vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Алвару д’Кампуш „Морска ода. Част VI“

 

Сбогувам се на кея с този час, въплътен в друг кораб,
Напускащ пристанището. Английски tramp-steamer,
Доста запуснат сякаш е френски кораб,
Със симпатичния изглед на пролетарий на моретата,
Със сигурност обявен вчера на последната страница на вестниците.

Трогва ме окаяният параход, тъй смирено и естествено се отдалечава.
Изглежда сякаш полага старание за нещо, че е почтен,
Че съвестно изпълнява някакви, каквито и да било задължения.
Отплава, опразва мястото си на кея, на който стоя.
Отплава спокойно откъдето минаха каравелите
Някога, някога…
За Кардиф? За Ливърпул? За Лондон? Няма значение.
Изпълнява задълженията си. Да изпълним така и нашите. Животът е хубав!
На добър път! На добър път!
На добър път, клети случаен приятелю, направил ми услугата
Да отнесеш със себе си треската и тъгата на моите сънища
И да ме върнеш на живота, за да те съзерцавам как отминаваш.
На добър път! На добър път! Това е животът…
С каква безупречност, тъй естествена, тъй неминуемо утринна
Напускаш пристанището на Лисабон, днес!
Изпитвам странна, благодарна симпатия към теб заради това…
Заради какво? Заради каквото и да е!… Излизай… Отминавай…
С лек тласък
(Т – т – – т – – – т – – – – т – – – – – т…)
Кормилото в мен спира.

Отминавай, бавен параход, и не оставай…
Отминавай далече от мен, отминавай от погледа ми,
Напускай сърцето ми,
Изгуби се в Далечното, в Далечното, мъглата на Бог,
Изгуби се, следвай съдбата си, остави ме…
Кой съм аз да плача и питам?
Кой съм аз да ти говоря, да те обичам?
Кой съм аз да се трогвам от гледката ти?
Отблъсвай от кея, слънцето нараства, възхожда злато,
Проблясват покривите на пристанищните сгради,
Цялата отсамна страна на града сияе…
Отплавай, остави ме, стани
Първо кораб насред реката, ясен и отчетлив,
После кораб на път за устието, малък и черен,
После смътна точка на хоризонта (о мое присвито сърце!),
Все по-смътна точка на хоризонта…,
После нищо, само аз и скръбта ми,
И големият град, залят сега от слънце,
И реалният час, оголен като кей вече без кораби,
И бавното завъртане на крана като стрелка на компас,
Очертаващ полукръг на незнайно чувство
В потресената тишина на душата ми…

 

АЛВАРУ Д’КАМПУШ, Инженер,
сп. „Орфей”, бр. 2, юли 1915

 

 

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение и край)

 

Отминавай, бавен параход, и не оставай…
Отминавай далеч от мен, отминавай от погледа ми,
Напускай сърцето ми,
Изгуби се в Далечното, в Далечното, мъглата на Бог,
Изгуби се, следвай съдбата си, остави ме…
Кой съм аз да плача и питам?
Кой съм аз да ти говоря, да те обичам?
Кой съм аз да се трогвам от гледката ти?
Отблъсвай от кея, слънцето нараства, възхожда злато,
Проблясват покривите на пристанищните сгради,
Цялата отсамна страна на града сияе…
Отплавай, остави ме, стани
Първо кораб насред реката, ясен и отчетлив,
После кораб на път за устието, малък и черен,
После смътна точка на хоризонта (о мое присвито сърце!),
Все по-смътна точка на хоризонта…,
После нищо, само аз и моята скръб,
И големият град, залят сега от слънце,
И реалният час, оголен като кей вече без кораби,
И бавното завъртане на крана като стрелка на компас,
Очертаващ полукръг на незнам какво чувство
В потресената тишина на душата ми…

 

АЛВАРУ Д’КАМПУШ, Инженер,
сп. „Орфей”, бр. 2, юли 1915

 

 

Преводът се посвещава на Петър Пейчев Щурмана, Христина Василева и Кирил Василев

 

 

 

 

 

 

 

 

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

Сбогувам се с този час на кея, въплътен в друг кораб,
Напускащ пристанището. Английски tramp-steamer,
Доста запуснат сякаш е френски кораб,
Със симпатичния изглед на пролетарий на моретата,
Със сигурност обявен вчера на последната страница на вестниците.

