Стоях в специалната зала на Градската библиотека и разглеждах каталозите. До мен стоеше госпожица в зелена блузка. Изведнъж почувствах, че ми става курът. От госпожицата течеше някакъв възбуждащ ме ток. Но ми беше с нещо неприятна. Изведнъж разпознах в нея моята красавица от плажа. Внимателно се вгледах в нея и видях, че сега е бременна. Ето какво ми е неприятно в нея и все пак курът ми стана, дори преди да я позная.
Имало един дърводелец. Викали му Кушаков.
Веднъж той излязъл от вкъщи и се запътил към магазинчето да купи дърводелско лепило.
Времето се било затоплило и на улицата било много хлъзгаво.
Дърводелецът направил няколко крачки, подхлъзнал се, паднал и си сцепил челото.
– Ех! –казал дърводелецът, станал, запътил се към аптека, купил лейкопласт и си залепил челото.
Но щом излязъл на улицата и направил няколко крачки, той пак се подхлъзнал, паднал и си разбил носа.
– Пу! – казал дърводелецът, отишъл в аптеката, купил лейкопласт и си залепил носа с лейкопласта.
После пак излязъл на улицата, пак се подхлъзнал, паднал и си сцепил бузата.
– Вижте сега – казал аптекарят на дърводелеца – толкова често падате и се наранявате, че ви съветвам да купите няколко лейкопласта.
– Не! – казал дърводелецът – повече няма да падна!
Но щом излязъл на улицата, пак се подхлъзнал, паднал и си цепнал брадичката.
– Мръсна поледица! – извикал дърводелецът и пак се отправил към аптеката.
– Е, виждате ли – казал аптекарят. – Ето, пак паднахте.
– Не! – изкрещял дърводелецът. – Нищо не искам да чувам! Давайте по-бързо лейкопласта!
Аптекарят дал лейкопласта; дърводелецът си залепил брадичката и побързал да се прибере вкъщи.
А вкъщи не го познали и не го пуснали да влезе.
– Аз съм дърводелецът Кушаков! – крещял дърводелецът.
– Разказвай тия на друг! – му отговорили отвътре и заключили вратата и сложили верижката.
Дърводелецът Кушаков постоял на стълбището, изплюл се и излязъл на улицата.
С мен се случи удивителна случка: изведнъж забравих кое идва първо, 7 или 8?
Отидох при съседите и ги попитах какво мислят по въпроса.
Представете си удивлението ми, когато те изведнъж установиха, че също не могат да си спомнят реда на броенето. 1, 2, 3, 4, 5, и 6 помнели, а по-нататък забравили.
Всички заедно отидохме в магазин „Гастроном“, който се намира на ъгъла на Знаменска и Басейнна, и се обърнахме към касиерката с нашето недоумение. Касиерката тъжно се усмихна, извади от устата малко чукче и, като помърда малко с нос, каза: „Според мене, седем е след осем в случаите, когато осем е след седем“.
Благодарихме на касиерката и радостни изскочихме от магазина. Но тогава, замисляйки се върху думите на касиерката, ние отново пооклюмахме, тъй като думите й ни се сториха лишени от всякакъв смисъл.
Какво да правим? Отидохме в Летний сад и почнахме да броим там дърветата. Но като стигахме в броенето до 6, спирахме и започвахме да спорим: по мнението на едните следваше 7, а по мнението на другите – 8.
Щяхме много дълго да спорим, но за щастие от една пейка падне дете и си счупи и двете челюсти. Това ни отвлече от спора ни.
А после се разотидохме по домовете си.
Сложил очила, Семьон Семьонович гледа един бор и какво да види: на бора седи някакъв тип и му се заканва с юмрук.
Семьон Семьонович сваля очилата, гледа бора и вижда, че на бора няма никой.
Семьон Семьонович слага очилата, гледа бора и пак вижда, че на бора седи някакъв тип и му се заканва с юмрук.
Семьон Семьонович сваля очилата и пак вижда, че на бора няма никой.
Семьон Семьонович пак слага очилата, гледа бора и пак вижда, че на бора седи някакъв тип и му се заканва с юмрук.
Семьон Семьонович не иска да вярва на това явление и смята това явление за оптическа измама.
Веднъж Орлов преял с пюре от грах и умрял. А Крилов, като научил за това, също умрял. А Спиридонов умрял от само себе си. А жената на Спиридонов паднала от бюфета и също умряла. А децата на Спиридонов се удавили във вира. А бабата на Спиридонов се пропила и тръгнала да скитори. А Михайлов престанал да се реши и хванал кел. А Круглов нарисувал дама с камшик в ръка и полудял. А Перехрьостов получил четиристотин рубли пощенски запис и така се надул, че го наритали от службата.
Хубави хора, а не умеят да стъпят с двата крака на земята.
Бръснете брада и мустаци!
Не сте козли да носите бради.
Не сте котаци да мърдате с мустаци.
Не сте гъби да стоите с шапчици.
Ех, госпожички!
Смъкнете ваште шапчици!
Ех, сладурчета!
Смъкнете си поличките!
Ае, Манка Марусина,
Сядай на Петка Елабонин.
Стрижете, момиченца, плитчиците си.
Не сте зебри да подтичвате с опашчици.
Пухкави момиченца
Поканете ни да купонясваме.
Откакто видях Esther за последен път, са минали 270 180 секунди.
