Позволявал съм си много, казвате
Пристъпвал съм важно-важно в мантия от надменност
След броени години кой ще си спомня за ролята ми на тъпкач
За баналните изцепки на доскорошен съпруг
Комическите детайли ще са ланшен сняг
Вие обаче, вие ще гниете в земята
Дори е под въпрос дали торта от вас ще е достатъчно богата
Да поддържа моравата
Върху вашия гроб.
По Хораций, Пушкин и Езра Паунд
От Ким Ки Дук сме свикнали да очакваме южнокорейските филми да режат глави. И когато това наистина се случва в „Паразит“ (2019) на режисьора Бонг Джун-хо, сме не толкова изненадани, колкото удовлетворени в очакванията си, въпреки че в първите две трети на филма доста сме се смели, което определено не може да се каже за филмите на Ким. Който е очаквал комедия, както жанрово е класифициран филмът, не остава излъган, отекващият в празния киносалон самотен смях е гарантиран. Бавното приплъзване на сюжета към черното и същинския хорър отговаря добре на свиването на гърлото при един смях по време на чума, евентуално с несвалена маска.
Както при Ким, така и в „Паразит“ зрителят е респектиран от солидността, с която се разработва социалният контекст на фикцията, визуално и пространствено буквализиран с придвижването на героите от сутеренен апартамент в квартал, напомнящ на мястото на действие в „Пиета“ на Ким Ки Дук, до квартала на богатите някъде в полите на планина и дома архитектурен шедьовър, в който ще се разиграе хорърът. Семейството от сутерена е съставено от четирима безработни члена, семейството от шедьовъра на архитект-звезда – от индустриалец и неговата челяд, също четирима. Придвижването в пространството е придвижване в социалната стратификация, както в „Елена“ на Звягинцев с неговата Москва на хай-класата и панелните жк комплекси.
Изненадващият обрат, вкарващ действието в релсите на хорора, също разчита на семиотиката на социалното пространство, при която в дома на богатите се разкрива и удвоява в един зловещ mise en abyme сутеренът на бедните, където тайно живее съпругът на бившата икономка, криещ се от лихвари, познати ни от „Пиета“. При сблъсъка на новите социални „паразити“, окупирали постепенно един по един дома на богатите, със старите бедняци „паразити“ от мазето тип ядрено бомбоубежище, предвидено сякаш за севернокорейска ракетна атака, избухва безмилостна война на бедните за пространството на богатия гостоприемник – класовата война на бедните от „Виридиана“ на Бунюел помежду им.
Освен въпрос на пространствена стратификация, социалното неравенство в „Паразит“ е и въпрос на миризма. Опитвайки се да идентифицира характера на миризмата на шофьора си, дължаща се на сутерена на бедните, индустриалецът го свързва с миризмата на хората, които се возят с метрото (съпругата му трудно може да си спомни кога за последен път го е правила).
Тази миризма, която на няколко пъти се тематизира от богатите, включително и по време на сексуален акт, на който шофьорът е принудително неволен свидетел, довежда в крайна сметка до пренасочването на руслото на класовата война, текла до този момент между бедните. Шофьорът забива кухненски нож в сърцето на собственика на мерцедеса пред очите на малолетния му син, на чийто рожден ден е поканен като мил жест от страна на работодателите му (което не им пречи да го третират на партито отново като обслужващ персонал).
Човекът, който се вози с метрото и пробва да бъде паразит на богат гостоприемник, в крайна сметка убива гостоприемника си. Той има собствена миризма, отприщваща класовата война между бедните и богатите. След убийството на гостоприемника той ще се скрие на единственото място, където няма да го търсят – в мазето – като „паразит“ второ поколение. Синът му ще трябва да забогатее – предполага се с легален „непаразитен“ труд – за да (от)купи дома, в чието мазе баща му се е скрил. Но каква е разликата между „трудовото“ основаване на една банка и нейното „паразитно“ ограбване?