Трогва ме окаяният параход, тъй смирено и естествено се отдалечава.
Изглежда сякаш полага старание за нещо, че е почтен,
Че съвестно изпълнява някакви, каквито и да било задължения.
Отплава, опразва мястото си на кея, на който стоя.
Отплава спокойно откъдето минаха каравелите
Някога, някога…
За Кардиф? За Ливърпул? За Лондон? Няма значение.
Изпълнява задълженията си. Да изпълним така и нашите. Животът е хубав!
На добър път! На добър път!
На добър път, клети случаен приятелю, направил ми услугата
Да отнесеш със себе си треската и тъгата на моите сънища
И да ме върнеш на живота, за да те съзерцавам как отминаваш.
На добър път! На добър път! Това е животът…
С каква безупречност, тъй естествена, тъй неминуемо утринна
Напускаш пристанището на Лисабон, днес!
Изпитвам странна и благодарна симпатия към теб заради това…
Заради какво? Заради каквото и да е!… Излизай… Отминавай…
С лек тласък
(Т – т – – т – – – т – – – – т – – – – – т…)
Кормилото в мен спира.

 

 

 

 

 

 

Bulgarian Poetry in English Translation III/3: the period 1944-1989 – Danila Stoianova

Unfortunately, Danila Stoianova didn’t have much time to fully develop her talent as a poet. She died 1984 at the young age of 23 after a long battle with leukemia. This, and a series of deaths in her family left a deep mark on her and one can not read her poems without thinking of her tragic fate.

Ivy Press Princeton published the major part of her small oeuvre in an excellent translation years ago (Memory of a Dream, 2003). You can find some samples of Stoianova’s poems here. Love poems, verses about her suffering, but also about solitude and nature give her poetry a rather wide spectre.

The grand old lady of Bulgarian poetry, Blaga Dimitrova said about Danila Stoianova’s verses:

„The poetry of Danila Stoianova broke open a long-walled-off window on the world. It resonates with early spring and brings the memory of the long harsh…

View original post 468 more words

Алвару д’Кампуш „Морска ода. Част V“

 

Не ме вълнува вече приближаващият параход. Той още е далече.
Само това, което е близо, окъпва сега душата ми.
Въображението ми, хигиенично, здраво, практично
Сега го занимават само модерните, полезни неща,
Товарните кораби, пощенските, пасажерските,
Силните мигновени, модерни, делови, истински неща.
Кормилото успокоява в мен въртежа си.

Изумителният модерен мореходен живот,
Целият чистота, машини и здраве!
Всичко тъй добре подредено, тъй прилягащо от само себе си,
Всички машинни части, всички кораби в моретата,
Всички съставни части на търговската дейност по износа и вноса,
Тъй поразително съчетаващи се,
Сякаш всичко протича по природни закони,
Нищо не се изпречва на пътя на нищо!

Нищо не е изгубило поезията си. А сега има и машини
С тяхната поезия също, с всички нови видове живот
Търговски, светски, интелектуален, емоционален,
Които с ерата на машините споходиха душите.
Пътуванията сега са също толкова прекрасни колкото преди,
А един кораб винаги ще е прекрасен, просто защото е кораб.
Да пътуваш все още е да пътуваш и далечината продължава да е
Където беше някога – никъде, слава Богу!

Пристанищата, изпълнени с параходи от всякакви видове!
Малки, големи, разноцветни, с различно разположение на илюминаторите,
Плаващи под флага на възхитително многобройни мореходни компании!
Параходи в пристанищата, тъй индивидуални в отчетливата отделеност на закотвянията!
Тъй ведри в умиротворената си стройност на търговски мореходни единици
В древното море, вечно омировско, о Одисее!

Човечният поглед на морските фарове в нощната далечина
Или внезапно изплуващият фар в дълбокия мрак на нощта
(„Колко близо до земя преминахме!” И екотът на водите пее в ушите ни)!…

Всичко това е днес както беше винаги, но заедно с епоса на търговията;
Търговският жребий на големите параходи
Изпълва ме с гордост за моето време!
Смесицата от хора на борда на пасажерските лайнери
Вдъхва ми модерното високомерие да живееш в епоха, в която е тъй лесно
Да се смесват расите, да се прекосяват пространствата, да се вижда всичко с лекота,
Да се наслаждаваш на живота като сбъдваш многочислени сънища.

Чисти, подредени, модерни като кантора с гишета, замрежени с жълти решетки –
Моите чувства сега, естествени и сдържани като джентълмени,
Практични, далеч от всякакъв възторг, изпълващи с морски въздух дробовете,
Като хора, съзнаващи напълно колко е хигиенично да дишаш морски въздух.

Денят навлиза уверено в часовете на работното време.
Всичко започва да се задвижва, да се канализира.
С голямо естествено, непосредствено удоволствие обхождам в душата си
Всички търговски операции, необходими при товарене на стоки на кораб.
Моята епоха е клеймото върху всички фактури,
Усещам: всички писма от всички кантори
Трябва да са адресирани до мен.