Двама души седели в трамвая и разсъждавали така: Единият казал: „Аз не вярвам в задгробния живот. Няма реални доказателства, че задгробният живот съществува. Не познаваме и авторитетни свидетелства за него. В религиите пък за него се говори или много неубедително, например, в исляма, или много мъгляво, например, в християнството, или нищо не се говори, например в библията, или направо се казва, че няма задгробен живот, например, в будизма. Случаите на ясновидство, пророчества, разни чудеса и даже привидения нямат пряко отношение към задгробния живот и съвсем не служат за доказателства за съществуването му. Мен никак не ме интересуват разказите, подобни на онзи, как един човек видял насън лъв и на следващия ден бил убит от лъв, избягал от Зоологическата градина. Интересува ме само въпроса: има ли задгробен живот или няма? Кажете, вие как смятате?“
Вторият Събеседник казал: „Ще ви отговоря така: никога няма да получите отговор на вашия въпрос, а ако някога получите отговор, не му вярвайте. Само вие самият ще можете да отговорите на този въпрос. Ако отговорите да, ще бъде да, ако отговорите не, ще бъде не. Трябва само да се отговори с пълно убеждение, без сянка на съмнение или, по-точно казано, с абсолютна вяра в отговора си“.
Първият Събеседник казал: „С удоволствие бих си отговорил. Но трябва да се отговори с вяра. А за да се отговори с вяра, трябва да си уверен в истинността на отговора си. Откъде обаче да взема тази увереност?“
Вторият събеседник казал: „Увереността, или по-точно, вярата не може да се придобие, само може да я развиеш в себе си“.
Първият Събеседник казал: „Как мога да развия в себе си вярата в отговора си, щом дори не зная какво да отговаря, да или не“.
Вторият Събеседник казал: „Изберете си, което повече ви харесва“.
– Сега е нашата спирка – казал първият Събеседник и двамата станали от местата си, за да се придвижат към изхода.
– Извинете – обърнал се към тях някакъв извънредно висок военен. – Чух разговора ви и мен, извинете ме, ме заинтригува: как могат двама още млади души да говорят сериозно за това има ли задгробен живот или няма?
Аз не си запуших ушите. Всички си ги запушиха, единствено аз не ги запуших и затова само аз чух всичко. Аз също не закрих с парцал очите както направиха всички. И затова видях всичко. Да, единствено аз видях и чух всичко. Но за съжаление не разбрах нищо, така че, значи, каква е стойността на това, че единствено аз видях и чух всичко? Аз дори не можех да запомня това, което виждах и чувах. Само някакви откъслечни спомени, заврънкулки и безсмислени иззвънявания. Ето мина на бегом трамвайния кондуктор, след него – възрастна дама с лопата в зъбите. Някой каза: „…сигурно, изпод фотьойла…“. Голо еврейско момиче разкрачва краченца и излива от чашка върху половите си органи мляко. Млякото се стича в дълбока супена чиния. От чинията преливат млякото обратно в чашката и ми предлагат да го изпия. Аз пия; от млякото мирише на сирене… Голото еврейско момиче седи пред мен с разкрачени крака, половите й органи са целите в мляко. Тя се навежда напред и гледа половите си органи. От половите й органи потича прозрачна тегава течност… Минавам през голям и доста тъмен двор. На двора лежат, събрани на високи купчини, дърва за огрев. Иззад тях наднича нечие лице. Аз знам, че това е Лимонин, който ме следи. Той наблюдава: няма ли да отида при жена му. Завивам надясно и излизам през главния вход на улицата. От вратата наднича радостното лице на Лимонин… Ето жената на Лимонин ми придлага водка. Изпивам четири чаши, замезвам със сардели и почвам да мисля за голото еврейско момиче. Жената на Лимонин слага глава на коленете ми. Изпивам още една чаша и запалвам лула. „Ти днес си един тъжен“ – казва ми жената на Лимонин. Казвам й някаква глупост и заминавам при еврейското момиче.
Без да се хваля, мога да кажа, че когато Володя ме удари по ухото и се изплю на челото ми, аз така го сграбчих, че няма да забрави това. Вече после го бих с примуса, а с ютията го бих вечерта. Така че той съвсем не умря веднага. Това не доказва, че съм му отрязал крака още през деня. Тогава той още беше жив. А Андрюша го убих просто по инерция и не мога да се обвинявам в това. Защо Андрюша с Елисавета Антоновна ми се вяснаха пред очите? Нямаше защо да изникват иззад вратата. Обвиняват ме в кръвожадност, разправят, че съм пиел кръв, но това не е вярно, аз излизвах локвите кръв и петната; това е естествена потребност на човека да заличи следите на престъплението си, пък било то и нищожно. Не съм изнасилвал също и Елисавета Антоновна. Първо, тя вече не беше девствена, и, второ, имах си работа с труп, и тя няма от какво да се оплаква. Какво от това, че тъкмо трябваше да роди? Ми аз измъкнах детето. А че то беше пътник, това вече не е моя вина. Не аз му откъснах главата, причината беше в тънката му шия. То не беше създадено за този живот. Вярно е, че размазах с ботуш кученцето им. Но това вече е цинизъм – да ме обвиняват в убийство на куче, когато съвсем наблизо, може да се каже, са унищожени три човешки живота. Детето не го броя. Е, добре: във всичко това (мога да се съглася) може да се привиди известна жестокост от моя страна. Но да се счита за престъпление, че клекнах и се изходих върху жертвите си – това е вече, извинете, абсурдно. Да се изхождаш е естествена потребност и следователно съвсем не е престъпна. Така че разбирам опасенията на моя защитник, но все пак се надявам на пълно оправдаване.
vs. archives 