vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Fernando Pessoa

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Човечният поглед на морските фарове в нощната далечина
Или внезапно изплуващият фар в дълбокия мрак на нощта
(„Колко близо до земя преминахме!” И екотът на водите пее в ушите ни)!…

Всичко това е днес както беше винаги, но заедно с епоса на търговията;
Търговският жребий на големите параходи
Изпълва ме с гордост за моето време!
Смесицата от хора на борда на пасажерските лайнери
Вдъхва ми модерното високомерие да живееш в епоха, в която е тъй лесно
Да се смесват расите, да се прекосяват пространствата, да се вижда всичко с лекота,
Да се наслаждаваш на живота като сбъдваш многочислени сънища.

Чисти, подредени, модерни като кантора с гишета, замрежени с жълти решетки –
Моите чувства сега, естествени и сдържани като джентълмени,
Практични, далеч от всякакъв възторг, изпълващи с морски въздух дробовете,
Като хора, съзнаващи напълно колко е хигиенично да дишаш морски въздух.

 

 

 

 

 

 

Реклама

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Нищо не е изгубило поезията си. А сега има и машини
С тяхната поезия също, с всички нови видове живот
Търговски, светски, интелектуален, емоционален,
Които с ерата на машините споходиха душите.
Пътуванията сега са също толкова прекрасни колкото преди,
А един кораб винаги ще е прекрасен, просто защото е кораб.
Да пътуваш все още е да пътуваш и далечината продължава да е
Където беше някога – никъде, слава Богу!

Пристанищата, изпълнени с параходи от всякакви видове!
Малки, големи, разноцветни, с различно разположение на илюминаторите,
Плаващи под флага на възхитително многобройни мореходни компании!
Параходи в пристанищата, тъй индивидуални в отчетливата отделеност на закотвянията!
Тъй ведри в умиротворената си стройност на търговски мореходни единици
В древното море, вечно омировско, о Одисее!

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Вече не ме вълнува приближаващият параход. Той още е далече.
Само това, което е близо, окъпва сега душата ми.
Въображението ми, хигиенично, здраво, практично
Сега го занимават само модерните, полезни неща,
Товарните кораби, пощенските, пасажерските,
Силните мигновени, модерни, делови, истински неща.
Кормилото успокоява в мен въртежа си.

Изумителният модерен мореходен живот,
Целият чистота, машини и здраве!
Всичко тъй добре подредено, тъй прилягащо от само себе си,
Всички машинни части, всички кораби в моретата,
Всички съставни части на търговската дейност по износа и вноса,
Тъй поразително съчетаващи се,
Сякаш всичко протича по природни закони,
Нищо не се изпречва на пътя на нищо!

 

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода. Част ІV“

 

Ала през цялото това време всъщност не обръщах внимание на нищо.
Всичко това бе само усещане с кожата, като милувка.
През цялото това време не отделях очи от далечния си сън,
От моята къща на брега на реката,
От моето детство на брега на реката,
От прозорците на моята стая, гледащи към нощната река
И умиротворението на луната, разлята по водите!…
Моята стара леля, която ме обичаше вместо изгубения си син…,
Моята стара леля, която ме приспиваше, пеейки ми
(Нищо, че бях вече прекалено голям за това)…
Спомням си и сълзите падат на сърцето ми, измиват го от живота
И лек морски бриз се надига в мен.
Понякога тя пееше за призрачния кораб:

Плува там корабът Катринета
По морските вълни…

Друг път, изпълнена със скръб и средновековие,
„Красивата инфанта”… Спомням си и клетият старчески глас се надига в мен
И ми припомня колко малко си спомнях за нея по-късно, а тя ме обичаше толкова!
Колко бях неблагодарен – и какво направих в крайна сметка от живота си?
Бе „Красивата инфанта”… Затварях очи, тя пееше:

Веднъж красивата инфанта
В свойта градина седеше…

Отварях лекичко очи и виждах прозореца, облян в лунна светлина,
И после пак затварях очи, и бях щастлив.

Веднъж красивата инфанта
В свойта градина седеше,
Със златен гребен в ръка
Косите си решеше…

О, минало на детските години, кукла, която ми счупиха!

Да не можеш да пътуваш в миналото, към онази къща, онази топлота,
Да не можеш да останеш там завинаги, винаги дете, винаги радостен!

