vs. archives

Аз съм класически ренегат. Завършил съм Съветското средно училище при Посолството на СССР в НРБ. Първият ми досег с поезията, който ме направи това, което съм и искам да бъда, беше стихче на Пушкин за есента. После от само себе си дойдоха Некрасов, Достоевски и Маяковски. Това са моите негри, влъхвите ми.

Еманципацията ми от детството съвпадна с превръщането на България от 16 ре(с)публика в историческата Територия с липсващ избор между Рим и Византия. В това дяволско време имах чистия късмет да попадна на Брехт, който ме предпази от дупката на липсващия избор след естественото напускане на руското ми детство. Пораснах и прописах поезия с Брехт. Където детските ми руснаци не смогват, разчитам на него. Немската му работа е гаранцията ми, че руската работа няма да се олее. Тя го обича, познавам я добре.

След края на Смутата в Русия и връщането й към проекта на Третата Византия под егидата на КГБ, мафията и Газпром трябваше ясно да тегля за себе си чертата между руското и имперското. Обичам с цялата всепояждаща страст на детството Русия. Мразя с цялата достъпна ми мъжественост Империята на КГБ, мафията и Газпром.

Любовта обаче трябваше да се оттегли изцяло в езика и литературата, а това не ми е достатъчно. Продължавам да чакам тази велика страна да стане това, което мечтая тя да бъде.

Вярвам, че когато се появи човек, който не се страхува да умре за това, няма невъзможно. Българските избори между Рим и Византия не ме касаят. Обичам Русия. Чакам този човек.

Така че, скъпи фб сънародници, аз съм русофил и путинофоб. И не смятам да го обяснявам фсеки път.

Ex Russia Lux.

Това са некои съображения и размисли след като вчера взех новата си книга от печатницата.

Преди 1989-а явлението самиздат имаше ясен и еднозначен смисъл: тоталният идеологически и технологичен контрол на държавата върху публикуването и неговата материална инфраструктура (от пишещата машина, водеща се на отчет в милицията, през разрешенията за ксерокопиране до печатниците) означаваше, че самиздатът бе единствената форма на някаква публична – или поне не напълно приватна – свобода в живота на писменото слово. Говоря принципно, доколкото нямам лични наблюдения върху самиздата по времето на стария режим. Издадох първата си книга през 1993-а, т.е. моят опит е вече чисто посткомунистически.

Какво означава посткомунистическият самиздат? В моя случай означаваше, че родителите ми финансираха дебютната ми книга и после я разнасях по сергиите от епохата героичната улична търговия преди появата на книжарниците и интернет.

В проточилия се период между първата ми поетическа книга от началото на 90-те и прословутата втора, излязла през 2015-а, бях категоричен, че не бива да издавам втора книга самиздатски. През тази пауза, продължила двайсет и две години, твърдо и неуклонно се придържах към илюзията, че някакво имагинерно издателство би трябвало рано или късно – или много късно, или най-накрая – да прояви интерес към публикуването на моя книга. Естествената и закономерна серия от откази обаче както от страна на издателства, така и от страна на журита, осигуряващи достъп до държавно финансиране, най-сетне рационално ме убеди, че трябва да се върна в реалността на самиздата. Втората ми книга бе финансирана от приятел. След нея се сприятелих с неизбежността сам да плащам – или да плащам и да издавам – книгите си.

И тъй, в личния ми опит на автор ефектите на властта на Партията в сферата на книгоиздаването напълно съвпаднаха с демократичните пазарни ефекти на властта на капитала. Неумението да се харесам на еднопартийната система на капитала определено си е мой личен проблем, но резултатът на този индивидуален хендикеп е практически същият, какъвто би бил при несправянето да се харесаш на Партията: самиздат завинаги.

Несправянето с правилната употреба на свободата да се харесаш на капиталовата еднопартийност, водещо до самиздата като опция без алтернатива, дава пълното право на еднопартийната система на капитала да те дисквалифицира като графоман. Който е бил свободен да се хареса, но не го е сторил, трябва да е готов за тази дисквалификация. В рамките на реално съществуващата еднопартийна система на капитала самиздатът продължава да е единствената форма на някаква публична – или поне не напълно приватна – свобода на този графоман.

Трябва да си представяме този графоман щастлив.

Налага се да почна доста отдалече, историята е далечна и добре забравена. През далечната 93-а Иван Методиев занесе мои стихове в най-старото литературно издание на прехода. Първо се усъмниха, че съм мистификация на сияйния автор на „Гъзове и облаци“, que en gloria esté, тогава беше карнавалът на мистификациите, после се наложи да установят, че съм реален негър.

