Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Третата елегия“

by Владимир Сабоурин

 

Едно е да възпяваш любимата. Друго, горко ми
онзи виновен съкрит поток-бог на кръвта.
Този, когото отдалеч познава, нейният юноша, какво ли знае той
самият за господаря на насладата, дето често из усамотението
преди още момичето да донесе облекчение, често дори все едно я няма
ах, плувнал в нещо неузнаваемо, божествената глава
надига, нощта призовавайки към безкраен метеж.
О, Нептун на кръвта, о, тризъбецът му ужасяващ.
О, тъмният вятър на неговата гръд от усукана раковина.
Чуй как нощта се вгъва и изкорубва. Вие, звезди
не произлиза ли от вас въжделението на обичащия към лика
на неговата възлюбена? Нима съкровеното съглеждане
на нейното чисто лице не иде от чистото светило?

Не ти си, горко ми, нито неговата майка
опънала лъковете на веждите в такова очакване.
Не от теб, предусещащото го момиче, не от теб
огъна се устната за по-плодородящ израз.
Нима наистина смяташ, че твоите леки стъпки
така са го потресли, ти, която пристъпваш като утринен вятър?
Да, ти наистина сепна сърцето му. Ала по-древни страхове
се сгромолясаха в него при досегналия го тласък.
Повикай го… Не ще го повикаш напълно на галерията от мрака.
Наистина, той желае, той възниква. С облекчение свиква
в твоето закътано сърце, взема и себе си започва.
Ала нима е започвал изобщо някога?
Майко, ти го направи мъничък, ти беше, дето сложи началото му.
За тебе той беше нов, ти надвеси над новите
очи дружелюбния свят и от чуждия бранеше.
Ах, къде са годините, когато ти просто
със стройния облик за него възврелия хаос представляваше?
Много съкриваше тъй ти от него. Нощно-ненадеждната стая
безобидна ти правеше, от изпълненото ти с подслон сърце
примесваше по-човешко пространство в нощното на стаята.
Не в мрака, не, в най-близкото си битие
ти постави кандилото и то просветваше като от приятелство.
Нямаше скръцване, което да не обясниш с усмивка
сякаш открай време знаеше кога ще се обади дюшемето…
И той се вслушваше и изпитваше облекчение. Толкова много успяваше
нежно твоето изправяне. Зад гардероба отстъпваше
висока и в палто фигурата на съдбата му, а в гънките на завесата
щом леко се изместеше, пасваше неспокойното му бъдеще.

А той самият, както лежеше, облекченият, под
сънливите клепачи на лекия ти образ
разтваряйки сладост във вкусената сънливост –
изглеждаше опазен… Ала вътре: кой да защити
кой да попречи вътре в него на потоците на произхода?
Ах, спрямо тях няма предпазливост в спящия. Спящ
но сънуващ, но в треска – как сам-се-впуска.
Той, новият, боящият се – как е оплетен
в избуяващите клони на вътрешното събитие
вече преплетен в общи шарки, в душащ растеж, в животински
преследващи форми. Как той се отдаде – обичаше.
Обичаше съкровенната си вътрешност, съкровенната пустош
гората девствена в самия него, върху чиито неми паднали стволове
слънчевозелено стоеше сърцето му. Обичаше. Изостави това, излезе
по собственото коренище към могъщия произход
дето неговото мъничко рождение бе вече надживяно. Обичайки
той слезе долу в по-древната кръв, в урвите
дето лежеше ужасяващото, още сито от отците. И всяко
страшно нещо го познаваше, смигваше, бе известено сякаш.
Да, ужасното се усмихваше… Рядко
тъй нежно ти, майко, си се усмихвала. Преди теб
той го е обичал, защото вече когато ти го носеше
то бе разтворено във водите, които тъй лек правят покълващия.

Виж, ние не обичаме като цветята, из една
година само. При нас напират нагоре, когато обичаме
в ръцете ни сокове от времена незапомнени. О, момиче
това е: ние обичахме в нас не нещо едно, нещо бъдно, а
нещо безбройно възвиращо. Не едно отделно дете
а отците, които като развалините скални
почиват в основата ни, сухото корито
на майките някогашни, целият
безшумен пейзаж под облачната или
безоблачната гибел – това, момиче, те предшестваше.

И ти самата – какво ли знаеш ти – примами
в обичащия на повърхността правремената. Що за чувства
продълбаха нагоре из съществата разобразени. Що за
жени те мразеха тогава. Що за мрачни мъже
ти пробуди на юношата във вените? Мъртви
деца искаха при тебе… О, тихо, тихо
направи нещо мило пред него, някакъв истинен труд от изгрев до заник – отведи го
близо до самата градина, дари го с нощите
натежали……
Възпри го……

 

 

Advertisements