vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Интервю на Марина Василева с Владимир Сабоурин

 

Марина Василева: Разкажете малко за Вашата лична история. Вие сте роден в Куба. Вашият баща е кубинец, а майка Ви е българка.

Владимир Сабоурин: Роден съм в Куба, но съм донесен като 9-месечно бебе в България. Родина идва от място на раждане, но при мен не е съвсем така.

МВ: Въпреки смесения Ви етнически произход, как индетифицирате себе си?

ВС: Идентифицирам себе си като поет, а не през етническия произход. Но едва ли щях да съм точно този поет без именно този произход.

МВ: Възможно ли е човек да съчетава в себе си две култури или едната винаги доминира?

ВС: Животът е винаги асиметрия, напълно симетрични са само неорганичните образувания. Без доминация и борба между доминиращо и доминирано няма живот.

МВ: Трудно ли Ви е било (или Ви е) да сте наполовина кубинец в България, чувствали ли сте се дискриминиран?

ВС: Като дете бях поразен, когато разбрах, беше ми дадено да разбера, че не съм като останалите. „Негър”, разбира се.

МВ: Забелязвате ли промяна в отношението на българите към хората с различен цвят на кожата или различна религия?

ВС: През стария режим, така наречения „социализъм” или „комунизъм”, България беше по-видимо провинциална страна в сравнение със сега, дори в София, където съм израсъл. Промяната е очевидна: вече хората с друг цвят на кожата просто са много повече (поне в по-големите градове), но и расизмът, който старият режим лицемерно отричаше, е повече. Религиите би трябвало да преодоляват расизма, но често го подсилват, уви.

МВ: Защо според Вас малцинствените групи не успяват да се интегрират, а се капсулират в нашето общество?

ВС: Капсулирането на българските граждани от ромски и турски произход е политически проект, който осигурява твърд електорат в рамките на една в основата си мафиотска политическа система.

МВ: Вие сте известен български поет и професор по литература, как Ви се струва ситуацията в съвременната българска литература и изкуство?

ВС: Широко известен в тесен кръг, както се казва (смях). Българската литература е доста точно копие на българската политикономия – мафиотско-олигархични са и двете.

МВ: Днес, когато технологиите, прагматизмът и рационалното отношение към света доминират и всичко се изчислява, къде е мястото на изкуството в такъв свят?

ВС: Колкото по-сложна е една рационална система, толкова повече нараства неконтролируемото в нея. Сферата на изкуството не е изключение в това отношение, само дето там неконтролируемото съзнателно се търси и култивира като противоотрова.

МВ: Като за финал: има ли шанс хората да загърбят различията, които ги разделят и противопоставят и какъв съвет бихте дали на младите ученици и бъдещи писатели, художници, учители и бизнесмени в тази стая?

ВС: За мен шансът е възможен само ако има отвъдни основания. Странно е, но можем да бъдем човечни едни спрямо други само ако има нещо отвъд нас, което не може да се сведе до човешкото. Само ако вярваме в нещо справедливо и милосърдно отвъд нас.

 

София, 13.01.2019

 

 

 

 

 

 

 

Реклами

Роберто Боланьо „Присъни й се гробище“

 

Присъни й се гробище, в което се намираше гробът на един гигант. Надгробната плоча се пропукваше и гигантът подаваше една ръка, после другата, после главата, увенчана с дълги руси коси, пълни с пръст.

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Съдбата, материя оставаща неуловима“

 

Съдбата, материя, оставаща неуловима, докато не стане непоправима, бе понятието за съдба, което всеки имаше за себе си.

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Хитлер бе известен“

 

Хитлер бе известен. Гьоринг бе известен. Хората, които обичаше или за които си спомняше с носталгия, не бяха известни, а покриваха определени необходимости.

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Време на две скорости“

 

Време на две скорости: едното бе много бавно, хората и нещата се движеха в това време почти незабележимо. Другото бе много бързо, всичко, дори неподвижните неща искряха от скоростта. Първото се наричаше Рай, второто – Ад и еднственото, което искаше, е да не живее никога в нито едно от двете.

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Историята, тази семпла курва“

 

Историята, тази семпла курва, не притежава определящи моменти, а е умножаване на мигове, кратковременности, съревноваващи се по чудовищност.

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Достигната веднъж оголеността на кланицата“

 

Достигната веднъж оголеността на кланицата, всичко придобива неприемлива театралност.

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Написа на немски странно стихотворение“

 

Написа на немски странно стихотворение за депортацията на Троцки.

 

 

 

Роберто Боланьо „Държат се така, сякаш настъпва слънчево затъмнение“

 

Държат се така, сякаш настъпва слънчево затъмнение.

 

 

 

Роберто Боланьо „Мечът на съдбата“

 

Мечът на съдбата за пореден път съсича главата на хидрата на слепия случай.