През 1994-а бях поканен от престижна академична фигура, която тогава стана гл. редактор на изданието, да водя рубрика. Бях бил неин студент, когато тя беше още асистентка, имаше хубави впечатления от мен като студент, аз също от нея като млада асистентка по антична литература. През втория семестър по западна нещо стана по-неприятна, не знам защо. Благодарен съм за тази покана, защото тя ми осигури автоматична проверка за принадлежност към ДС. За разлика от българофренската гранддама, която също, уви, беше проверена, нямах честта да съм бил бил достатъчно сексапилен за вербуване.

Водих рубриката 3-4 седмици и видях, че тая работа не е за мен. Продължих обаче да сътруднича на изданието. 90-те бяха най-щастливото ми литературно време: бях млад, имаше свобода преди парите и властта им да обсебят всичко. Няма пълно щастие без наивност. През най-силната ми година хонорарите ми позволиха да си купя разтегаемо диванче. Щастието беше пълно.

Тогава редакцията на изданието се помещаваше непосредствено до централата на СДС, ако някой си спомня какво е това. За по-младите: стария Сашо Йорданов, а и младия Волен Сидеров. Като стана фашист, с почуда узнах, че е бил гл. редактор на в. „Демокрация“, официоза на СДС. Ходеха си по търлъци на гости, т.е. по-скоро хората от литературното издание ходеха по търлъци при политическите си шефове в централата, през символична, а и реална топла връзка.

Когато за първи път публикувах в изданието, негов гл. редактор беше дългогодишен знаков депутат от СДС, после също толкова дългогодишен знаков посланик. Май не му допаднах особено, без да има видима причина, аз също не изпитах особено еротично привличане към будистките му сандали.

Тогава бях безплатен безпартиен антикомунист, както в ония времена си му беше редът в поколението ми, родния ми град и академичните среди, където ми е работното място. И до днес обичам да съм безплатен безпартиен фен на радикални идеи, които сега наричам консервативна революция, но вече съм крайноляв „антикомунист“.

Спомних си всички тия щастливо забравени неща след като днес случайно попаднах на антрефиле на най-старото литературно издание на прехода в най-правилния всекидневник на прехода. Позната симбиоза: височайшият академизъм на най-старото литературно издание на прехода седеше кълка до кълка с кликни тук за купуване на експертно-академично похвалените книги.

Друго ме порази: все едно виждах лентата да се развърта назад към фриволните млади години на литературната притурка на в. „Демокрация“, т.е. най-старото литературно издание на прехода.

Сега най-старото литературно издание на прехода е на път щастливо да се превърне в литературна притурка на най-правилния всекидневник, собственост на най-правилния олигарх.

Може вече да се е превърнало, не го следя, а досега не ми беше изскачало на телефона. Но днес изскочи през прозорчето на възможност на най-правилния всекидневник.

Трийсетина години по-късно фсичко си дойде по местата.

Демокрацията, властта на мнозинството, никога реално не е била власт на мнозинството. Атинският й праобраз е бил рабовладелска власт на малцинството на пълнолетните, свободни мъже и е изключвал жените и робите.

В Швейцарската конфедерация, послужила на Жан-Жак Р. за идеализацията на републиканския „обществен договор“, до втората половина на ХХ век в определени кантони жените нямат право на глас.

Всички/Всичкото баща на нацията на САЩ са били рабовладелци – поправете ме, ако има изключение, за да си го/я/то заплюя за пърсънал уасп джизъз.

Съгласно Конституцията на Сталин от 1936-а всички имат право на глас, но се налага гласоподавателите да бъдат физически редуцирани поне с 1 мил. преди провеждането на изборите през 1937-а.

Исторически съществувалите до втората половина на миналия век демокрации са били реално власт на малцинството. Защо припомням тези всеизвестни факти? Защото до 90-те демокрациите отричаха де юре, че са власт на малцинството.

Бяха де факто, но отричаха де юре.

След 20 януари 2021 г. за първи път в славната история на малцинствените демокрации, твърдящи, че са власт на мнозинството, ще се изправим пред една демокрация – втората по численост в света след Индия – която на практика де юре признава, че е власт на малцинствата (вече в множествено число).

На последните избори в САЩ спечелиха за първи път убедително политиките на малцинствените различия. След 20-ти този месец втората по численост и първата по имперска власт демокрация в света ще се управлява де юре от малцинството в множествено число.

Жалко за белия човек, създал демокрацията, такъв хубав господар беше.

Откакто Командира ме цитира, т.е. цитира цитата ми на Овалния Бил, и Трафопоста ме потупа по гарсиямаркесовото рамо, журналист(к)ите не спират да се допитват до мен за политически прогнози.

Аз съм писател все пак, викам им, нищо, че имам кредитно досие на дисидент от навечерието на 10 ноември, то е за пред фондациите, искат го при кандидатстване за грантове. Иначе не съм политолог, нито имам особен интерес към политиката.

Те, журналист(к)ите – всъщност винаги са жени, но да не обидя евентуално „него“ и „то“, чета устните на леля Пелоси – та журналистките без скоби не ме оставят обаче на мира, особено след като за втори път любезно отклоних номинацията за президент на ДА, ГГ. Настояват да им кажа за новия политически играч, аниматора на последните 25 години или на физиката по-точно.

Аз съм писател все пак, пак им викам, макар че, между нас казано, не бих станал народен писател без правилните ченгета и правилните им пари, но това е оф дъ рекърдс, ред май липс. Никак не обичам публично да ме разкриват като създание на определена партия, защото това вреди на продажбите, нямам нищо против красивите четящи червени лелки, и те тъга носят, а и от убежища имат нужда.

Но тя настоява, защото политиката продава, разбирам я колежката. Добре де, нека кажа, че откакто Тръмп падна, мога да се изокам и да декларирам, че вече няма съмнения кой дава парите и очаквам с нетърпение новата си политическа линия, свързана с предстоящото ми напролет пътуване до новата Америка на тъй скъпите ми малцинства. Това за международните грантови ангажименти. Очаквам също да се потвърди падането и на г-н Борисов, тогава отделно ще декларирам новата си вътрешнополитическа линия.

Но стига толкова политика, аз съм писател все пак, нека продължим по същество с промоцията на убежището.

Победилият на косъм лявонеолиберален модел се вписва в две не особено обнадеждаващи аналогии:

1) Радикалната фаза на атинската демокрация, подкопала с пазарно-идеологическия си рационализъм религиозните й устои

2) Финалната фаза на Ваймарската република, в която се навлиза в свредела на взаимно радикализиращите се крайнодесни и крайнолеви „алтернативи“.

Към първата аналогия: Радикализацията на политиките на идентичност е най-ъпдейтнатата маска на едрия капитал, камуфлираща нарастващото реално социалноикономическо неравенство. Лявонеолибералните политики на идентичност са Новият софизъм, настървено режещ демократическия клон на който седи. След него ще дойдат спартанците, Филип Македонски и елинистичните монархии.

Към втората аналогия: Едрият капитал все по-трескаво ще търси подставени десни и леви лица, момчета за дребни поръчки, които рано или късно ще се еманципират като хер Х. Десният фашизъм беше изпуснат и беше на косъм от реален путч. Лявонеолибералният също ще бъде изпуснат. Наобещаните на всички „различни“ символни благини няма как да бъдат реално, несимволно дадени. Ще се изиска даването им. И ще дойде Даващия.

Жалко за Америка. Харесвам тази страна, както харесвам класическа Атина и Берлин от Ваймарската република.

Дори да е фейкнюз, това е първокласен ПР, нали така? На 1 април 2020-та спечелих Нобелова награда за литература и физика, новината беше чудесна, защо и тази да не е такава?

Аз съм, разбира се, преди всичко народен и фондационен писател, но няма пречка народен писател, а още по-малко фондационен такъв, да бъде и президент. Освен това ми върви на фейкове, досега всички минаха успешно както на народно, така и на международно равнище.

Имам перфектно кредитно досие като се почне от демонстрация на Екогласност в Навечерието на Свободата, мине се през дейното ми участие („Протестиращият човек е красив“) в протестите през 2013-та и се свърши засега с подписването на Открито писмо с апел към управляващите, от които получих орден през знаковата 2016-та, когато бях на крачка от номинация за поста, но не получих категорична, т.е. народописателска и фондационна подкрепа.

Сега нещата изглеждат консолидирани. Имам цитиране от Командира в правилния наш всекидневник и ФБ пост от Трафопоста по случай Галимар. Надявам се, че това са правилните знаци за правилната номинация.

Чувам, че нямат план „Б“, ако и този път не се съглася или пък поставя непреодолими народописателски и фондационни условия. Това е сериозна предпоставка за материализирането на моя най-успешен фейк дотук, преди Нобела, разбира се.

Да си призная, малко ми липсват медийните изяви отпреди пандемията. Едно отразяване като кандидат-президент би ми се отразило добре, а и на продажбите на последния ми роман би се отразило.

Не съм по-грозен от Ламбо. А и пандемията изисква жертви. Аз и без друго съм на всеки километър.

Моля всички красиви, протестиращи и четящи ме да гласуват за ДА, ГГ.

Ваш от Времеубежището

След като беше обявено, че с оглед на промоцията на новия роман тъгата се заменя с емпатия, предвидимо последва обичайната ПР кампания, представена като масово осведомяване.

За да се продава повече тук, биваме информирани чрез платени издателски съобщения за фючърсни сделки в Голямото Там. Да, продажбите в провинцията винаги са зависели пряко от платените съобщения за продажбите в метрополията.

