vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Даниил Хармс „Сън дразни човек“

Марков свалил ботушите, въздъхнал и легнал на дивана.
Спяло му се, но веднага щом затворел очи, желанието за сън моментално изчезвало. Марков отварял очи и протягал ръка за книга. Но сънят отново го сполитал и преди да достигне до книгата Марков лягал и пак затварял очи. Но едва щом се затворели очите и сънят пак отлитал, и съзнанието ставало толкова ясно, че Марков можел наум да решава алгебрически задачи за уравнения с две неизвестни.
Дълго се мъчил Марков, без да знае какво да прави: да спи или да бодърства? Накрая, след като се измъчил и възненавидял самия себе си и стаята си, Марков сложил палтото и шапката, взел в ръка бастунче и излязъл навън. Свежият вятър го успокоил, станало му радостно на душата и му се приискало да се върне обратно в стаята си.
Като влязъл в стаята си, той почувствал приятна умора в тялото и му се приспало. Но едва легнал на дивана и затворил очи – сънят моментално се изпарил.
Марков с бяс скочил от дивана и без шапка и без палто хукнал към Таврическата градина.

Даниил Хармс „Ноти виждам“

Ноти виждам
виждам мрак
виждам лилия глупак
сърцето кокус е
а впрочем не
светът пък не е фокус
а впрочем да.

Даниил Хармс „Съдбата на жената на професора“

Веднъж един професор изял нещо, ама не каквото трябва, и почнал да повръща.
Дошла жена му и вика: „Ти какво?“ А професорът рекъл: „нищо“. Жената се върнала обратно.
Професорът легнал на дивана, полежал, починал си и тръгнал за работа.
А в службата го очаквала изненада, резнали му заплатата: вместо 650 руб. му оставили само 500.
Професорът ходил тук-там – нищо не помага. Професорът отишъл при директора, а директорът го натирил. Професорът отишъл при счетоводителя, а счетоводителят му казал: „Обърнете се към директора“. Професорът хванал влака и заминал за Москва.
По пътя професорът хванала грип. Пристигнал в Москва, а не може да се смъкне на перона.
Сложили професора на носилки и го закарали в болницата.
В болницата професорът лежал не повече от четири дена и умрял.
Изгорили тялото на професора в крематориума, пепелта сложили в бурканче и го пратили на жена му.
Жената на професора седяла и пиела кафе. Изведнъж се звъни. Какво има? „Имате пратка“.
Жената се зарадвала, заусмихвала се от ухо до ухо, пъхнала в ръката на пощальона петдесет копейки и побързала да отвори пратката.
И какво да види: в пратката бурканче с пепел и записка: „Ето всичко, което остана от Вашия съпруг“.
Жената нищо не могла да разбере. Тръскала бурканчето, гледала го срещу светлината, прочела шест пъти записката, накрая схванала за какво става дума и страшно се разстроила.
Жената на професора много се разстроила, поплакала към три часа и тръгнала да погребва бурканчето с пепелта. Загънала тя бурканчето във вестник и го отнесла в градината на името на І-та Петилетка, бул. Таврически.
Избрала жената на професора по-пустинна алея и тъкмо се канела да зарови бурканчето в земята, когато изведнъж се появил пазач.
– Ей! – извикал пазачът – какво правиш тук?
Жената на професора се изплашила и рекла:
– Исках да уловя жаби в бурканчето.
– Е – казал пазачът – няма проблем, само да знаеш, че е забранено да се ходи по тревата.
Когато пазачът си отишъл, жената на професора заровила бурканчето в земята, отъпкала наоколо с крак и тръгнала да се разхожда из парка.
А в парка й се закачил някакъв моряк. Хайде та хайде да ходим да спим. Тя казала: „Защо денем да спим?“ А той си знаел своето: да спим та да спим.
И наистина на професоршата й се доспало.
Вървяла по улиците, а й се спяло. Наоколо хората търчали ту сини, ту зелени, а на нея все й се спяло.
Вървяла и спяла. И й се присънило, че насреща й идва Лев Толстой и държи в ръката нощно гърне. Тя го попитала: „Какво е това?“ А той й сочи с пръст гърнето и казва:
– Ето – казва, аз тук понаправих някои неща и сега съм тръгнал да ги показвам на целия свят. Нека – вика – всички да видят.
Погледнала и професоршата и гледа сякаш това вече не е Толстой, а някакъв плевник, а в плевника – кокошка.
Спуснала се професоршата да лови кокошката, а кокошката се завряла под дивана и оттам вече наднича като заек.
Завряла се професоршата под дивана да хване заека и се събудила.
Събудила се и гледа: наистина лежи под дивана.
Изпълзяла професоршата изпод дивана, гледа: стаята е нейната собствена. А ето и масата с недопитото кафе. На масата имало записка: „Ето всичко, което остана от Вашия съпруг“.
Поплакала си професоршата още веднъж и седнала да си допие студеното кафе.
Изведнъж се звъни. Какво има? Влезли някакви хора и казват: „да тръгваме“.
– Къде? –попитала професоршата.
– В лудницата – отговорили хората.
Професоршата почнала да крещи и да се запира, но хората я хванали и закарали в лудницата.
И ето седи напълно нормалната професорша на леглото в лудницата, държи в ръцете въдица и лови на пода някакви невидими рибки.
Тази професорша е само един жалък пример за това колко много са в живота нещастните хора, които не заемат в живота мястото, което им се полага.

