vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Роберто Боланьо „Споменът за Лиза внезапно изниква отново“

 

Споменът за Лиза внезапно изниква отново
от дупката на нощта.
Въже, сноп светлина
и ето –
идеалното мексиканско село.
Насред скотщината – усмивката на Лиза
замръзналия филм на Лиза
хладилника на Лиза с открехната врата
оросява с малко светлина
тази разхвърляна стая, която аз
наближаващ четиридесетте
наричам Мексико, наричам Мексико Сити
наричам Роберто Боланьо, който търси уличен телефон
насред хаоса и красотата
за да се обади на единствената си истинска любов.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Научи ме да танцувам“

 

Научи ме да танцувам
да движа ръцете си сред памука на облаците
да изпружвам крака приклещени от твоите
да карам мотор в пясъка
да въртя педалите на колело осенена от въображаеми паркове
да застивам в покой като бронзова статуя
да застивам недвижна докато пуша Деликадос на нашия ъгъл
сините отражения на помещението ще покажат лицето ми окапано от спирала и следи от нокти, ще видите съзвездие
от сълзи по бузите ми, ще хукна презглава
научи ме да прилепям тяло до раните ти
научи ме да държа за мъничко сърцето ти в ръката си
да отварям краката си както се отварят пред вятъра цветята
пред себе си, пред росата на следобеда
научи ме да танцувам, тази нощ искам да следвам ритъма ти
да отворя вратите на терасата на покрива
да плача насаме със самотата ти докато от тъй високо наблюдаваме
коли, автобуси, магистрали изпълнени с полиция и
горящи коли
научи ме да отварям краката и ми го вкарай
удръж истерията ми в очите си
погали косите ми страха ми с устните си
изрекли толкова проклятия, удържали толкоз сенки
научи ме да спя, това е краят.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Виеща Богородица“

 

(Говори млад чилийски поет, изтезаван през декември 73-та в поделение в Андите край Лос Анхелес).

И не знам защо си спомням за слънчевия следобед, в който Никанор Пара чете свои стихове в Университета на Лос Анхелес.

И нито гледам през прозореца, нито гледам през вратата, по-скоро имам себе си за афазик и затварям в ужас очи вече от два часа.

И не знам защо си спомням следобеда, в който от небето слязоха дроздовете, лястовиците, дроплите, докато Никанор четеше в двора и вятърът приповдигаше шлифера му.

И свидетелствам, че дворът на поделението е чист, и свидетелствам, че гърдите ми треперят, и свидетелствам, че глезените ми кървят и ноктите ми са безчувствени.

И не знам защо, не знам, не знам, но си спомням следобеда, в който улиците се изпълниха с листа от топола, дъб, евкалипт. И Никанор крещеше или се смееше, и ние се смеехме.

И дори не си запушвам ушите, защо е необходимо, щом вече тишината е мъртвешка и само чувам капчици, плъзгащи се по пукнатините на стената, и по-скоро, по-скоро се имам за глух.

И не знам защо, да кажа пак, си спомням уши и устни, и всякакви видове човешки уреди, внимателно проследяващи знаците, изписани не във въздуха, а в сърцата на сърцата.

И когато поетът остави на мира гласните си струни, ние ръкопляскахме, смяхме се, излязохме на улицата да играем със снега, о Боже, да се любим. И вече беше нощ.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Но при поезията (истинската поезия) е така“

 

Но при поезията (истинската поезия) е така: тя се предусеща, предвещава се във въздуха като земетресенията, които се предчувстват, казват, от някои особено чувствителни към това животни. (Такива животни са змиите, червеите, плъховете и някои птици.)