vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Friedrich Hölderlin

Фридрих Хьолдерлин „Патмос“ 4-6

 

Окъпани в пяна шумят край портите на Азия
Кръстосващи в простора
На несигурната морска равнина
Лишени от сянка пътища,
Ала морякът знае островите.
И тъй като бях чувал,
Че един от близките
Е Патмос,
Силно възжелах
Там да спра и там
Да пристъпя към сумрачната пещера.
Защото не е като Кипър,
Богатия на извори, или
Някой от другите острови –
Разположен гордо е Патмос,

Но гостоприемен
В по-беден дом
При все това е той
И щом от корабокрушение или жàлейки
За родина или отишъл си приятел
Там доближите някой,
Той слуша благосклонно и чедата му –
Гласовете на горещата дъбрава
И дето пясъчно е и напукано
Лицето на полята – пригласят:
Те слушат чужденеца и с любов отекват
На жалбите му. Така погрижи се
Островът някога за любимеца на Бога,
Ясновидеца, в блажена младост

Последвал
На всевишния Сина, с него неразделен, защото
Повелителят на бурите обичаше на ученика
Простодушието и бдителният юноша съзираше
На Господа лицето тъй отчетливо,
Когато в тайната на лозето те
Седяха заедно в часа на пира
И великодушно, смъртта предчувствайки спокойно,
Тъй Господа говореше и последната любов, защото никога достатъчно
Не му било е да свидетелства за благото
На думите в онези дни и да разтушва, тъй като
Провиждаше гнева световен.
Защото всичко е добро. След туй умря той. Много има
За казване и за смъртта му. И те видяха как победно гледаше,
Най-радостния до последно видяха близките до него

 

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Патмос“ 6

 

Последвал
На всевишния Сина, с него неразделен, защото
Повелителят на бурите обичаше на ученика
Простодушието и бдителният мъж съзираше
На Господа лицето тъй отчетливо,
Когато в тайната на лозето те
Седяха заедно в часа на пира
И великодушно, смъртта предчувствайки спокойно,
Тъй Господа говореше и последната любов, защото никога достатъчно
Не му било е да свидетелства за благото
На думите в онези дни и да разтушва като
Провиждаше гнева световен.
Защото всичко е добро. След туй умря той. Много има
За казване и за смъртта му. И те видяха как победно гледаше,
Най-радостния до последно видяха близките до него

 

(да се продължи)

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Патмос“ 5

 

Но гостоприемен
В по-беден дом
При все това е той
И щом от корабокрушение или жалейки
За родина или отишъл си приятел
Там доближите някой,
Той слуша благосклонно и чедата му –
Гласовете на горещата дъбрава
И дето пясъчно е и напукано
Лицето на полята – пригласят:
Те слушат чужденеца и с любов отекват
На жалбите му. Така погрижи се
Островът някога за любимеца на Бога,
Ясновидеца, в блажена младост

 

(да се продължи)

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Патмос“ 4

 

Окъпани в пяна шумят край портите на Азия
Кръстосващи в простора
На несигурната морска равнина
Лишени от сянка пътища,
Ала морякът знае островите.
И тъй като бях чувал,
Че един от близките
Е Патмос,
Силно възжелах
Там да спра и там
Да пристъпя към сумрачната пещера.
Защото не е като Кипър,
Богатия на извори, или
Някой от другите острови –
Разположен гордо е Патмос

 

(да се продължи)

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Патмос“ 1-3

 

Близо е
И мъчен за схващане Богът.
Където обаче дебне опасност, пораства
Също спасяващото.
Обитават в мрака
Орлите и безбоязнено преминават
Синовете на Алпите над бездната
По мостове виснали леко.
Защото околовръст са струпани
Върховете на времето, и най-обичните
Тъй близо живеят, изнемогвайки навръх
Най-разделени планини –
Вода невинна дай ни
О, криле ни дай, с най-верен усет
Да преминем оттатък и да се завърнем.

Тъй свидетелствах, когато грабна ме
По-ненадейно, отколкото съм предполагал
И далеч, където никога
Да стигна не очаквах, дух един
От насред дома ми. Дремеха
Във сумрака, щом почна пътешествието
Сенчеста гората
И тъй желаните копнежнно ручеи
На родината. Не разпознавах аз страните,
Но скоро, в блясък свеж,
Загадъчната
Златно окадена, разцъфна –
Нараствайки стремително
Със крачките на слънцето,
Димейки ароматно с хиляди била –

Пред мен разцъфна Мала Азия и заслепен потърсих
Нещо, дето да познавам, защото непривикнал
Бях на ширнали се улици, където отвисоко
От гребена на Тмол шурти надолу
Златоткан Пактол,
На Тавър хребетите и Месогис възвисяват се,
И от цветя в градините обсипан
Тих пламък. Под слънчевата светлина обаче
Високо възсиява сребърният сняг.
И тъкан на безсмъртния живот
На недостъпни недосегнати стени
Прадревен расте брашлян и покоят се
На живите колони на кедрите и лаврови дървета
Тържествените,
Съградените божествено дворци.

