Висенте Уидобро „Небесен трус“ (фрагмент)
Казвам така и се подготвям да съм корен, докато ревейки земята побягва по небето… Докато луната гледа накриво и въздухът губи собствените си предели.
Какво правите там, облечени в черно? Стоите на вратата ми, очаквайки с празнични венци и лаври погребението ми. А ако аз наредя трупа ми да бъде хвърлен на кучетата?
Всяка тежест е излишна и споменът само затруднява движението и превива гърба.
На вратовете ни са се овесили толкова ръце, гърди и очи на легендарни девици, че устните ни придобиват формата на обсебено цвете.
Престъплението е необходимо, ако искаш да летиш отново. Ритмично убийство на гимнастик или номер на фокусник, който умее да гаси пламъци в стомаха си или да сменя мястото им в точния момент, карайки ги да се появят в цигулката на най-нехайния. Оттам ще се изкатерят по финни стъпала до последните върхове.
Който успее да танцува, обвит в примки от пламък, ще бъде избраният и само той ще съумее да обвие легендарната девойка в змийски спирали. Там ще остане омагьосана до края на вековете.
И трябва да знаеш, че тежестта на вопъла няма да може да разкъса сияйните кръгове, щом настъпи мъртвешкия сезон и се види дефилирането на призраците към полюса.
После ще дойде празника на майките и празника на младите невести, застанали горе на кулата, очите им пълни с интимни церемонии, очите отворени, за да се родят удобно четирите посоки на света, които след това нарастват без мяра и преливат през света.
О, да знаеше само! Ръцете на разговора със самия себе си се вдигат до челото и правят козирка над очите, за да виждаш по-далече.
Всичко това за какво? Скоро ще се надигнат сълзите и ще дойде една смърт, която да избереш от разнообразието, избрано от вековете.
Чуваш ли да заковават ковчега на нощта? Виждаш ли голата красавица в аквариума си на смъртта?
Периферията на въздишката, където смятаме, че ще погребем цялото това минало, може да се насели от тропическа растителност и от главозамайваща фауна.
Ще пораснат цветя под аквариума, ще пораснат цветя под земята на гробището и един ден ще се появи върху земята най-старият ковчег, издигнат на ръце от миризми като яки стъбла.
Изолда, тежестта на сълзите не може да пропука мрамора. Но ето какво сътвори чудото на мускулестата памет.
Чуваш ли как заковават нощния ковчег?
Ти си конят който нощта яхва за най-дългите си преходи.
При все това ти никога няма да стигнеш до края. Ще прекосиш цялата човешка история и няма да намериш каквото си търсил.
Физическата култура на гробарите прави лек света и поносимо зрелището. Знаем, че дъждът от земя ще е вечен, знаем, че есента ще е винаги жив извор на листа, нескончаем водопад между клоните. Знаем, че зимата ще разпростре полюса си до нашите очи когато игрите на водата се превръщат в статуи насред равнини по-бели от луната. Знаем, че там далече на ръба на зимата ще се видят очите на чакащата напразно и забравилата, че нейна бе вината или поне тя трябваше да се раздели на две еднакви части.
Ще литне зимата размахвайки тежките си криле от кой знае какъв непознат метал и то само защото ти съумя да поискаш прошка.
Ще минат пак легендарните кервани които нямат друга благородническа титла освен собствената си древност, неоспоримия си опит подобен на пирамидите или на креслото на китайски мандарин който е чул преминаването на музиката на толкова столетия без тя видимо да е предназначена за погледа му защото той винаги бе вперен в голите гърди на изтезаваната красавица която се гърчи просната върху адските плочи.
Понякога преди желания край се появява болницата отворена и подредена в белотата си като ресторант с масите си които очакват неизменността на чувството.
Потегля неочакваният влак към задоволяването на желанията си. Навсякъде въжделенно очаква пушката в трепереща ръка.
Понякога засадата върви към нас, понякога се отдалечава в други посоки сякаш не ни е видяла или пък ни е забравила.
Понякога крадецът избягва с ръката и гърдите на легендарната красавица в джобовете си, друг път избягва докторът с чантата където е скрил очите на незабравимата любима.
Пътят продължава все направо и свърша чак в морето. Там чакат лодките опрени в перилата на здрача. В момента на окончателното отпътуване отново се появява младата пътничка с глава обкръжена от седем небесни дъги влачейки във фарватера си хор от молители които се хранят от прекрасния й дъх.