Ала всичко това бе Минало, фенер на ъгъла на стара улица.
Мисълта за него навява студ, извиква глад по нещо недостижимо.
Спохожда ме някакво странно угризение като мисля за това.
Мудно вълнение на противоречащи си усещания!
Лек шемет на бъркотия в душата!
Пречупена ярост, нежност като количка на връвчица, теглена от дете,
Колосално срутване на въображението върху очите на сетивата ми,
Сълзи, напразни сълзи,
Лек бриз на противоречието, докосващ лицето на душата ми…

Извиквам с волево усилие, за да изляза от това състояние,
Извиквам с отчаяно, сухо, безсмислено усилие
Песента на Великия Пират в часа на смъртта му:

Fifteen men on the Dead Man’s Chest.
Yo-ho ho and a bottle of rum!

Ала песента е права линия, зле начертана в мен…

С усилие постигам да извикам отново пред погледа си,
Отново, но посредством едно почти литературно въображение
Яростта на пиратството, касапницата, удоволствието, усетено почти с небцето, от плячкосването,
На безсмисленото клане на жени и деца,
Безпричинното изтезание, само за развлечение, на клетите пасажери,
Чувственото удоволствие да чупиш, трошиш най-скъпите за другите неща,
Ала сънувам всичко това със страх от нещо, което ми диша във врата.
Припомням си, че би било забавно
Да бесиш децата пред погледа на майките
(Но без да искам се чувствам като майките),
Да погребваш живи четиригодишни деца на пустинни острови,
Откарвайки с лодки родителите до мястото, за да гледат
(Но изтръпвам при мисълта за дете, което нямам и мирно спи вкъщи).

Пришпорвам един студен копнеж по морски злодеяния,
По инквизиция без оправданието на Вярата,
По престъпления без основание в злобата или яростта дори,
Извършени хладнокръвно, без желание да се наранява, да се причинява зло,
Дори не за развлечение, а само и само да минава времето,
Като някой, редящ пасианс на трапезна маса някъде в провинцията, след вечеря, отметнал покривката,
Само заради лекото удоволствие да извършваш отвратителни престъпления, без да им отдаваш особено значение,
Да съзерцаваш страдание, което влудява, болка-до-смърт – без да стигаш дотам…

Но въображението ми отказва да ме следва.
Побиват ме тръпки.
Изведнъж – по-ненадейно от друг път – от по-далече, от по-дълбоко,
Изневиделица – о ужас във всичките ми вени! –
О внезапен мраз от вратата, водеща към Тайнството, отворила се в мен, отворила път на течение!
Спомням си за Бог, за Трансцендентното на живота – и изведнъж
Древният глас на английския моряк Джим Барнс, с когото си говорех,
Превърнат в глас на тайнствената нежност в мен, на малките
Неща, скута на майка, лента за коса на сестра,
Ала чудодейно идещ от отвъд привидността на нещата,
Глухият и далечен Глас, превърнат в Абсолютния Глас, Гласа без Уста,
Идещ от водите и дълбините на нощната самота на моретата,
Вика мен, вика мен, вика мен…

Иде беззвучно, сякаш потиснат и доловим едва
Отдалече, сякаш отеква другаде и тук не може да се чуе,
Като заглушено хлипане, гаснеща светлина, тихо дишане,
Отникъде в пространството, от никое място във времето,
Вечният и нощен вик, дълбокото, смътно веене:

Ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о…. ййй ……
Ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о….. ййй ……
Шхууна ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о ….. йй ………

Треперя от някакъв студ на душата, пронизващ тялото –
И рязко отварям очи, които не бях затварял.
Каква радост – окончателно да изплуваш от сънищата!
Ето отново реалният свят, тъй благодатен за нервите!
Ето го в този утринен час, когато пристигат ранните параходи.

 

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

 

 

Jahrbuch der Lyrik 2018 Schöffling Verlag

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Иде беззвучно, сякаш потиснат и доловим едва
Отдалече, сякаш отеква другаде и тук не може да се чуе,
Като заглушено хлипане, гаснеща светлина, тихо дишане,
Отникъде в пространството, от никое място във времето,
Вечният и нощен вик, дълбокото, смътно веене:

Ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о…. ййй ……
Ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о….. ййй ……
Шхууна ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о ….. йй ………

Треперя от някакъв студ на душата, пронизващ тялото –
И рязко отварям очи, които не бях затварял.
Каква радост – окончателно да изплуваш от сънищата!
Ето отново реалният свят, тъй благодатен за нервите!
Ето го в този утринен час, когато пристигат ранните параходи.