 

(да се продължи)

 

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Патмос“ 3

 

Пред мен разцъфна Мала Азия и заслепен потърсих
Нещо, дето да познавам, защото непривикнал
Бях на ширнали се улици, където отвисоко
От гребена на Тмол шурти надолу
Златоткан Пактол,
На Тавър хребетите и Месогис възвисяват се,
И от цветя в градините обсипан
Тих пламък. Под слънчевата светлина обаче
Високо възсиява сребърният сняг.
И тъкан на безсмъртния живот
На недостъпни недосегнати стени
Прадревен расте брашлян и покоят се
На живите колони на кедрите и лаврови дървета
Тържествените,
Съградените божествено дворци.

 

(да се продължи)

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Патмос“ 2

 

Тъй свидетелствах, когато грабна ме
По-ненадейно, отколкото съм предполагал
И далеч, където никога
Да стигна не очаквах, дух един
От насред дома ми. Дремеха
Във сумрака, когато тръгнах
Сенчеста гората
И тъй желаните копнежнно ручеи
На родината. Не разпознавах аз страните,
Но скоро, в блясък свеж,
Загадъчната
Златно окадена, разцъфна –
Нараствайки стремително
Със крачките на слънцето,
Димейки ароматно с хиляди била –

Пред мен разцъфна Мала Азия

 

(да се продължи)

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Патмос“ 1

 

Близо е
И мъчен за схващане Богът.
Където обаче дебне опасност, пораства
Също спасяващото.
Обитават в мрака
Орлите и безбоязнено преминават
Синовете на Алпите над бездната
По мостове виснали леко.
Защото околовръст са струпани
Върховете на времето, и най-обичните
Тъй близо живеят, изнемогвайки навръх
Най-разделени планини –
Вода невинна дай ни
О, дай криле ни, с най-верен усет
Да преминем оттатък и да се завърнем.

 

(да се продължи)

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Възпоменание“ (2)

 

От североизток вее
Любимият измежду ветровете
За мен, защото пламенен дух
И плаване леко той обещава на моряците.
Иди сега обаче и поздрави
Красивата Гарона,
И на Бордо градините
Там, дето по стръмния бряг
Вие се пътечката и в реката
Дълбоко се урва потокът, обаче над тях
Се оглеждат изящните двойки
От дъбове и бели тополи.

Все още помня това добре и как
Широките чела склонява
Брястовата гора над воденицата,
В двора обаче расте смокиново дърво.
По празници минават
Смуглите жени оттам
Пристъпват по коприна,
През мартенските дни,
Когато нощ и ден се изравняват,
И по умиротворени пътеки,
Натежал от златни сънища,
Приспиващо минава полъх.

Ала нека догоре
С узряла светлина напълни
Някой за мен благоуханната чаша,
За да отдъхна; защото сладък
Би бил под сенките унесът.
Не е добре
Бездушно от смъртни
Помисли да си изпълнен. Ала добро е
Разговорът и да изкажеш
Съкровенните мисли, да чуеш много
За дни на любовта,
И за дела сполитащи.

Къде обаче са другарите? Белармин
И неговият спътник? Някой
Се бои да възлезе до извора;
Но богатството води началото си
От морето. Те,
Подобно на художници, събират в едно
Красотата на земята и не презират
Крилатата бран, и
Да обитават сами, години наред, под
Обезлистената мачта, където не проблясват нощем
Празничните светлини на града,
И няма струнна песен и танц извиращ от сърцето.

Сега обаче при индийците
Мъжете се запътиха,
Оттам отдето от облъхнат връх
От склонове с лозя, където долу
Тече Дордона,
И слята с пищната
Гарона с морска шир
Изливат се. Ала отнема
И дарява памет морето,
А любовта неотстъпно впива очи,
Пребъдващото обаче е дело на поетите.

 

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Из Аякс на Софокъл“

 

Ио нощ моя светлина о Ереб озаряващ ме
Оставям се на вас вземете
Ме местни жители оставям се в ръцете ви. Защото
На небожителите пред рода не съм и от
Простосмъртните хора не съм достоен
Да диря помощ. Бичува ме
Мен погубващо
На Зевс дъщерята могъща.
Къде да побегне човек
В тази погибел къде да отида
И да остана?
Ако тук всичко повяхва мои любими
Аз на другия бряг напълно
Повален съм от дива лудост.
Нека цялото войнство и от двете страни
Да вдигне ръка срещу мен да ме погуби.