vs. archives

Откакто Командира ме цитира, т.е. цитира цитата ми на Овалния Бил, и Трафопоста ме потупа по гарсиямаркесовото рамо, журналист(к)ите не спират да се допитват до мен за политически прогнози.

Аз съм писател все пак, викам им, нищо, че имам кредитно досие на дисидент от навечерието на 10 ноември, то е за пред фондациите, искат го при кандидатстване за грантове. Иначе не съм политолог, нито имам особен интерес към политиката.

Те, журналист(к)ите – всъщност винаги са жени, но да не обидя евентуално „него“ и „то“, чета устните на леля Пелоси – та журналистките без скоби не ме оставят обаче на мира, особено след като за втори път любезно отклоних номинацията за президент на ДА, ГГ. Настояват да им кажа за новия политически играч, аниматора на последните 25 години или на физиката по-точно.

Аз съм писател все пак, пак им викам, макар че, между нас казано, не бих станал народен писател без правилните ченгета и правилните им пари, но това е оф дъ рекърдс, ред май липс. Никак не обичам публично да ме разкриват като създание на определена партия, защото това вреди на продажбите, нямам нищо против красивите четящи червени лелки, и те тъга носят, а и от убежища имат нужда.

Но тя настоява, защото политиката продава, разбирам я колежката. Добре де, нека кажа, че откакто Тръмп падна, мога да се изокам и да декларирам, че вече няма съмнения кой дава парите и очаквам с нетърпение новата си политическа линия, свързана с предстоящото ми напролет пътуване до новата Америка на тъй скъпите ми малцинства. Това за международните грантови ангажименти. Очаквам също да се потвърди падането и на г-н Борисов, тогава отделно ще декларирам новата си вътрешнополитическа линия.

Но стига толкова политика, аз съм писател все пак, нека продължим по същество с промоцията на убежището.

Победилият на косъм лявонеолиберален модел се вписва в две не особено обнадеждаващи аналогии:

1) Радикалната фаза на атинската демокрация, подкопала с пазарно-идеологическия си рационализъм религиозните й устои

2) Финалната фаза на Ваймарската република, в която се навлиза в свредела на взаимно радикализиращите се крайнодесни и крайнолеви „алтернативи“.

Към първата аналогия: Радикализацията на политиките на идентичност е най-ъпдейтнатата маска на едрия капитал, камуфлираща нарастващото реално социалноикономическо неравенство. Лявонеолибералните политики на идентичност са Новият софизъм, настървено режещ демократическия клон на който седи. След него ще дойдат спартанците, Филип Македонски и елинистичните монархии.

Към втората аналогия: Едрият капитал все по-трескаво ще търси подставени десни и леви лица, момчета за дребни поръчки, които рано или късно ще се еманципират като хер Х. Десният фашизъм беше изпуснат и беше на косъм от реален путч. Лявонеолибералният също ще бъде изпуснат. Наобещаните на всички „различни“ символни благини няма как да бъдат реално, несимволно дадени. Ще се изиска даването им. И ще дойде Даващия.

Жалко за Америка. Харесвам тази страна, както харесвам класическа Атина и Берлин от Ваймарската република.

Дори да е фейкнюз, това е първокласен ПР, нали така? На 1 април 2020-та спечелих Нобелова награда за литература и физика, новината беше чудесна, защо и тази да не е такава?

Аз съм, разбира се, преди всичко народен и фондационен писател, но няма пречка народен писател, а още по-малко фондационен такъв, да бъде и президент. Освен това ми върви на фейкове, досега всички минаха успешно както на народно, така и на международно равнище.

Имам перфектно кредитно досие като се почне от демонстрация на Екогласност в Навечерието на Свободата, мине се през дейното ми участие („Протестиращият човек е красив“) в протестите през 2013-та и се свърши засега с подписването на Открито писмо с апел към управляващите, от които получих орден през знаковата 2016-та, когато бях на крачка от номинация за поста, но не получих категорична, т.е. народописателска и фондационна подкрепа.

Сега нещата изглеждат консолидирани. Имам цитиране от Командира в правилния наш всекидневник и ФБ пост от Трафопоста по случай Галимар. Надявам се, че това са правилните знаци за правилната номинация.

Чувам, че нямат план „Б“, ако и този път не се съглася или пък поставя непреодолими народописателски и фондационни условия. Това е сериозна предпоставка за материализирането на моя най-успешен фейк дотук, преди Нобела, разбира се.

Да си призная, малко ми липсват медийните изяви отпреди пандемията. Едно отразяване като кандидат-президент би ми се отразило добре, а и на продажбите на последния ми роман би се отразило.

Не съм по-грозен от Ламбо. А и пандемията изисква жертви. Аз и без друго съм на всеки километър.

Моля всички красиви, протестиращи и четящи ме да гласуват за ДА, ГГ.

Ваш от Времеубежището

След като беше обявено, че с оглед на промоцията на новия роман тъгата се заменя с емпатия, предвидимо последва обичайната ПР кампания, представена като масово осведомяване.

За да се продава повече тук, биваме информирани чрез платени издателски съобщения за фючърсни сделки в Голямото Там. Да, продажбите в провинцията винаги са зависели пряко от платените съобщения за продажбите в метрополията.

Основната фикция, изграждаща фигурата на най-продавания народен писател, не е обаче пазарна, както не са пазарни цените на стоките и услугите, които купуваме на свободния пазар от олигархичните монополи. Поне от удостояването с орден от президента на ГЕРБ продаващата фикция най-продаван народен писател е недвусмислено политическа, т.е. мафиотска.

Възходът на народния писател през изминалото десетилетие е пряко обвързан с проекта на десните фондации и тинктанкове, по-широко известен под кодовото наименование Тиквата. Народният писател е политически продукт на неравния брак по сметка между селската и градската десница, последната винаги на задна прашка.

Както народният писател, така и градската десница бяха момчета за дребни поръчки на селската десница. Сега са протестъри и дисиденти с бивши и бъдещи министерски кресла и бивши и бъдещи ордени от голямата сестра от село.

Стефчо Трафопоста се чувства развълнуван в компанията на Гого Гага. Политика на емпатията в позиция партер.

Зад тях и преди, и сега е проектът Тиква.

Владимир Сабоурин

В днешен брой на правилен всекидневник, с правилни журналистически стандарти и собственост на правилен олигарх, се съобщава във формáта на кратка културна новина за серия откупувания на правата на последния роман на един правилен и напоследък по-настоятелно от обикновеното емпатичен автор.

Новината всъщност е чиста проба неотбелязано платено съобщение на правилното издателство, чийто автор е правилният автор. Издателството съобщава привидно безплатно платеното си съобщение като обществено значима културна новина.

Отляво на безплатното платено съобщение е разположена вероятно платена от съобщаващото издателство реклама на съответния роман, за който информира културната новина, неотбелязана като платено съобщение. Ярко синият бутон „Купете“ под романа, за когото е културната новина, предполага директното трансформиране на културната новина в правилно продуктово позициониране.

Ако случайно все пак се колебаете дали непринудено да превърнете новината в пазаруване, ПР отделът на правилното издателство се е погрижил културно да ви информира, че е имало „преборване“ за авторските права на романа в най-правилната страна на света.

Очевидната капиталова емпатия между правилния олигарх, правилния всекидневник, правилното издателство и правилния автор изглежда синергично съвършена. Вероятно има и правилна политическа сила, която не е отбелязана, както не е отбелязано, че става дума за платено съобщение.

Ако правилно разчитаме емпатичната работа заедно на всички правилни субекти на платеното съобщение, логично е да се запитаме защо съобщението не е правилно отбелязано като платено.

Подобно неотбелязване на политикономически платените съобщения и представянето им за новини е типично за един неправилен олигарх, една неправилна медийна империя и едни неправилни политическа сили.

Към обичайното разграничаване на правилни и неправилни политикономии явно занапред ще трябва вече да добавяме и разграничението между правилна и неправилна емпатия.

Пандемията е правилният момент за това. Правилната емпатия продава.

