Върху масата
крехкото ветрило
Птица умряла в полет
Къщата отсреща
бяла от гипс и сняг
В незнайната градина
разхожда се някой
И объркан ангел
Е заспал върху дима на комина
За да се продължи пътят
Трябва да се започне отначало
КОЙ СКРИ КЛЮЧОВЕТЕ
Имаше толкова много неща които не можах да открия
Някой
който не си ти
Пее зад стената
Огледалото
раздвояваше гласа
И няколко звезди корабокрушенци
Спяха на гърдите ти
КОЙ СИ
Гласът който отговори
Идваше от някъде отвъд гръдта ти
На Соле Казабон
Нещо докосва стената
Ала душата която би могла да се роди
Няма очи
Търсещата врата
Утре ще види
Шумът на стъпките й
Потъва в килима
Не се намира
В живота
Понякога има малко светлина
ТЯ ЩЕ ДОЙДЕ
ЧАКАМЕ Я
Сънят на Яков е станал реалност
Око се отваря пред огледалото
И хората, които слизат върху екрана
Захвърлят плътта си като старо палто.
Филмът хиляда деветстотин и шестта
Излиза от кутията.
Европейската война.
Вали над зрителите
И се чува шум на трусове.
Студено е.
Зад салона
Се е изтърколил старец, прожектиран в празното.
Пустинната стая
Затворена е вратата
Усещаш как светлината си отива.
Сенките излизат изпод мебелите
И там далече изгубените вещи
Се смеят.
Нощта.
Спалнята се наводнява.
Аз съм изгубен.
Вик изпълнен със скръб
Никой не отговаря.
Пазя в очите си
Топлината на твоите сълзи…
Сетните
Вече няма да плачеш.
По пътищата
Иде есента
Късайки всички листа.
О, каква умора!
Дъжд от крила
Покрива земята.
Часовете се плъзгат бавно
Като капки вода по стъклото.
Нощна тишина.
Страхът се разстила във въздуха.
И вятърът плаче в басейна.
О!
Било е листо.
Човек би казал, че е краят на всички неща.
Целият свят спи…
Въздишка
Някой в къщата е починал.
Огледалото ми, течащо през нощта
Става на поток и се отдалечава от стаята ми.
Огледалото ми, по-дълбоко от света
Където всички лебеди се удавиха.
То е зелен басейн в стената
И в средата му спи закотвена голотата ти.
На вълните му, под сомнамбулно небе
Бляновете ми се отдлачеват като кораби.
На крак на кърмата винаги ще ме видите да пея.
Тайна роза набъбва в сърцето ми
И на пръста ми пърха пиян славей.
Нека стихът бъде като ключ
Който да отваря хиляди врати.
Пада лист, нещо минава прелитайки
Видяното от очите да бъде сътворено
И душата на слушателя да трепери.
Измисляй нови светове и пази думата си
Прилагателното, когато не дава живот, убива.
Намираме се в периода на нервите.
Мускулът виси
Като спомен в музеите
Но силата ни поради това не е по-малка
Истинската сила
Пребивава в главата.
Защо възпявате розата, о Поети!
Накарайте я да цъфти в стихотворението
Само заради нас
Живеят всички неща под Слънцето.
Поетът е малък Бог.
Лице с лице
Пеейки за собствената си музика
Изкачвайки се на плача по клоните
Лице с лице
Плачът му и вечността
Хората отчаяни в това приключение
Не могат да се върнат към неговото начало
Не могат да променят края на точното му място
Лице с лице
Отваряйки очите тъй близки като смъртта
Лице в лице
Колко много си спомням със собствения му парфюм и музика
Падайки и вдигайки
Колко много очакване във формата на статуя без съдба
Колко много усмивки отпразнувани като чудо
Лице с лице
Оковани за деня и за безкрая
С вид на знаещи това и онова и онова и това
С вид на пеещи
С вид на смеещи се
Лице в лице
С вид на плачещи а в действителност скърцащи
Скелетът скърцащ за да научи занаята си
Лице с лице
По пътища разстроени от гърдите до главата
По пътищата на живота към смъртта
Залепяйки на устните ни марката на скръбта
Репетирайки последния дъх
Лице с лице
Със своята плът и духа си
Или с огледалото на времето в пространствените му темели
Слушайки шумоленето на дълбините ни
И от друга страна плътоядното въжделение на нищото
Лице с лице
Без да разбираме писмото на вътрешните си сенки
Залепяме на устните си последния дъх
vs. archives 