Една морска товарителница притежава толкова индивидуалност,
Един подпис на капитан на кораб е тъй прекрасен и модерен!
Строгото съблюдаване на началото и финала на търговската кореспонденция:
Dear Sirs – Messieurs – Amigos e Snrs,
Yours faithfully – …nos salutations empressées…
Всичко това е не само човечно и чисто, но и красиво,
Имащо в крайна сметка морско предназначение – параход, на който се товарят
Стоките, за които става дума в писмата и фактурите.

Комплицираността на живота! Фактурите се съставят от хора,
Които обичат, мразят, отдават се на политически страсти, извършват понякога престъпления –
И при все това те са тъй добре написани, тъй спретнати, тъй независими от всичко!
Сигурен съм, че ти, Сезарио Верде, си усещал това.
Аз го чувствам, до сълзи го чувствам по най-дълбокия човешки начин.
Нека твърдят, че няма поезия в търговията, в канторите!
А тя се просмуква през всички пори… В този морски въздух я вдишвам,
Защото всичко това иде от параходите, от модерното корабоплаване,
Защото фактурите и търговската кореспонденция са началото на историята,
А корабите, доставящи стоките по вечното море – нейният край.

И пътуванията, круизните пътувания и всички други,
Пътуванията по море, където всички сме помежду си другари
По особен начин, сякаш някакво морско тайнство
Сближава душите ни, превръща ни за момент
В мимолетни патриоти на едно и също несигурно отечество,
Вечно движещо се по необята на водите!
Гранд хотели на Безкрая, мои трансатлантически лайнери!
Със съвършения ви завършен космополитизъм на неспирното движение,
Съдържащо всички видове облекла, лица, раси!

Пътуванията, пътниците – всички толкова разнообразни!
Толкова националности по света! Толкова професии! Толкова хора!
Толкова различни предопределения на живота,
На живота, който всъщност винаги, винаги е един и същ!
Толкова интересни лица! Всички лица са интересни
И нищо не настройва така религиозно, както дълго да наблюдаваш хората.
Братството в крайна сметка не е революционна идея,
А нещо, което научаваш от живота, учещ на търпение,
И постепенно откриваш нещо приятно в това, което трябва да търпиш,
И накрая почти се разплакваш от нежност към търпяното!

О, всичко това е красиво, всичко това е човечно и свързано
С човешките чувства, тъй общителни и буржоазни,
Тъй комплицирано прости, тъй метафизично тъжни!
Непостоянният многообразен живот накрая ни научава да бъдем хора.
Клети хора! Клети хора всички хора!

 

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

 

 

Zlatomir Zlatanov: At the grave of Penyo Penev

At the grave of Penyo Penev*

I stood in front of the unfinished block,
which marks the end of the town.
From the one time hill under my feet
I just remember the strong wind of dusk –
unused to the new echo,
it attempts it over again
in a cave of concrete,
where the sounds snap
like the spikes of ghostly dinosaurs.
I’d overtaken the inhabitants, their future,
that’s why I looked a little lonely.
But to become a builder
and to take the fight like the heart of your body,
to vitally defend tomorrow’s life in you,
like the clueless tree guards the falcon –
isn’t this what the old masters study
who die young.
The doors are missing, so as to distinguish
our exhausted steps in the night,
and on the balcony the girl isn’t holding
the heavy basket of laundered skirts,
nor does the old girl…

View original post 488 more words

Алвару д’Кампуш „Морска ода“ (продължение)

 

И пътуванията, круизните пътувания и всички други,
Пътуванията по море, където всички сме помежду си другари
По особен начин, сякаш някакво морско тайнство
Сближава душите ни, превръща ни за момент
В мимолетни патриоти на едно и също несигурно отечество,
Вечно движещо се по необята на водите!
Гранд хотели на Безкрая, мои трансатлантически лайнери!
Със съвършения ви завършен космополитизъм на неспирното движение,
Съдържащо всички видове облекла, лица, раси!

Пътуванията, пътниците – всички толкова разнообразни!
Толкова националности по света! Толкова професии! Толкова хора!
Толкова различни предопределения на живота,
На живота, който всъщност винаги, винаги е един и същ!
Толкова интересни лица! Всички лица са интересни
И нищо не настройва така религиозно, както дълго да наблюдаваш хората.
Братството в крайна сметка не е революционна идея,
А нещо, което научаваш от живота, учещ на търпение,
И постепенно откриваш нещо приятно в това, което трябва да търпиш,
И накрая почти се разплакваш от нежност към търпяното!