 

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Но въображението ми отказва да ме следва.
Побиват ме тръпки.
Изведнъж – по-ненадейно от друг път – от по-далече, от по-дълбоко,
Изневиделица – о ужас във всичките ми вени! –
О внезапен мраз от вратата, водеща към Тайнството, отворила се в мен, отворила път на течение!
Спомням си за Бог, за Трансцендентното на живота – и изведнъж
Древният глас на английския моряк Джим Барнс, с когото си говорех,
Превърнат в глас на тайнствената нежност в мен, на малките
Неща, скута на майка, лента за коса на сестра,
Ала чудодейно идещ от отвъд привидността на нещата,
Глухият и далечен Глас, превърнат в Абсолютния Глас, Гласа без Уста,
Идещ от водите и дълбините на нощната самота на моретата,
Вика мен, вика мен, вика мен…

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

С усилие постигам да извикам отново пред погледа си,
Отново, но посредством едно почти литературно въображение
Яростта на пиратството, касапницата, удоволствието, усетено почти с небцето, от плячкосването,
На безсмисленото клане на жени и деца,
Безпричинното изтезание, само за развлечение, на клетите пасажери,
Чувственото удоволствие да чупиш, трошиш най-скъпите за другите неща,
Ала сънувам всичко това със страх от нещо, което ми диша във врата.
Припомням си, че би било забавно
Да бесиш децата пред погледа на майките
(Но без да искам се чувствам като майките),
Да погребваш живи четиригодишни деца на пустинни острови,
Откарвайки с лодки родителите до мястото, за да гледат
(Но изтръпвам при мисълта за дете, което нямам и мирно спи вкъщи).

Пришпорвам един студен копнеж по морски злодеяния,
По инквизиция без оправданието на Вярата,
По престъпления без основание в злобата или яростта дори,
Извършени хладнокръвно, без желание да се наранява, да се причинява зло,
Дори не за развлечение, а само и само да минава времето,
Като някой, редящ пасианс на трапезна маса някъде в провинцията, след вечеря, отметнал покривката,
Само заради лекото удоволствие да извършваш отвратителни престъпления, без да им отдаваш особено значение,
Да съзерцаваш страдание, което влудява, болка-до-смърт – без да стигаш дотам…

 

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Ала всичко това бе Минало, фенер на ъгъла на стара улица.
Мисълта за него навява студ, извиква глад по нещо недостижимо.
Спохожда ме някакво странно угризение като мисля за това.
Мудно вълнение на противоречащи си усещания!
Лек шемет на бъркотия в душата!
Пречупена ярост, нежност като количка на връвчица, теглена от дете,
Колосално срутване на въображението върху очите на сетивата ми,
Сълзи, напразни сълзи,
Лек бриз на противоречието, докосващ лицето на душата ми…

Извиквам с волево усилие, за да изляза от това състояние,
Извиквам с отчаяно, сухо, безсмислено усилие
Песента на Великия Пират в часа на смъртта му:

Fifteen men on the Dead Man’s Chest.
Yo-ho ho and a bottle of rum!

Ала песента е права линия, зле начертана в мен…

 

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Друг път, изпълнена със скръб и средновековие,
„Красивата инфанта”… Спомням си и клетият старчески глас се надига в мен
И ми припомня колко малко си спомнях за нея по-късно, а тя ме обичаше толкова!
Колко бях неблагодарен – и какво направих в крайна сметка от живота си?
Бе „Красивата инфанта”… Затварях очи, тя пееше:

Веднъж красивата инфанта
В свойта градина седеше…

Отварях лекичко очи и виждах прозореца, облян в лунна светлина,
И после пак затварях очи, и бях щастлив.

Веднъж красивата инфанта
В свойта градина седеше,
Със златен гребен в ръка
Косите си решеше…

О, минало на детските години, кукла, която ми счупиха!

Да не можеш да пътуваш в миналото, към онази къща, онази топлота,
Да не можеш да останеш там завинаги, винаги дете, винаги радостен!

 

 

 

 

 

 

%d блогъра харесват това: