на враната:
„А ти, врано, си свиня!“
Тогава враната от обида разсипала кафето. А лисицата тътрила да бяга. А враната се смъкнала на земята и тръгнала на четирите си, или по-точно, на петте си крака за мизерната си къща.
Един човек легнал да спи вярващ, а се събудил невярващ.
За късмет, в стаята на този човек имало медицинска теглилка и той имал навика всеки ден сутрин и вечер да се претегля. И ето, като лягал предната нощ да спи, човекът се претеглил и установил, че тежи 4 пуда и 21 фунта. А на следващия ден сутринта, ставайки от леглото невярващ, човекът отново се претеглил и установил, че вече тежи само 4 пуда и 13 фунта. „Следователно“, решил човекът, „моята вяра е тежала приблизително осем фунта“.
Точно преди 56 години се родил Иван Андреевич Ряпкин. Сега той е такава знаменитост, че няма нужда да казвам кой е той. Помислете само колко е успял да направи този човек за петдесет и шест години! Да, геният не е шило – не стои в торба.
Осъзнал рождения си ден, Иван Андреевич Ряпкин купил буркан цаца и го скрил в чекмеджето на бюрото си.
– Прекалено съм знаменит, за да разчитам, че никой няма да дойде да ме поздрави – казал сам на себе си Ряпкин. – А ако дойде някой, ще го почерпя с цаца.
Иван Андреевич седнал на кушетката и почнал да чака.
В осем вечерта издрънчал звънецът и Ряпкин скочил да отваря външната врата. Но като дотичал по коридора до банята, Ряпкин разбрал, че е поел в погрешна посока и свил към антрето. Като стигнал до антрето обаче, Ряпкин не можел да се сети защо се е оказал там, и бавно, тътрузейки крака, се помъкнал обратно към стаята си.
На едно старче му изскочило от носа малко топче и паднало на земята. Старчето се навело, за да вдигне това топче, и тогава от окото му изскочила малка пръчица и също паднала на земята. Старчето се изплашило и като не знаело какво да направи, помърдало с устни. В този момент от устата на старчето изскочило малко квадратче. Старчето се хванало с ръка за устата, но тогава от ръкава на старчето изскочила малка мишка. От страх на старчето му призляло и, за да не падне, то приклекнало. Но тогава нещо изхрущяло и, като мека плюшена шуба, то се свлякло на земята. Тогава от дюкяна на старчето изскочила дълга пръчица и на самия край на тази пръчица седяла тъничка птичка. Старчето понечило да извика, но едната му челюст се изметнала под другата и вместо да извика само слабо хълцукнало и затворило едното око. Другото око на старчето останало отворено и, като престанало да се движи и блести, станало неподвижно и мътно като при мъртъв човек. Тъй коварна смърт настигнала старчето, незнаещо часа си.
