vs. archives

Чудовищни са много неща. Но нищо
По-чудовищно от човека.
Защото той през нощта
На морето когато накъм зима вее
Южният вятър бразди
В окрилени фучащи домове.
И свещеновъзвишената за небожителите земя
Непогубимата неуморена
Изтощава той с напористия плуг
Година подир година
Тласка и напъва той с конския род
И лекореещия се свят на птиците
Оплита и гони
И преминаващите стада диви животни
И на Понта соленоживата природа
С изукусно изплетени мрежи
Вещият човек.
Улавя с изкуства и звяра
Дето нощува и броди в планините.
И на грубогривия кон той мята връз
Врата хомот и ярем на преброждащия
Планините неукротен бик.

На богатата на коне земя
В отличните палати
На бялата угар на Колон
Ти си пристигнал
О другоземецо в този край
Дето пронизително жалва се
Завръщащия се славей
Под гранките зелени на шубрака
Засводен от тъмен бръшлян
И от непристъпния шумак на бога
Изпълнен с плодове лишен от слънце
Недвижен за никоя буря.
Дето безспир вакхическият
Дионис шества
Обитаващ сред божествените хранителки
Дето безспир от небесния лъх
Красивогроздният нарцис
Израства от ден на ден
На великата богиня
Прадревен венец
И златозарният минзухар.
Нито пресекват недремещите извори
Дето споделят водите на Кефис
А неизменно ката ден
Приижда бързопораждащият през полята
С чисти дъждовни порои
Върху гръдта на земята.
И не го подминават с омраза хоровете на Музите
И златната Афродита.

Много са насилническите неща. Но нищо
Не е по-насилническо от човека.
Защото той се скита по сивото
Море под бурния южен вятър
В крилати домове
Обливани от бушуващи вълни.
На боговете свещената земя нея
Чистата безусилна
Обръща с труд, родът на конете
С лекоподвижния плуг от
Година на година подканяйки.

За сътворените леки птици
Залага примки преследва ги
И на зверовете дивия народ
И на морето солено рода
С лукаво оплетени мрежи
Твърде опитният човек.
Обуздава със земеделското си изкуство
Бродещите по планините зверове.
На врата на коня хвърля хомот
Връз гривата и ярем на дивия
Неукротен бик.

Вас викам през поля насам
От бавните облаци вий палещи лъчи
На пладнето вий най-узрелите за да
Позная по вас новия ден на живота.
Защото другояче е сега! край край
На грижата човешка! сякаш ми прорастват
Криле така ми е добре и леко
Тук горе тук достатъчно богато радостно
Великолепно обитавам аз където огнената чаша
Изпълнил с дух чак до ръба окичен
С цветя които сам си е отгледал
Гостоприемен е за мене татко Етна.
И щом подземната буря
Сега тъй празнично пробудена към трона облачен
На близкородствената гръмотевица нагоре
Към радостта полита и моето сърце пораства
С орлите пея тук песен на природата.
Не бе помислил за това че тъй далече в пустошта за мен
Разцъфва друг живот когато той ме
С позор прокуди от родния ни град
Моят брат царят. О! той не подозираше
Премъдрият що за благодат ще ми докара
Като разкъса връзката човешка като свободен
Обяви ме свободен и извън закона като криле небесни.
Затуй и стана! затуй се сбъдна!
С гавра и проклятие затуй въоръжи се тоз народ
Дето беше мой изцяло срещу душата ми
И ме прогони и не напразно кънти
В ухото ми стогласният
Трезв присмех когато сънувачът
Глупавият хвана пътя плачейки.
Кълна се в съдника на мъртвите! добре заслужих си го!
И лековито беше болните лекува ги отровата
Един грях наказва другия.
Защото много съгрешавах от младини още
Хората човешки нивга не обикнах не послужих им
Тъй както сляпо служи дори водата огънят
Затуй не се отнасяха и те човешки
С мен о затуй ме позоряха
В лицето и тъй държаха се с мен както и с теб
Всепретърпяваща Природа! И аз съм твой
Твой съм и се пробужда между теб
И мен отново старата любов
Ти викаш ме привличаш ме тъй близо все по-близо.
Забрава – о като радостно платно
Отделил съм се от брега,

И щом расте вълната и своята ръка
Майката простира над мен о от какво
От какво остава аз да се боя. Други може
Наистина да ужаси. Защото туй е смъртта им.
О ти! тъй добре познат ми ти омаен
Ужасяващ пламък! как тихо обитаваш
Ти ту тук ту там как боиш се сам от себе си
И от себе си бягаш ти душа на всичко живо!
От мене вече ти не се таиш втъкан във всемира дух
За мене ставаш прозирно светъл защото аз не се боя.
Нали желая да умра. Това е мое право.
Ха! Младост! вече като зазоряване наоколо
И долу отминава с рев гневът отколешен!
Долу долу вайкащи се мисли!
Сърце грижовно! От теб не се нуждая вече.
И тука няма вече място за съмнения. Вика
Богът –

Търсиш живота ти търсиш и блика избива в блясък
Божествен огън от дълбините на земята към теб
И вкаменен от желание
Ти се хвърляш долу в пламъците на Етна.