Запознах се с Иван Методиев някъде през 93-а, помня точната година, защото тогава дебютирах като поет. Търсех редактор на първата си поетическа книга, не си спомням кой ме насочи към него и защо в крайна сметка той не ми стана редактор. Въпреки че вече не бях първа поетическа младост, не познавах хора от литературните среди, четях мъртви и небългарски поети. Иван Методиев беше първият жив български поет, с когото се запознах.

Най-силният ми спомен за него е сдържаността му. Тихият, сдържан, но решителен глас. „Ти май нямаш голямо доверие на читателя“, ми каза като коментар към ударенията, които бях наслагал на доста места в текста на ръкописа, набран на пишеща машина. Уцели в десетката и ми обърна внимание на проблем, върху който работя до днес. И когато коригирам грешка, дължаща се на това недоверие, всеки път чувам тихия му решителен глас. Такъв трябва да е гласът на учителя.

Той занесе стиховете ми в „Литературен вестник“. Тъй като не бях публикувал нищо до този момент и беше времето на постмодернисткия карнавал, там решиха, че съм мистификация на Иван Методиев, който по това време, както си дадох сметка след години, е работел върху Гъзове и облаци. Не бях чел нищо от него и нямаше да прочета до много по-късно. И въпреки това бих го определил като първия си жив учител в поезията. Тогава не си дадох сметка, че бяхме влезли негласно в отношение на ученик към учител.

Спомням си, че ме покани у тях и апартаментът ми се стори някак празен, опразнен поради неясна причина, без видимо основание. Другият ми пространствен спомен е от галерията му „Нава“, също толкова празна – и него в тази празнота. По-късно щях да се опивам от тази квантова дзен-будистка механика на празното в неговите стихове.

Той остави общуването ни в безвъздушното пространство на нищото. Не направихме нищо реално заедно и така остана за мен пример и образец на поета, който изниква изневиделица от нищото и незабележимо се връща в него. Ex nihilo.

Обръщението на народния писател към нацията и народа му е задължително на всеки национален празник. Днес е национален празник. Имаме обръщение.

Денят на будителите по необходимост е ден на народния писател. На този ден държавата, чиято функция е народният писател, почита в негово лице нямащите нищо общо с нея.

Този Ден на будителите обаче е по-особен за народния писател. Правителството, което го излъчи като народен писател, необратимо е навлязло де факто в период на междуцарствие. Оглеждането на народния писател за новата власт, която да продължи да го прави народен писател, е започнало.

Досегашната власт, лауреат на чийто орден е народният писател, започна да харчи социално. Народният писател също видимо почва да се пали и харчи за унижените и оскърбените, заставайки плътно на страната на слабите при липсата на яснота кой е следващият силен, имащ занапред да осигурява статута му на народен писател.

Денят на будителите 2020 е специален и защото народният писател има да промотира новия си роман. Денят на будителите 2020 някак естествено е поредният ден на пиара на романа на народния писател.

Най-особен е този Ден на будителите обаче защото будителят в лицето на народния писател принудително е у дома. В неговия случай пандемията – невидимата му пандемия – касае грантовете, държали го в последните особено тлъсти години за дълги периоди там, където не е тук.

Народният писател будител по неволя се обръща на този много специален Ден на будителите към народа си оттук.

След второто докладване на стихотворение в Група Нова социална поезия бих искал да взема лично отношение към случващото се като един от админите на Групата.

От личен опит на систематично и задълго блокиран знам, че мишената на донасящите не е естетическа, още по-малко етическа.

Тя не касае нито литературната стойност на съответните текстове, нито индивидуалните автори в лично качество.

Става дума за нещо много по-мащабно, което може да се определи като студена гражданска война.

Политическата коректност и налаганата от нея цензура е ключов механизъм на воденето й.

Победителите са предизвестени, защото могат да разчитат на цялата технологична, финансова и идеологическа мощ на неолибералния капитализъм.

Поезията е от страната на победените. Политическата коректност е смърт за поезията.

При тези дадености, които за мен лично не подлежат на предоговаряне, атаката срещу отделни поетически текстове цели в крайна сметка дезактивирането на Групата. Вече получихме първо предупреждение.