Обичам жени с име йоана
Или йоанна не съм за едното нъ
Нямам майка баба сестра
С това име нямам френски предци
С името на девата от орлеан
Йоана е моята кубинска принцеса
Сестра на нова социална поезия
Странно е наистина че са ми дъщери
Аз женомразеца чудовището на квартала
Може би като баща обичам жените
Поетите казват имали дъщери
Обичам ви момичета
Майка ми седи на верандата
Това е единствената запазена снимка
Снимана е отдалече вижда се
Цялата къща с комините и парадното стълбище
Изглежда като миниатюрна черна фигурка
Пред къща играчка с бялата точка
На сплетените й ръце по средата
Мен ме отнася някакъв вихър
Веещ откъм океана чертите
На лицето й вече не се виждат
Според спомени на съвременници
Много е приличала на мен
Бил съм с четири категории жени
Първата предпочиташе
Парите пред шамарите
Втората по-скоро шамарите
Пред парите
Третата предпочиташе
Парите и шамарите
Четвъртата единствено
И само любовта
Предполагам че има и пета
С нея ще се срещна
На някоя коледа
Запознах се с Иван Методиев някъде през 93-а, помня точната година, защото тогава дебютирах като поет. Търсех редактор на първата си поетическа книга, не си спомням кой ме насочи към него и защо в крайна сметка той не ми стана редактор. Въпреки че вече не бях първа поетическа младост, не познавах хора от литературните среди, четях мъртви и небългарски поети. Иван Методиев беше първият жив български поет, с когото се запознах.
Най-силният ми спомен за него е сдържаността му. Тихият, сдържан, но решителен глас. „Ти май нямаш голямо доверие на читателя“, ми каза като коментар към ударенията, които бях наслагал на доста места в текста на ръкописа, набран на пишеща машина. Уцели в десетката и ми обърна внимание на проблем, върху който работя до днес. И когато коригирам грешка, дължаща се на това недоверие, всеки път чувам тихия му решителен глас. Такъв трябва да е гласът на учителя.
Той занесе стиховете ми в „Литературен вестник“. Тъй като не бях публикувал нищо до този момент и беше времето на постмодернисткия карнавал, там решиха, че съм мистификация на Иван Методиев, който по това време, както си дадох сметка след години, е работел върху Гъзове и облаци. Не бях чел нищо от него и нямаше да прочета до много по-късно. И въпреки това бих го определил като първия си жив учител в поезията. Тогава не си дадох сметка, че бяхме влезли негласно в отношение на ученик към учител.
Спомням си, че ме покани у тях и апартаментът ми се стори някак празен, опразнен поради неясна причина, без видимо основание. Другият ми пространствен спомен е от галерията му „Нава“, също толкова празна – и него в тази празнота. По-късно щях да се опивам от тази квантова дзен-будистка механика на празното в неговите стихове.
Той остави общуването ни в безвъздушното пространство на нищото. Не направихме нищо реално заедно и така остана за мен пример и образец на поета, който изниква изневиделица от нищото и незабележимо се връща в него. Ex nihilo.
Трудно се преебава поет
Болката е на негова страна
Не е редно да можеш да правиш нещо добре функциониращо
Без да лапаш пишки и да експлоатираш чужд труд
Не е редно да изградиш дом за повече от един човек
Само със собствен труд и собствени пари без да експлоатираш чужд труд и да крадеш чужди пари
Не е редно да успяваш да го правиш
Въпреки желязната логика на успеха на лапането на пишки и експлоатацията на чужд труд
Наистина не е редно
Забавно е
Тази сутрин получих от Ваня Вълкова проекти за корица и написах заключителното стихотворение на „Любовна поезия. Антология“ – „Животът е курва“.
Благодаря на всички, взели участие
Дойде тук
Преди петнайсетина години
За да бъдеш дефлорирана
Сега идваш
За да вземеш детето
След ебането през уикенда
Кръгът се затваря
Животът е курва
vs. archives 