Mario Nestoroff „Песен за Чако“
Небе в памучно поле – небе,
небе в прохладното небе на моя Чако.
Светлината на северняка, която разтърсва
необятните гъсталаци на дъбовата гора.
Палещо слънце, осветяващо нашите кости
пристягащо ни със сенки към пръстта.
Луната, разхлаждаща заспалите села
окичваща на изток короните на палмите.
Земя на пуми, на отровните ярара и елени
от бездната на времето индианецът тоба
прокарва тесни бродове през планините
осява речните ръкави със своите пироги.
Това е моята земя,тук се оре и пее.
Това е моят Чако, ширнало се памучно поле
под следобедния вятър, който го развява
като плющяща бяла кърпа.
Това е земята ми, където човек е безмълвен
и фатализмът ръфа своите вътрешности
в небето се разиграва драма на прелетни
скакалци, смрачаващи обработените земи.
Земя на традиции, на горчиво мате
на телешко печено и сладкогорчиви танци
земята на гаучоси, където се обсъждат
въпроси под блясъка на ножове.
Прекосявайки села и градчета
покоят се процежда дълбоко в нас.
Блаженство извира от хората
нещата излъчват простота.
Племето тоба владееше тази земя
когато слънцето бе слънце, планината
планина. Още има следи от биваци
като сън убягнал на нощта.
Индианецо с тъмно лице и тъжни очи
вкоренен в горите на тази земя
нека дам име на болката ти, братко
листо от дървото на мъртва раса.
Това дължа на Севера на моята страна
земя, открита под лъчите на прогреса
запътена да срещне древен повик
запътена да срещне новата си участ.
Земята вика ни, привързва.
Тя – вечното затворено сърце.
Потеглил хиляди пъти, завръщаш се хиляди още.
Душата ни направена е от завръщания.
Бедната ми песен нека стигне планините
и нежността ми на дъбовете върхарите
далеч като тъжно дете
нося в душата небето на Чако.
vs. archives 