Тя иска всички да живеят загрижени за причастяващите й очи, за шията й обкръжена от мелодични дантели, за гърба й обрамчен от магнетични кожи и за шапката й от небесна дъга.
Тя виждайки очите ни надупчени от светлината се уплашва, костите й треперят под плътта подготвена за катастрофите.
Всички инструменти за изтезания са подобни във вътрешната основа на основанието за съществуването си. Дори гълъбите които прелитат от небе в небе знаят това от най-крехките си детски години. Приказната красавица окована за гърдите си живее в невинността на летливите си коси. Никога не е съзерцавала отчаяната лястовица в нейния въздушен бокал нито други подобни птици които искат да пробият земната атмосфера и да избягат завинаги далеч от нас.
Навежда главата си под татуировките на небето и не вижда нищо. Едва може да се каже че усеща веригите на корема си.
И знаете ли защо? Защото не липсва покойница накълцана от камите на призрака скрит зад пердетата й която накрая да не направи жеста на отблъскване и обръщане на лицето с естественост.
Всички невести спят в същото легло.
Там спят прекосени от един и същ сън с водни очи плуващи сред същите подводни водорасли. От началото на света листата на девствеността падат извън собствената си есен без никаква причина.
Лампата която бди е подобна на медуза с ранени очи. И те ни разбират.
На отворения прозорец ръката на скелета протяга пръстите за да привлече птиците безвъзвратно изгубени поради прелетните си пориви или магнитите на джунглата. И те не разбират.
Умират птиците задавени от собствения си музикален инструмент, този инструмент под чийто отмерен звук растат гръбначните ни стълбове и мъзгата се издига до върха на мозъка за да подхранва до необходимото налягане илюминацията. И те не разбират.
Навън тълпите се струпват и ожесточено си оспорват стъпалата на чудодейното светилище. Изкачват се на колене по стъпалата на своите химни и се опитват да целунат лапите на гърчещия се змей.
Предводителят на лилиите защитава правата на своята каста и ще продължи да разпростира ухание докато живее и победата бъде негова. От друга страна голата жена е запокитена с удари отгоре и шиба гърдите си в стъпалата където се разбиват воплите й.
Така един ден изневиделица ще се строполи в залата за съвещания когато кралят заседава със своите фаворити. Тя ще е ключът за тайната защото истината изтича с кръвта от раните й.
Там е светлината, светлината която монасите не пожелаха да видят загрижени единствено да събират цялата възможна мана и да отговарят на поздравите на змея.
Ослепени от мълниите на Бога пред когото се прекланят застинаха превърнати в статуи. Това трябваше да бъде тъжният им край защото сфинксът не се отплаща за посещенията и дори не отваря очи за да погледне катаклизма.
Бягай оттук. Прекоси необятната река с враната на рамо, реката която преминава като влак и продължава хода си до безкрая.
Прекоси реката която тече между палми и щъркели, палми по-големи от очите на любимата, реката която не познаваш, тази която ти посочвам, тази която в нощта се изпълва с вълшебни фенери и заспива под собствения си навес ако безучастната овчарка съумее да й попее на ухото.
Изолда, какъв е гласът ти и какъв би трябвало да бъде? Къде е гласът ти и къде би трябвало да бъде?
Ще направиш арфа от клоните и ще подплашиш пчелите. Ще останеш сама сред привиденията които си съумяла да привлечеш с чаровете си. Финните ти пръсти ще изтръгнат най-хубавите мелодии от треперливите листа и твоите очи там горе ще гледат света като нафората в потира.
Не позволявай луната да те разсъблича нито да те окачват на коя и да е звезда подобно на обесените за красиви престъпления, обесените които се люлеят над вечността.
Какво те засяга че любовникът се хвърля от кулата и губи зрението си по пътя!
Остави го на мира. Ще каже че очите му са успели да умрат със строг героизъм. Все ще се намери някой който да събере песните на вулканичния любовник и някой който да запали свещ в негова памет или да положи заплашителен венец на главата му на мъртвец където само запазват все още известен живот и се вдигат на пръсти всички утрини за да посеят безпокойство в закоравялата ти гръд.
Пееш, о несъзнаваща, докато агонизират змиите на ръцете ти като баядерките на храмовете.
Вълните се бавят да умират.
Чуваш ли как заковават ковчега на морето?
Изолда, и онази другата също умря. Той виновният се отдалечава по последния път придружаван от престъпленията си.
Всички тези жени умряха. Разтоварваха статуите по различните спирки.
С вързана усмивка онази остана насред полетата. Ала има една, има една която заседна в пясъците на паметта ми и се храни от клетките ми.