Аз лично искам ясно да кажа, че като админ ще продължа да отказвам автоцензурирането. Не е изключено това да доведе до целеното закриване на Групата.

Безсмислено е да поддържаш проект, насочен срещу статуквото, ако се огъваш пред най-очевидната му и насилническа проява: цензурата на политическата коректност.

ники, не виждам сигурно поради незапознатост с материята по какъв начин неолибералното законодателство отчита, че не всичко е конструкт, пари и роли. проектът на модерността, намиращ израз в абсолютната политическо-юридическа разполагаемост с човешкото тяло и идентичност, необратимо води до това, че всичко е конструкт, пари и роли. съмнявам се, че на това може да се противостои с (неолиберална) дискурсивна етика с всичките й мили характеристики по хабермас – ултима рацио е възможността да се защитиш в извънредна ситуация. ти сам прекрасно дефинира, че естетическият оазис, в който живеем, не е реалността – тя е пълна със скрито и явно насилие, на което не може да се отговори дискурсивно. но каква низшост в моята аргументация??? израсъл съм като расово низш, знам за какво става дума, но презирам използващите опита си на третирани като низши, за да получат власт, с която да направят други низши. сексуалните малцинства са последният засега епизод на диалектиката на господаря и роба, превъртяна вече безброй пъти. комуникацията е воля за власт, не мили дискурсивни императиви. ернст юнгер израства в либералната германия от преди войните – това, че доста време вече не се водят войни в европа (тя ги води другаде), не означава, че мирът е нормата – той е изключението. нещата трябва да се мислят от перспективата на извънредното положение, в което ще бъдеш обект на насилие независимо от възгледите и етиката ти. с колкото и правови брони да се обгражда „жертвата“, това я прави само по-съблазнителна за палача. не вярвам, че неолибералната демокрация може да ми помогне да не ме бият скинари мен или дъщеря ми, независимо дали сме хетеро- или хомосексуални „чернилки“, „мангали“ и други. и не на последно място: когато бях наречен „черна маймуна“, никой от етическата дискурсивна общност не възрази. без мен в тази игра.

1) имам моите съмнения, че е добра идея правото да прави с традицията и натурализираните норми каквото си поиска – знам обаче, че модерността е времето, в което всичко е на разположение за конструиране и това ме плаши (на произвола на съдбата сме оставени конструкторите да са „добри“ и конструкцията да не ни концентрира в лагер в даден момент; не виждам никаква възможна гаранция – в рамките на модерното юридическо разполагане с нормите – за избягване на бъдещи концентрационни лагери за хетеросексуални);

2) в модерния свят „естествените“ неща са по дефиниция премахнати – кое е „естествено“ решава имащият власт да определи кое е „естествено“. веднъж дошли на власт, не виждам защо сексуалните малцинства не биха определили хетеросексуалността като „неестествена“. чиято е властта, негова е „естествеността“, сексуалните малцинства няма какво да се правят на „различни“ в тази желязна логика на модерността, от която се възползват, за да дойдат на власт; сигурен съм, че ти пръв би надигнал глас срещу тази нова власт, да, затова спокойно можем да си дискутираме, защото си вярваме в тази решаваща точка;

3) продължавам да смятам, че подценяваш реалната власт на сексуалните малцинства в обществото на спектакъла (парадът е незначителен аспект от тази власт) – да си хетеро е аут, определено не е куул; при перманентната ценностна надупеност на тази страна е абсолютно извън наш контрол дали „гейропа“ или путинландия ще определя дневния ни ред – но това не променя необходимостта да имаме интелектуално издържана позиция, независимо в коя посока е надупена бг към съответния момент;

4) властта на сексуалните малцинства в обществото на спектакъла със сигурност конструира роли, които са привлекателни за подрастващите, но смятам, че последната дума ще продължи да я има семейството, освен ако не го премахнат юридически в някакъв нов неолиберален комунизъм на детско павлик-морозовство;

5) гаранции няма – както казва ернст юнгер, коментиращ националсоциализма: единствената гаранция на свободата и човешкото достойнство е бащата, изправен с брадва на прага на дома.