О, поколение на все самодоволни и все
приклещени
Видях рибари, хапващи под слънцето,
Видях ги сред разпасаните им семейства,
Видях озъбените им усмивки и чух чепати
смехове.
И аз съм по-щастлив от вас,
И по-щастливи са от мене те.
А в езерото плуват риби и нямат си дори и дреха.
Тя отмина и не остави потръпване във вените, сега
Минава тя посред дърветата, слята с въздуха разполовен,
Повяваща в тревите, дето стъпва, пребъдваща:
Сиви листа от маслина под дъждовно студено небе.
Дори и в сънищата ми отказваше
И пращаше единствено прислугата.
На любовта познал е този мъж пътеките съкрити,
Непосветен това не би могъл да нарисува.
Сега отишла си е тя, билата негова Киприда
И ти сега си тук, сега си моят Остров.
И ето го това, което надживява всичко:
Очите й на мъртва дама ми говорят.
Очите й на мъртва дама ми говорят,
Че имало е тук любов, от придошли води неизличима.
Тук имало е страст, неизличима от целувки.
Очите й на мъртва дама ми говорят.
¹ Лежащата Венера на Джакопо дел Селайо (1442-1493).
Никога вече отронени стонове.
Никога вече угрижени във вятъра по здрач.
Виж красивите мъртви!
Никога вече аз няма да горя.
Никога вече плясък на криле
Във въздуха плющящ над нас.
Виж красивите мъртви!
Никога вече бичуван от страст,
Никога вече онзи трепет
При среща на ръцете ни.
Виж красивите мъртви!
Никога вече на устните ни виното,
Никога вече познанието.
Виж красивите мъртви!
Никога вече шуртенето на бързея,
Никога вече местата ни за срещи
(Виж красивите мъртви!)
Чуй камбаните.
vs. archives 