Един ден полетяхме сплетени над клокочещите върхове. Заедно скитахме из безпределната бездна и там въздигнахме вещерството на секса до корабокрушенски ритуал без защита.
Пет месеца главата ми спа върху корема й. Онзи възел от артерии и кости караше да скърца участта ни още от сияйната среща. Оттогава живея продължавайки погребението й.
Слизам по стълбата на спомена за нея която всеки ден става все по-дълга и всеки час по-склонна изпъстрена със звезди, които й дадоха цялата си светлина преди да умрат, които проляха кръвта си за нея без да чакат никаква награда.
Изолда, понякога искам да се удавя в океан от жени.
Царува нощта на двата бряга на погледа ти и аз се разхождам по света, разхождам се в тишина, разхождам се подобно на самотата на мъртвец.
Разхождам се по света без да гледам света, разхождам се по света без да чувам света, разхождам се подобно на достойнството на мъртвец.
Чуваш ли? Заковават ковчега ми. Чуваш ли как заковават ковчега ми? Как затварят нощта в ковчега ми, нощта която ще бъде моя до края на вековете?
Бавен съм, бавен в умирането.
Не се боя от нищото нито бих се боял от него дори и да нямам сигурността че ще продължа в ехото си, че ще продължа неосезаем търкаляйки се от ехо в ехо.
Изолда, ти ще трябва да ме срещнеш още няколко пъти по много пътища на вечността.
И също ще ме срещнат някои от вас понесли виновните си очи, оковани с белезници и напрягайки се да ги счупите.
Вижте мъртвеца който възстава на върха на планината.
Чуйте, чуйте гласът на мъртвите.
Големият глас на дедите, черният глас вкоренен в най-дълбокото на земята бавещ се с години и векове докато стигне до повърхността и още години и векове докато намери подготвено гърло.
Могъщото гърло което да е като тромпет. Тромпетът на ерите, тромпетът на всички които са страдали, на всички които са треперили в кървава пот над ужаса или унинието, тромпетът на всички болки, на всички озлобления, на всички отмъщения. Тромпетът с ужасяващи корени.
Чуйте, чуйте гласа на мрака. През моето гърло мракът се връща на светлина.
Влезте в собствената си главоломна пещера, слезте без хлороформ в най-съкровените си дълбини. Кръвта има собствена светлина и от костите летят искри дължащи се на един трескав фосфор подобен на електрическо съединение.
Дами и господа: Има мъртвец който смачква своите коси под главата си вътре в своя ковчег. Вие имате прекрасни зъби за да произнасяте прекрасни думи.
Дами и господа: Има птица която се отваря в полет и хвърля върху нас вечността. Хвърля върху нас сред кръв и вътрешности вечността като гнусно обещание.
Птицата предсказана от астрономите знае всичките тайни.
Дами и господа: Има мъртвец който става на скелет в ковчега си. Еманациите на плътта раздират дъските и карат да се люшкат каменните врати.
Чули сте да скърцат вратите на гробницата и сте си помислили че на два метра дълбочина има град на мирни скелети и хапещи черепи. Има град на восъчни лица и восъчни ръце. Вековният прах на костите ви закалява нощите и пада като времето във вътрешната ви клепсидра защото вашата сянка приема формата на нощта и е малка нощ в движение.
Там сте в тази нескончаема стойка в която застивате след като изпиете чашата безкрай процеждан от празнотата и която ви превръща в почтена пепел от незапомнено минало. От цялата тази пепел случайността може да направи едно ново небесно светило.
И аз ви казвам скъпи слушатели че нещастният скелет който е ваш гост никога няма да види светлината понеже ще мине от ковчега на вашата плът в ковчега на гроба. Така носите със себе си един затворник вързан във вашата странстваща и безмилостна единочка. Лош късмет си е да се движиш на раменете на това скеле което ще си отмъсти и само дебне подходящия момент.
Затворникът има трескава жажда като пламтящата сестра, изпитва небесни безумия вътре в себе си, иска да излезе от това непрестанно свечеряване, да изскочи в дивашки грак както вулкана изскача от дъното на земята и не спира докато не стигне до светлината, както пророкуващия ужас избликва от гръдта и се изкачва до устните и очите преврънати в рани на безмълвието. Вашите кости опиянени от самота усещат ропота на росата в кръвта и отгатват че той е последната музика, сетното изсвирване след края на света подобно само на сирената на претърпял корабокрушение кораб изведнъж изсвирваща на дъното на морето.
vs. archives 