Основната фикция, изграждаща фигурата на най-продавания народен писател, не е обаче пазарна, както не са пазарни цените на стоките и услугите, които купуваме на свободния пазар от олигархичните монополи. Поне от удостояването с орден от президента на ГЕРБ продаващата фикция най-продаван народен писател е недвусмислено политическа, т.е. мафиотска.

Възходът на народния писател през изминалото десетилетие е пряко обвързан с проекта на десните фондации и тинктанкове, по-широко известен под кодовото наименование Тиквата. Народният писател е политически продукт на неравния брак по сметка между селската и градската десница, последната винаги на задна прашка.

Както народният писател, така и градската десница бяха момчета за дребни поръчки на селската десница. Сега са протестъри и дисиденти с бивши и бъдещи министерски кресла и бивши и бъдещи ордени от голямата сестра от село.

Стефчо Трафопоста се чувства развълнуван в компанията на Гого Гага. Политика на емпатията в позиция партер.

Зад тях и преди, и сега е проектът Тиква.

Владимир Сабоурин

В днешен брой на правилен всекидневник, с правилни журналистически стандарти и собственост на правилен олигарх, се съобщава във формáта на кратка културна новина за серия откупувания на правата на последния роман на един правилен и напоследък по-настоятелно от обикновеното емпатичен автор.

Новината всъщност е чиста проба неотбелязано платено съобщение на правилното издателство, чийто автор е правилният автор. Издателството съобщава привидно безплатно платеното си съобщение като обществено значима културна новина.

Отляво на безплатното платено съобщение е разположена вероятно платена от съобщаващото издателство реклама на съответния роман, за който информира културната новина, неотбелязана като платено съобщение. Ярко синият бутон „Купете“ под романа, за когото е културната новина, предполага директното трансформиране на културната новина в правилно продуктово позициониране.

Ако случайно все пак се колебаете дали непринудено да превърнете новината в пазаруване, ПР отделът на правилното издателство се е погрижил културно да ви информира, че е имало „преборване“ за авторските права на романа в най-правилната страна на света.

Очевидната капиталова емпатия между правилния олигарх, правилния всекидневник, правилното издателство и правилния автор изглежда синергично съвършена. Вероятно има и правилна политическа сила, която не е отбелязана, както не е отбелязано, че става дума за платено съобщение.

Ако правилно разчитаме емпатичната работа заедно на всички правилни субекти на платеното съобщение, логично е да се запитаме защо съобщението не е правилно отбелязано като платено.

Подобно неотбелязване на политикономически платените съобщения и представянето им за новини е типично за един неправилен олигарх, една неправилна медийна империя и едни неправилни политическа сили.

Към обичайното разграничаване на правилни и неправилни политикономии явно занапред ще трябва вече да добавяме и разграничението между правилна и неправилна емпатия.

Пандемията е правилният момент за това. Правилната емпатия продава.

Запознах се с Иван Методиев някъде през 93-а, помня точната година, защото тогава дебютирах като поет. Търсех редактор на първата си поетическа книга, не си спомням кой ме насочи към него и защо в крайна сметка той не ми стана редактор. Въпреки че вече не бях първа поетическа младост, не познавах хора от литературните среди, четях мъртви и небългарски поети. Иван Методиев беше първият жив български поет, с когото се запознах.

Най-силният ми спомен за него е сдържаността му. Тихият, сдържан, но решителен глас. „Ти май нямаш голямо доверие на читателя“, ми каза като коментар към ударенията, които бях наслагал на доста места в текста на ръкописа, набран на пишеща машина. Уцели в десетката и ми обърна внимание на проблем, върху който работя до днес. И когато коригирам грешка, дължаща се на това недоверие, всеки път чувам тихия му решителен глас. Такъв трябва да е гласът на учителя.

Той занесе стиховете ми в „Литературен вестник“. Тъй като не бях публикувал нищо до този момент и беше времето на постмодернисткия карнавал, там решиха, че съм мистификация на Иван Методиев, който по това време, както си дадох сметка след години, е работел върху Гъзове и облаци. Не бях чел нищо от него и нямаше да прочета до много по-късно. И въпреки това бих го определил като първия си жив учител в поезията. Тогава не си дадох сметка, че бяхме влезли негласно в отношение на ученик към учител.

Спомням си, че ме покани у тях и апартаментът ми се стори някак празен, опразнен поради неясна причина, без видимо основание. Другият ми пространствен спомен е от галерията му „Нава“, също толкова празна – и него в тази празнота. По-късно щях да се опивам от тази квантова дзен-будистка механика на празното в неговите стихове.

Той остави общуването ни в безвъздушното пространство на нищото. Не направихме нищо реално заедно и така остана за мен пример и образец на поета, който изниква изневиделица от нищото и незабележимо се връща в него. Ex nihilo.