Роберто Боланьо „Виеща Богородица“

by Владимир Сабоурин

 

(Говори млад чилийски поет, изтезаван през декември 73-та в поделение в Андите край Лос Анхелес).

И не знам защо си спомням за слънчевия следобед, в който Никанор Пара чете свои стихове в Университета на Лос Анхелес.

И нито гледам през прозореца, нито гледам през вратата, по-скоро имам себе си за афазик и затварям в ужас очи вече от два часа.

И не знам защо си спомням следобеда, в който от небето слязоха дроздовете, лястовиците, дроплите, докато Никанор четеше в двора и вятърът приповдигаше шлифера му.

И свидетелствам, че дворът на поделението е чист, и свидетелствам, че гърдите ми треперят, и свидетелствам, че глезените ми кървят и ноктите ми са безчувствени.

И не знам защо, не знам, не знам, но си спомням следобеда, в който улиците се изпълниха с листа от топола, дъб, евкалипт. И Никанор крещеше или се смееше, и ние се смеехме.

И дори не си запушвам ушите, защо е необходимо, щом вече тишината е мъртвешка и само чувам капчици, плъзгащи се по пукнатините на стената, и по-скоро, по-скоро се имам за глух.

И не знам защо, да кажа пак, си спомням уши и устни, и всякакви видове човешки уреди, внимателно проследяващи знаците, изписани не във въздуха, а в сърцата на сърцата.

И когато поетът остави на мира гласните си струни, ние ръкопляскахме, смяхме се, излязохме на улицата да играем със снега, о Боже, да се любим. И вече беше нощ.