Така разтапяше във виното перли надменността
На царицата нека се превъзнася! Само ти
Да не бе о поете своето богатство
Пожертвал в кипящата чаша!

Но ти си свят за мен като мощта на земята
Която те отнесе дръзко загинал!
Искал бих и аз да последвам в дълбините
Да не ме сдържаше любовта към героя.

Къде си ти, потънала в мисъл, дето винаги трябва
Спътник да бъдеш, навремени, къде си ти, светлина?
Будно е наистина сърцето, ала ме обзема гняв, мен
Гнети чудещата се нощ винаги вече.

Едно време следвах пътя на горските билки и на хълма
Долавях шума на кроткия дивеч, нивга напразно.
Не подвеждаха никога също и твоите
Птици, защото почти с преголяма готовност ти идеше

Да изпълваш или пък да пиеш свежестта на градина,
Претегляйки всичко, заради участта на сърцето, светлина, къде си?
Отново будно е сърцето, ала коравосърдечно
Все ме привлича мощната нощ.

И аз бях такъв. И на минзухари, мащерка
И жито земята ми даваше първия сноп.
А под звездната прохлада аз учех,
Ала назовимото само. И един ден

Разомагьосвайки полето диво, печално, при мен дойде
Полубогът, Зевсовият раб, мъжът прямодушен;
Сега сам тихо седя, от час
На час, и образи

От свежа пръст и облаци на любовта извайва
Сега умът ми, защото между мен и него има отрова.
И вслушвам се в далечината дали пък не
Един спасител иде благ за мен.

Тогава чувам често на гръмовержеца колата
На пладне, щом той приближава, най-познатият,
Когато от него потриса се домът и земята
Очиства се, а мъчението става ехо.

Избавителя чувам тогава в нощта, чувам
Го да сее смърт, освободителя, и долу обрасла
С буйни треви, във видения сякаш
Съглеждам земята, един огромен лумнал огън.

Ала дните менят се, когато човекът тогава
Да изтичат ги вижда, благи и зли, болка е
Щом обликът ти е двояк и
Най-доброто никой не познава.

Но туй е жилото на Бога никога
Не може инак някой да обича неправдата на боговете
Ала тогава родно близък Богът е
Точно пред лицето ти и другояче е земята.

Ден! Ден! Отново поемате както трябва дъх, о, пийте
Вий, върби над моите потоци! За очите зрак
И под краката прави бродове, в облик на
Владетел, пристегнал шпори, и при самото себе си

На мястото си, блуждаещо светило на деня, явяваш се,
И ти, земя, умиротворена люлка, и ти
Дом на бащите ми, които неградски
Са, в облаците – ятата диви – отишли.

Кон оседлай сега, облечи се в доспехи, вземи
Момче, лекото копие! Предсказаното
Няма разкъсване и напразно не чака
Додето то се яви, завръщането на Херакъл.

Къде си, потънала в мисъл, дето винаги трябва
Спътник да бъдеш, навремени, къде си, светлина?
Будно е наистина сърцето, ала ме обзема гняв, мене
Гнети в почуда нощта винаги вече.

Инак следвах пътя на горските билки и на хълма
Долавях шума на дивеча кротък, нивга напразно.
Не подвеждаха нивга и твоите
Птици, защото с готовност голяма ти идеше

Да изпълваш или пък да пиеш свежестта на градина,
Претегляйки всичко, заради участта на сърцето, светлина, къде си?
Отново будно е сърцето, ала коравосърдечно
Все ме завлича мощта на нощта.

Аз бях така. И на минзухари, мащерка
И жито земята ми даваше първите снопчета.
А под прохладата звездна аз изучавах,
Назовимото само. И един ден

Полубогът, рабът Зевсов, мъжът прямодушен
Размагьосвайки полето диво, печално, при мен дойде;
Сега самин тихо седя, от час
На час, и образи

От свежа пръст и облаци на обичта извайва
Сега умът ми, защото между нас има отрова.
И вслушвам се в далечината дали не
Иде един спасител благ за мен.

Тогава чувам често на гръмовержеца колата
На пладне, щом той приближава, най-познатият,
Когато от него потриса се домът и се очиства
Земята, а мъчението става ехо.

Избавителя чувам тогава в нощта, чувам
Го да погубва, освободителя, и долу обрасла
С буйни треви, във видения сякаш
Съглеждам земята, един огромен огън.

Ала дните менят се, когато човек
Да изтичат ги вижда, благи и зли, болка е
Щом обликът ти е двояк и
Едничка душа не познава най-доброто.