Даниил Хармс „На луната лъчите в прозореца биеха“

На луната лъчите в прозореца биеха.
Пьотр Палич водка пиеше.

Очите ти са сини слончета

Очите ти са сини слончета
Ръцете ти са диви клончета

(Първата половина на 90-те)

Даниил Хармс „Ето че настъпи и зимата!“

Григориев (като удря Семьонов по мутрата): Ето че настъпи и зимата! Време е да палим печките. Как смятате?
Семьонов: Според мен, ако се отнесем сериозно към отбелязаното от вас, може би наистина е време да се запали печката.
Григориев (като удря Семьонов по мутрата): А според вас тази година зимата студена ли ще бъде или топла?
Семьонов: Ако се съди по това, че лятото беше дъждливо, зимата вероятно ще бъде студена. Ако лятото е дъждливо, димата винаги е студена.
Григориев (като удря Семьонов по мутрата): На мен пък никога не ми е студено!
Семьонов: Напълно сте прав да твърдите, че никога не ви е студено. Натурата ви е такава.
Григориев (като удря Семьонов по мутрата): Аз не мръзна!
Семьонов: Ох!
Григориев (като удря Семьонов по мутрата): Какво ох?
Семьонов (държи се ръка за бузата): Ох! Боли ме лицето!
Григориев: Защо ви боли? (и при тези думи прас Семьонов по мутрата)
Семьонов: (като пада от стола) Ох! И аз не знам!
Григориев (като удря Семьонов по мутрата): А мен нищо не ме боли!
Семьонов: Ще те науча аз теб, кучи сине, да се биеш! (опитва се да се изправи)
Григориев (като удря Семьонов по мутрата): Няма що, намери се учител!
Семьонов (пада по гръб): Мръсно копеле!
Григориев: Ей, ти, подбирай си изразите!
Семьонов (като прави усилие да се изправи): Аз, брат, достатъчно търпях. Но стига толкова. С теб, явно не става с добро. Ти, брат, сам си си виновен…
Григориев (удря Семьонов с тока по мутрата): Говори, говори! Нека да послушаме!
Семьонов (пада по гръб): Ох!
(Влиза Лиянев)
Лиянев: Ама какво става тука?

Даниил Хармс „Пиеса“

І Действие

Кока Брянски: Днес ще се женя.
Майката: Какво?
Кока Бр.: Днес ще се женя.
Майката: Какво?
Кока Бр.: Казвам, че днес ще се женя.
Майката: Какво рече?
Кока Бр.: Де-нес-ка-ще-се-же-ня!
Майката: же? какво е това же?
Кока: Же-не-не!
Майката: Не? Как така не?
Кока: Не не, а же-не-не!
Майката: Как така не е не?
Кока: Еми така, не е не и това е!
Майката: Какво?
Кока: Ми не е не. Разбираш ли! Не е не!
Майката: Пак с това не. Не знам защо е не.
Кока: Пу да му се не види! все же и не! Какво може да е же! Не разбираш ли сама, че да кажеш просто же е безсмислица.
Майката: Какво рече?
Кока: Же, казвам, е безсмислица!!!
Майката: Сли?
Кока: Но какво е това в края на краищата! Как успяваш да чуеш само парченце от думата, при това най-нелепото: сли! Защо именно сли!
Майката: Айде пак с това сли.

Кока Брянски души майка си.
Влиза годеницата Маруся.

Даниил Хармс „Гостите пируват радостно“

Гостите пируват радостно

На масата седят в дружинка

Гостите пируват радостно

И в дружинка на масата седят

И говеждо те ядат

И вишновка жадно пият

И нещо там под масата си правят

И на дамичките да се събличат предлагат.

А дамичките, тру ля ля, танцуват

И присядат в такт.

Гостенин един катери се на масата,

Но отведен бива в банята.

Хазяйката сутиенчето си разкопча

И впусна се във вихъра на танца.

Ваня Конов композитор

Пресегна се да хване края на полата й,

Но изгуби равновесие

И на пода ляга.

А Нина Петухова

Свали си панталоните

И на Семьон Палкин връчи ги да ги мирише.


Даниил Хармс „Иван Иванич Самовар“

Иван Иванич Самовар
Бил той тумбест самовар,
Три ведра побиращ самовар.

В него клатела се врялата вода,
Все пухтяла с пара врялата вода,
Разярена врялата вода;

Ляла се през кранчето,
През дупчица направо в кранчето,
Направо в чашката през кранчето.

Рано сутрин се явил,
При самовара се явил,
Чичо Петя се явил.

Чичо Петя рекъл:
„Я да пийна, рекъл,
Чайче да си пийна“, рекъл.

При самовара се явила,
Леля Катя се явила,
С чашката си се явила.

Леля Катя рекла:
„Също аз, разбира се, тя рекла
Ще си пийна също“, рекла.

Ето дядото докретал,
Много старичък докретал,
В чехли дядото докретал.

Той прозял се, рекъл:
„Дали пък да пийна, рекъл,
Чайченце да пийна, рекъл.

Ето бабата дошла,
Много старичка дошла,
Даже с пръчица дошла.

И помислила, и рекла:
„Ми да пийна, рекла,
Чайченце да пийна“, рекла.

Изведнъж момиченце дотичало,
До тумбестия самовар дотичало –
Внучката дотичала.

„Наливайте! – тя рекла,
Чашка чайче, рекла,
За мен по-сладичко“, тя рекла.

Ето Шаро че дотичал,
С маца Мурка той дотичал,
До тумбестия самовар дотичал,

Да им сипят с млечице,
Чайченце със млечице,
С кипналото млечице.

Изведнъж Сергей довтаса,
Най-последен той довтаса,
Гурелив довтаса.

„Бързо сипвайте ми! – вика,
Чаша чайче, вика,
Повечко за мене“, вика.

Наклонили, наклонили,
Наклонили самовара,
Но от него все излизал
Само пар, пар, пар.

Наклонили самовара
Като шкаф, шкаф, шкаф,
Но излизало оттам
Само кап, кап, кап.

Самовар Иван Иванич!
Все на масата Иван Иванич!
Златният Иван Иванич!

Водичка вряла той не дава,
На помотващи се той не дава,
На летяи той не дава.
ТОВА Е

Даниил Хармс „За доближаването към безсмъртието“

За всеки човек е присъщо да се стреми към наслаждение, което винаги е или полово удовлетворение, или насищане, или придобиване. Но само това, което не се намира на пътя към наслаждението, води към безсмъртие. Всички системи, водещи към безсмъртие, в крайна сметка се свеждат до едно правило: постоянно прави това, което не ти се иска, защото на всеки човек постоянно му се иска или да яде, или да удовлетворява половите си чувства, или да придобива нещо, или всичко – в по-голяма или по-малка степен – едновременно. Интересно, че безсмъртието винаги е свързано със смъртта и се разглежда от различните религиозни системи или като вечно наслаждение, или като вечно страдание, или като вечно отсъствие на наслаждение и страдание.

%d блогъра харесват това: