vs. archives

Братя, ако сега бях при вас
По пътя обратно към Смоленск
От Смоленск обратно в нищото.

Бих почувствал каквото чувствате вие: винаги
Съм го знаел вече под стоманената каска, под черепната кутия
Че лошото не е добро
Че две по две е четири
И че ще умре, който тръгна с Него
Окървавения глупак.

Който не знаеше, че пътя до Москва е прекалено дълъг
И прекалено студена зимата тук в източните страни
И колко необуздано е желанието на селяните и работниците
Да защитят своята държава, своята нова, първа във времаната
Където човекът вече не е вълк за човека.

(to be continued)

3
За да кажат майките, че нямат деца
За да кажат децата, че нямат бащи
За да са само хълмове, които не могат да упътят.

6
И аз няма да видя вече
Страната, от която съм дошъл
Нито морето, нито бранденбургската върба, нито белия бор
Нито лозето на брега на реката във Франкония.
Нито в сивата ранина, нито по пладне
И когато пада вечерта.

Нито градовете и града, където съм роден
Нито тезгясите и никога вече стаята
Нито стола.

Всичко това вече никога няма да видя
И никой, вървял с мен
Няма да види всичко това отново
И аз няма, и ти няма
Да чуем гласовете на жените и майките
Или вятъра над комините на родината
Или радостната глъч на града, или пък горчивата.

7
А ще загина с средата на годините си
Безумен водач на бойна техника.

Ненаучен, освен от сетния час
Неопитен, освен в убиването
Нелипсващ на никого, освен на палачите.

И ще режа под земята
Която аз разруших
Вредител, за когото никой не съжалява –
Ще си отдъхнат край моята дупка.

Защото какво се зарива тук?
Центнер меса в някакъв танк, които скоро ще почнат да гният.

(to be continued)

2
Братя, ако бях при вас
Ако се мъкнех с вас през заледените пустини
Бих попитал, както питате вие: защо
Съм дошъл тук, откъдето
Няма път за връщане вкъщи?

Защо навлякох одеянията на разбойник?
Защо навлякох ризата на подпалвач и убиец?
Не беше от глад, нали
Не беше, нали, от жажда за убиване.

И защото бях роб
И ми бе наредено
Потеглих да убивам и паля
И сега трябва да ме преследват
И сега трябва да ме убиват.

3
Защото проникнах с взлом
В мирната страна на селяните и работниците
На големия ред, на непрестанното изграждане
Тъпчещ и прегазващ посеви и селски дворове
Прекъсващ обучението в хиляди училища
Пречещ на заседанията на неуморни селски и работнически съвети
Проникнах да плячкосвам работилници, мелници и хамбари –
Затова сега трябва да умра като плъх
Хванат от селянин.

4
За да се изчисти от мен
Лицето на земята
От мен, проказата! Да се даде пример
В мое лице за всички времена как трябва да се постъпва
С разбойници, подпалвачи и убийци
И с робите на разбойници, подпалвачи и убийци.

(to be continued)

1
Братя, ако бях при вас
Ако бях на източните снежни полета един от вас
Един от хилядите, теглещи снаряжението насред леда
Бих казал, както казвате вие: сигурно
Трябва да има път за връщане вкъщи.

Но, братя, скъпи братя
Под железните шлемове, под черепната кутия
Щях да знам това, което знаете вие: няма
Вече никакъв път за връщане вкъщи.

На картата в училищния атлас
Пътят до Смоленск е не по-дълъг
От малкия пръст на Фюрера, но
На снежните полета Смоленск е по-далече
Много далече, прекалено далече.

Снегът не се задържа вечно, само до пролетта
Но и човекът не издържа вечно. До пролетта
Няма да издържи.

Значи трябва да умра, знам това.
В одеянията на разбойник трябва да умра
Да умра в ризата на подпалвач и убиец.

Като един от многото, един от хилядите
Преследвани като разбойници, убивани като подпалвачи и убийци.

(to be continued)

Властите провеждали разследване
Така се говори. В квартала
Нощем Вече никой не спи.

Никой не знае кой е бил
Нито кой закон е престъпен
Всички са заподозрени.

Когато народът трябва нощем да замита подозрението под изтривалката си
Купищата престъпления на висшестоящите
Могат да останат
Незабелязани.

1934

Дълго още го виждаха да гребе. До самия край
Той се мъчеше да достигне брега. Но в края
Бе завлечен надолу. Това, от което се страхуваше
Настъпи. Врага си
Не успя да убие и не оцеля. Но
На борещите се заедно с него той остави
Един отслабен враг.

1934

Първо градих върху пясък, после градих върху скала.
Когато скалата се срути
Вече не градях върху нищо.
После често пак градих
Върху пясък и скала, както дойде, но
Бях научил нещо.

Тези, на които поверих писмото
Го хвърлиха. Но тези, на които не обърнах внимание
Ми го върнаха обратно.
Тогава научих нещо.

Каквото поръчах, не бе предадено.
Като пристигнах, видях
Че е било грешка. Правилното
Бе направено.
От това научих нещо.

Белезите болят
Когато застудее.
Но често ми се случва да казвам: само гробът
Няма да ме науча на нищо.

Около 1935

През втората година на моето бягство
Прочетох в един вестник, на чужд език
Че съм бил изгубил гражданството си.
Не се натъжих, нито се зарадвах
Като прочетох името си редом с много други
Добри и лоши.
Жребият на избягалите не ми се струваше по-лош от този на
Останалите у дома.

1935

Като оставихме зад гърба си Ада на разочарованите
Стигнахме в Ада на разочаровалите.
В сив град, изпълнен с пазарна врява
Срещнахме загубилите лицата си.

Всеки, на когото се натъкнехме, гледаше встрани.
Забързваше крачка този, след когото тръгвахме. Но ги видяхме
Облечени в евтини и скъпи дрехи, стари
И млади, от двата пола.

Още се забелязваха у мнозина
Следи от някогашна голяма красота, която сигурно е съблазнявала
Умни чела и – което поразява най-дълбоко – остатъци
От честна усмивка.

Прекършилите се пред заплахите
Държаха още главите си по начин
Който ще видиш у тези, дето не можеш да сплашиш.
Казалите някога „Щом казвам, че ще дойда, значи ще дойда“
Вече наистина не ги очаква никой – но
Те все още бързо си проправят път сред тълпата.

Сега всички са заедно, само сред свои хора, но още впримчени
В рисковани начинания. Надниквайки отвън в канторите
Видяхме как си показват един на друг акредитивите
Сочат с пръст многото печати и подписи
Но с палеца прикриват местата
Където е изтрита годината.

1934

Аз съм съседът. Аз го издадох.
Ние не искаме в нашата кооперация
Никакви подстрекатели.

Като провесихме знамето с пречупения кръст
Той не провеси
Като го подканихме да го направи
Той ни попита дали в нашата стая
Дето живеем с четири деца
Имаме свободно място да държим знаме.
Като му отвърнахме, че отново вярваме в бъдещето
Той се изсмя.

Че го биха на стълбището
Не ни хареса. Разкъсаха му куртката.
Това не беше нужно. Излишни куртки
Няма никой от нас.

Но сега поне го няма и в кооперацията цари мир.
Имаме си достатъчно грижи, поне
Да е мирно.

Не е да не забелязваме, че някои хора
Гледат настрани като ни срещнат. Но
Ония, дето го отведоха казват
Че сме постъпили правилно.

1934