Бертолт Брехт „Балада за смъртта от любов*“ (Сурова версия)

by Владимир Сабоурин

 

1
От черен дъжд разядено е седмократно
Предъвкващото любовта небце
Сълзящи щорите подобни на саван –
Това е стаята, която е последна.

2
Проказа по тапетите от мухъл побелели!
В ламперия заврени, и споени, и втвърдени –
Как нежно свети във затвор небето
На двойка бяла, съешила се небесно.

3
В началото седи си той в хавлии влажни
И смуче черни пури, дадени от нея
Като използва времето да я увери чрез кимване
С полузатворени клепачи колко я обича.

4
Тя чувства колко е космат и мъдър!
В цепнатината под клепача се процежда ден воднист
Зеленясало сапунен се заоблачава сводът
И той предчувства смътно: вече гние ризата ми.

5
Коняк наливат в сухи трупове
Той зоби я с вечерна светлина зелена
И пламват вече слабините й
Лицето избледнява постепенно.

6
Като ливада заблатена тя е
(А двамата сираци са и глухи, с плът отпаднала!)
Той би поспал, но тя не го оставя!
Зелени небесата – току-що валяли!

7
Ден втори – труповете те увиват
В хавлиите втвърдени, лепнещи
Оцапани чаршафите завират в слабините си
Защото вече знаят – зъзнат често.

8
И, ах, през тях тъй режещо премина любовта
Както когато Бог градушка по водите мята!
И в тях дълбоко бликна и изкорми ги почти
Сгъстена като хмел горчилка.

9
От пот, урина, смрад в косите си
Те вече утринния въздух не усещат.
Но утрините идат година след година
Скотски, сиви в покрития с тапети склеп.

10
Ах, детското й тяло седефено прелива!
Сурови удари понесло от дърво чепато и любов
Като разлагаща се дървесина на спасителната лодка
В морска буря! В роса удавена трева!

11
Ах, ръката на гърдите зеленясва!
В краката черната воня на чума!
Мек въздухът потича по стъклото на прозореца
А те – наврени в гниещ шкаф!

12
Като помия вечерта се стича по прозорците
Пердета шугави са от цигарен дим.
Повлечени са двама влюбени в зелените води
От любовта подгизнали като останките на кораб

13
На морско дъно, в тропиците, на трески
Висят сред водорасли те и риби бели
От вятъра солен там горе над водите
Дълбоко долу почват те да се люлеят.

14
През ден четвърти сутрин рано с удари
На скриптящи брадви влязоха съседите
И чуха тишина, видяха трупове
(Шушукаха си нещо за сияние зелено

15
Което могат да излъчват привиденията), миришеше
На влюбеност леглото още, напукани от студ прозорците –
Трупът е нещо тъй студено! Ах, пълзеше още
Черна нишка студ от техните гърди.

1921

 

* Liebestod, финалната част на Тристан и Изолда на Р. Вагнер (б. пр.).