vs. archives

Ако беше друга каза тя
Щеше да те ошушка до шушка

Оценявам го премълчах неразбиращо
Просто ми върни книгата

Която ти дадох преди да знам
Че си държанката на бодлер

Боготворя го но книгата е
На приятелка.

След като успях да се изолирам от хората,
искам да се изолирам от себе си.
Не стобор от дялани върлини,
а огледало тук ще свърши по-добра работа.
Съзерцавам навъсените черти,
четината, издатините на брадичката…

Решетка за увивни растения между развеждаща се двойка
май е най-хубавият вид преградна стена.
През прозореца в нея се завира свечеряването,
крайчецът на угар с огромни скорци
и езеро – като пролом в стената,
увенчана с елхови зъбци.

Току-виж от езерните дупки
или изобщо – от всяка локва
ще пропълзи тук външен свят.
Или пък този ще изпълзи навън.

Днес откарахме братчеда в хоспис
Приличен хоспис за бониполовина две легла в стая
Ако беше останал вкъщи през празниците беше пътник
След четри всичко живо беше спуснало коледните кепенци
Трябваше да минем през пирогов рушвети всичко как си трябва
В частната линейка прекосихме всички кръгове на запраздняващата кучка
Братчеда повърна по завоите след дни на безразборни обезболяващи
Боже колко ще продължи това пътуване и аз съм на ръба
Странно втора поредна коледа с ходене по хосписи
Разбирам че за назидание трябва да бъда нещастен
Защото не оцених десетгодишното си семейно щастие
Но аз и без друго мразя празниците най-много този
Няма нужда да бъда наказван боже искам само
Намира да си пиша стиховете

На К.Х.

Когато снега засипва морето и скърцането на бора
оставя във въздуха по-дълбока следа от плаз на шейна,
до каква синева могат да стигнат очите? до каква тишина
може да падне безучастният глас?
Изчезвайки без вест от полезрението, светът навън
си разчиства сметките с лицето като заложник на мамелюци.
…тъй мекотело фосфоресцира на дъното на океана,
тъй мълчанието поглъща в себе си цялата скорост на звука,
тъй стига една клечка, за да запалиш котлона,
тъй стенният часовник, пригласяйки на сърцебиенето,
спрял от тази страна, продължава да върви от другата
страна на морето.

Дори да е фейкнюз, това е първокласен ПР, нали така? На 1 април 2020-та спечелих Нобелова награда за литература и физика, новината беше чудесна, защо и тази да не е такава?

Аз съм, разбира се, преди всичко народен и фондационен писател, но няма пречка народен писател, а още по-малко фондационен такъв, да бъде и президент. Освен това ми върви на фейкове, досега всички минаха успешно както на народно, така и на международно равнище.

Имам перфектно кредитно досие като се почне от демонстрация на Екогласност в Навечерието на Свободата, мине се през дейното ми участие („Протестиращият човек е красив“) в протестите през 2013-та и се свърши засега с подписването на Открито писмо с апел към управляващите, от които получих орден през знаковата 2016-та, когато бях на крачка от номинация за поста, но не получих категорична, т.е. народописателска и фондационна подкрепа.

Сега нещата изглеждат консолидирани. Имам цитиране от Командира в правилния наш всекидневник и ФБ пост от Трафопоста по случай Галимар. Надявам се, че това са правилните знаци за правилната номинация.

Чувам, че нямат план „Б“, ако и този път не се съглася или пък поставя непреодолими народописателски и фондационни условия. Това е сериозна предпоставка за материализирането на моя най-успешен фейк дотук, преди Нобела, разбира се.

Да си призная, малко ми липсват медийните изяви отпреди пандемията. Едно отразяване като кандидат-президент би ми се отразило добре, а и на продажбите на последния ми роман би се отразило.

Не съм по-грозен от Ламбо. А и пандемията изисква жертви. Аз и без друго съм на всеки километър.

Моля всички красиви, протестиращи и четящи ме да гласуват за ДА, ГГ.

Ваш от Времеубежището

І
Пладне в стаята. Онзи покой,
когато наяве като насън,
помръдвайки ръка,
нищо не можеш да измениш.

Светлината прониква, ослепява.
Слънцето, влязло в зенит,
полага лъч на паркета, себе си
така вдървява.

Прах, утаил се в порите на скула.
Калориферът не произнася добре р.
Тялото, застинало, е продължение на стола.
Прилича на кентавър

II
погледнал назад: сянката, затъмнила
профила, чийто занаят е –
да застива, уточнява митът,
повтаряйки числото

на членовете. Преходът им от думите
към числата не учудва.
Окото превежда, премигнало, числото в
несвършен вид.

Въздухът, в който нито да станеш, нито да седнеш
не можеш, още по-малко, да легнеш,
възприема „четири“, „шест“,
„осем“ по-добре, отколкото говора.

ІІІ
Аз се родих в голяма страна,
в устието на река. През зимата
тя винаги замръзваше. За мен
няма връщане у дома.

Мисълта за пространството поражда „ах“,
опера, поглед през лорнет.
В цифрите има нещо, каквато в думите
дори да ги изкрещиш, няма.

Птица чурулика, иззад рубежа
върнала се в гнездото си.
Муха се блъска в стъклото, жужейки
като „осемдесет“. Или пък „сто“.

ІV
Там имаше град, където поради
точността на перспективите
да се впускаш да гониш беше напразно,
ако случайно си пропуснал нещо.

Мостът над замръзналата река в представата ти
със стоманата на хрущялите си
мисли пораждаше за друга зима –
тоест за зимата на вещите,

където няма да срещнеш следи: релефът
прилича на стъкло.
Само махалото като замре
излъчва топлина.

V
Въздухът – безцветен и прочее, но
необходим за съществуването –
представлява едно нищо,
еквивалент на нулата.

Странно е да отброяваш, почвайки от нея,
мебелите, рогата на лос,
себе си; да се замисляш – и „охо“
да произнасяш накрая.

Измерена в цифри, вещта може да е
тамерланова гмеж,
нещо като астрономия. Лика-прилика
на самата атмосфера.

VІ
Имаше там и редове от колони,
озовали се в онези снегове,
като взети в плен,
съблечени до голо.

По пладне, гордеейки се с остротата на ъгъла,
като отразен и върнат лъч,
игла на кула обезболяваше
съдържимото на облаците.

Дума, казана наслуки,
на глас – дори дума на лъжа –
възпламеняваше мозъка като залез
горните етажи.

VІІ
Въздухът всъщност е високопланинско
плато, пат, вечен шах, напразност,
реми, класическо нищо,
хегелова мечта.

Дето изтръгва да рукне от очите.
Пладне. Погледнато отстрани
мозъкът е по-застинал от грамофонна плоча, чиито
бразди са замърсени.

Пладне; преживящият апарат
пробва да задвижи,
като се прокашля, плоска квадратура на кръга –
музика за игра на зарчета.

VІІІ
Там имаше стаи. Размерът им
пораждаше каша в главата,
от което таванът, в чиято креда
се устремяваше взорът ви,

само печелеше. Огледалата
натрупваха там до падането на мрака
прах, утаяващ се като пепелта
на Херкулан върху

обитателите му. Купчини книги,
столове, по прозорците – слюдата
на скрежа. Каквото се случеше в тях,
се случваше там завинаги.

ІХ
Звукът отстъпва на светлината не
по скорост, но в самите вещи,
доловими дори когато окаменеят,
овехтеят, станат нищи.

И двете са пречупени, изкривени,
съкратени: първо –
до тъмнина, до тишина;
после превърнати в думи.

Можеш да си спомниш залеза в прозореца,
или пък – молба или отказа на някой.
И двете са щастливи единствено извън
тялото. Само далече от нас.

Х
Аз бях по-скоро звук, отколкото –
срам ме е да кажа – лъч
в царството, дето тържествува простолюдието на мрака,
правех се на кос напролет

във въздуха. Нощувах в ушни
миди: милвах
вдлъбнатините както друг жених –
издатините; фалшивех пискливо,

взел твърде висок тон. Но навъзбог устремен,
звукът изхвърля баласта:
колкото и да се гледаш в огледалото,
то няма да те дари с ехо.

ХІ
Там принуждаваха да се носи палто,
понеже студът моделираше
тялото, забравено от онези, които
по-рано го бяха обичали,

мраморно. Т.е. без бели дробове, без да
има име, черти на лицето,
в ниша, на фона на празни небеса,
на корниза на дворец.

Там се стъмваше към шест.
В осем ти се искаше да си легнеш.
Но беше по-естествено да се вкамениш
в профил, изгубил дар слово.

ХІІ
Двуногото – а впрочем всяка твар
(гущер или прилепче) –
крие в чертите на лицето си буквар,
клетъчна цифра.

Тялото, свикнало със своето
присъствие, под колан
и тъкан, натрапва на ума
бъдещето. Мисълта за него.

Що е излишно! Тялото в анфас вече
самото е величина!
сума! Особено – по неглиже,
при невключена лампа.

ХІІІ
В бъдещето цифрите ще разсеят мрака.
Цифрите не умират.
Само сменят реда си както
телефонните номера.

Техният сонм присаден е с вечно перо
към речта и ще разшири вика на устата,
ще удължи азбуката той;
или пък обратното.

Което ще заприлича като на земя,
изискана от мечтата
със синя, режеща окото черта –
хоризонта на нулата.

ХІV
Или пък като град, чиято красота,
неповторимостта му
се засищала от неговото отражение
като Нарцис над води склонен.

Така се размножават камък, вещ,
и въздух. Тъй зрял съпруг,
тежестта си осъзнал със ужас,
не избягва локвите повече.

Така и по изпъкналото лице
на паметта дращи с всички пръсти
днешният ви ден, подобен на слепец,
той опознава себе си.

ХV
В бъдното, ще рече, в амалгамата на огледало,
ще рече, в отразеното вчера,
ще спада живачният стълб,
през лятото ще жужи пчела.

Там ще има площади с ехо, превъзхождащо
сто пъти звука.
Какво ли само ще повтори то,
какво ли ще открие окото.

Няма да умрем като дойде часът!
Но с помощта на нокът
от амалгамата ще ни изстърже
някое дете!

ХVІ
Знай, че бялото месо, плътта,
искреният звук, засилката
на мисълта не може нищо да възпроизведе – дори
и легион да наплодиш.

Но като звезда след хиляди години,
ненужна никому,
излъчваща не толкова светлина,
колкото поглъщаща мрак,

стигайки по-далече от тялото, погледът
на очите, отишъл напред,
ще почне да праща назад ред по ред
всичко, дето в себе си е поел.

Знай, че бялото месо, плътта,
искреният звук, засилката
на мисълта не може нищо да възпроизведе – дори
и легион да наплодиш.

Но като звезда след хиляди години,
ненужна никому,
неизлъчваща толкова светлина,
колкото поглъща мрак,

стигайки по-далече от тялото, погледът
на очите, отишъл напред,
ще почне да праща назад ред по ред
всичко, дето в себе си е поел.

КОНЕЦ

В бъдното, ще рече в амалгамата на огледало,
ще рече в отразеното вчера,
ще спада живачният стълб,
през лятото ще жужи пчела.

Там ще има площади с ехо, превъзхождащо
сто пъти звука.
Каквото ли само ще повтори то,
какво ли ще открие око.

Няма да умрем като дойде часът!
Но с помощта на нокът
от амалгамата ще ни изстърже
някое дете!

Или пък като град, чиято красота,
неповторимостта му
била засищана от неговото отражение
като Нарцис над води склонен.

Така се размножават камък, вещ,
и въздух. Тъй зрял съпруг,
тежестта си осъзнал със ужас,
не избягва локвите вече.

Така и по лице изпъкнало
на паметта дращи с всички пръсти
днешният ви ден, подобен на слепец,
той опознава себе си.

(to be contiunued)

Рискова група
ликвидационни квоти
совхоз комунарка
кофа с водка
дача за изтезания
кораб на смъртта
социалистическо съревнование
прожектори по дърветата
гумени ботуши
гумена престилка
револвер тип наган
шише одеколон
изстрел в тила
багер марка комсомолец.

(По Габриел Гарсия Маркес и Николай Иванович Ежов)