Но туй е жилото на Бога, никога
Не може никой инак да обича неправдата на боговете.
Ала тогава родно близък Богът е
Там пред погледа и земята е инак.

Ден! Ден! Отново ето всичко си поема дъх, о, пийте
Вий, върби над моите потоци! За очите зрак
И под краката прави пътища, в облик на
Владетел, със шпори, и при самото себе си

На мястото си, блуждаещо светило на деня, явяваш се
И ти, земя, умиротворена люлка, и ти
Дом на бащите ми, които неградски
Са, в облаците, обитавани от дивеча, отишли.

Кон оседлай сега, облечи се в доспехи, вземи
Лекото копие, юноша! Предсказаното
Не се разкъсва и напразно не чака
Идването на завръщащия се Херакъл.

Завръща се вкъщи с радост морякът край реката тиха
От далечни острови, щом е събрал урожая;
Тъй и аз бих се върнал в родината, да бях
Събрал толкова блага, колкото страдания.

Вий, свидни брегове, отгледали ме някога,
Утолете ми сега на любовта страданието. Ще ми обещаете ли,
Вий, лесове на младостта ми, когато аз
Се върна, отново някогашното спокойствие?

Край потока прохладен, дето на вълните играта,
Дето плъзгащите се кораби гледах,
Там ще съм скоро; вас, познати планини,
Опазвали ме нявга, на родината

Почитаните и надеждни граници, майчината къща
И на обичащите братя и сестри прегръдките,
Ще ви приветствам скоро и вие ме обгръщате,
Така повито да се изцели сърцето ми,

Вий, останали ми верни! Но зная, знам,
Страданията на любовта, тях скоро не ще да изцеля,
Люлчена песен, дето в утеха
Смъртните пеят, не се надига в гръдта ми.

Защото те, дето небесния огън ни дават назаем,
Боговете даравят ни също свещената болка –
Нека тъй да пребъде това. Да съм син на земята
Изглежда е моята участ. Създаден за обич, за болка.

Къде си, потънала в мисъл, дето винаги трябва
Спътник да бъдеш, навремени, къде си, светлина?
Будно е наистина сърцето, ала ме обзема гняв, мене
Гнети в почуда нощта винаги вече.

Инак следвах пътя на горските билки и на хълма
Долавях шума на дивеча кротък, нивга напразно.
Не подвеждаха нивга и твоите
Птици, защото с готовност голяма ти идеше

Да изпълваш или пък да пиеш свежестта на градина,
Претегляйки всичко, заради участта на сърцето, светлина, къде си?
Отново будно е сърцето, ала коравосърдечно
Все ме завлича мощта на нощта.

Аз бях така. И на минзухари, мащерка
И жито земята ми даваше първите снопчета.
А под прохладата звездна аз изучавах,
Назовимото само. И един ден

Разомагьосвайки полето диво, печално, при мен дойде
Полубогът, рабът Зевсов, мъжът прямодушен.
Сега самин тихо седя, от час
На час, и образи

От свежа пръст и облаци на обичта извайва
Сега умът ми, защото между нас има отрова.
И вслушвам се в далечината дали не
Иде един спасител благ за мен.

Тогава чувам често на гръмовержеца колата
На пладне, щом той приближава, най-познатият,
Когато от него потриса се домът и се очиства
Земята, а мъчението става ехо.

Избавителя чувам тогава в нощта, чувам
Го да погубва, освободителя, и долу обрасла
С буйни треви, във видения сякаш
Съглеждам земята, един огромен огън.

Ала дните менят се, когато човек
Да изтичат ги вижда, благи и зли, болка е
Щом обликът ти е двояк и
Едничка душа не познава най-доброто.

Но туй е жилото на Бога, никога
Не може никой инак да обича неправдата на боговете.
Ала тогава родно близък Богът е
Там пред погледа и земята е инак.

Ден! Ден! Отново ето всичко си поема дъх, о, пийте
Вий, върби над моите потоци! За очите зрак
И под краката прави пътища, в облик на
Владетел, със шпори, и при самото себе си

На мястото си, блуждаещо светило на деня, явяваш се
И ти, земя, умиротворена люлка, и ти
Дом на бащите ми, които неградски
Са, в облаците, обитавани от дивеча, отишли.

Кон оседлай сега, облечи се в доспехи, вземи
Лекото копие, юноша! Предсказаното
Не се разкъсва и напразно не чака
Идването на завръщащия се Херакъл.

Близо е
И мъчен за схващане Богът.
Където обаче дебне опасност, пораства
Също спасяващото.
Обитават в мрака
Орлите и безбоязнено преминават
Синовете на Алпите над бездната
По мостове виснали леко.
Защото околовръст са струпани
Върховете на времето, и най-обичните
Тъй близо живеят, изнемогвайки навръх
Най-разделени планини
Вода невинна дай ни
О, дай ни криле, с най-верен усет
Да преминем оттатък и да се завърнем.